Сюзън Уигс
Завръщане у дома (26)

Глава 26

— Наизустих пътя до болницата — каза Мишел, докато пейзажът профучаваше край нея. Прокара пръст около яката си, усещайки мокрите петна от боя със снежни топки. — Отвратително е да ти е познат.

— Не и ако работиш там. — Гласът на Сам беше спокоен, професионален.

Тя притисна кокалчетата на ръката си към устата, за да възпре въпросите. „Какво се е случило? Защо? Това означава ли, че трансплантацията трябва да бъде отложена?“

Не искаше да ги задава все още. Не бе готова да чуе отговорите. Искаше да види баща си. Искаше отново да чуе гласа му, да хване ръката му в своята. Искаше да му каже колко го обича.

„Обичам те, татко.“

Толкова ли беше трудно да го изрече? Защо не му го бе казала преди? Защото не беше сигурна, че наистина го чувства, или защото се боеше, че ще е едностранчиво?

— Почти стигнахме — каза Сам, докато пикапът му завиваше покрай покритата със сняг индианска статуя в центъра на градския площад. Пристигнаха под козирката на входа на болницата и тя блъсна с рамо вратата на колата и я отвори, хуквайки веднага, щом краката й докоснаха земята. Електронните врати се отвориха със свистене.

— Гевин Слейд — каза на служителката, същата, която беше на смяна при злополуката с Коуди. — Аз съм дъщеря му, Мишел.

— В приемната е.

Тя се втурна вътре и намери баща си в компанията на набит сивокос лекар. Гевин изглеждаше измъчен, с жълтеникав оттенък на кожата и бялото на очите.

— Аз съм Мишел Търнър — каза тя на доктора, без да сваля очи от баща си.

„Обичам те, татко.“

— Здравей, Мишел. Това е личният ми лекар, Карл Шенк. — Гласът му беше натежал, уморен, изтънял.

— Какво стана?

— Токсемия. Течността за диализата не свърши работа.

— Но ще я коригират, нали? Той ще се оправи ли?

Шенк беше зает да следи жизнените показатели.

Влезе Сам, внасяйки със себе си мириса на сняг и вятър. Тя си помисли какво й бе казал по-рано — че баща й е знаел за тях двамата в младежките им години.

„Вярно ли е, татко? Заради теб ли изчезна Сам?“

Пропъди мисълта. Едва ли времето и мястото бяха подходящи. Искаше да докосне баща си, но не знаеше къде. В опакото на дланта на едната му ръка беше вкарана система, а в свивката на другата ръка още една. От корема му също излизаха тръбички. Ограничи се да постави ръка на крака му, покрит с тънък синкав чаршаф.

Беше време за въпросите. Пое си дълбоко въздух.

— Това ще се отрази ли на трансплантацията?

Шенк я изгледа косо.

— Обадих се на нефролога му.

— И?

— Ако Гевин се стабилизира, ще продължи по план.

Тя погледна строго баща си в очите.

— Ами стабилизирай се.

Той се помъчи да се усмихне. Тя виждаше, че се чувства зле, но опитът му я окуражи.

— Старая се.

После Сам пое командването. Това не я изненада. През изминалите няколко дни бе осъзнала, че привлекателното сериозно момче, което бе познавала някога, се бе превърнало в спокоен, решителен, все така привлекателен мъж. Затова, когато започна да прехвърля изследванията, които Шенк бе назначил, а после се увери, че някой ще се обади на Едуард, за да му каже да изпрати Натали и Коуди у дома с роувъра, и след това се обади на специалиста по храненето на баща й, Тадао, тя просто се отдръпна и го остави да работи.

Усещането беше приятно. Греховно приятно. Някой друг да поеме юздите за малко. Да има друг, който да каже „Ето така ще стане“, беше лукс.

Наблюдаваше Сам, стиснал телефона с рамото си и хванал подложката с клипс. Защо й беше толкова приятно, когато той пое командването?

Стори й се някак нелоялно да храни подобни мисли. Брад също беше отговорен човек. Но нещата, за които поемаше отговорност бяха… различни. Плановете за ваканцията, следващата му инвестиция в недвижими имоти, членския внос за кънтри клуба. Никога не я обременяваше с подобни неща, защото знаеше, че е маловажно за нея.

Тя никога не го караше да сподели нейното бреме.

Нещата, за които Сам й помагаше, без дори да го е молила.

Докато следобедът преминаваше във вечер, тя се отдръпна в замайването на разсейващата се тревога. Привечер излязоха резултатите на Гевин, които сочеха, че се стабилизира. Дойдоха санитари, за да го отведат в отделна стая и тя застана до леглото му, докато сестрите проверяваха всички системи за наблюдение.

— Не ме плаши така повече, татко. — Опита се да звучи непреклонно.

— Върви си вкъщи да вечеряш. Ще се обадя на Джейк, когато решат да ме изпишат.

— Предпочитам да остана…

— Мишел, опитвам се да ти кажа любезно, че съм адски уморен и веднага щом си тръгнеш, ще заспя. Разбираш ли?

Тя се взря в слабото му лице. Прекрасно лице, изпълнено с характер и опит. Притежаваше такова поразително харизматично излъчване, че дори и болен на легло, все още се класираше за изданието „Най-красивите“ на списание „Пийпъл“.

— Добре. — Беше неловко да го целуне по бузата заради всичките тръбички и монитори. Хладната миризма на болница се носеше във въздуха. — Довиждане, татко. Ще се видим сутринта.

— Още утре ще изляза оттук.

— Надявам се.

Сам чакаше в коридора, когато тя се измъкна и тихо затвори вратата зад себе си.

— Нито един скучен момент — каза тя, опитвайки се да разведри обстановката.

Така е в Кристъл Сити.

Излязоха и видяха, че слънцето вече залязваше. Планините бяха обагрени в оранжево, а температурата бе спаднала с няколко градуса. Мина лъскав черен джип, забавяйки покрай болницата.

— Познаваш ли ги? — попита тя Сам.

— Не. Колата е твърде нова. Вероятно е взета под наем. — Отвори й вратата на пикапа. — Трябва ти едно силно питие.

— Защо го казваш?

— Заради напрежението. Толкова си напрегната, че дори аз мога да го почувствам. Мисля, че е заразно.

— Съжалявам. Мислиш ли, че ще се отрази на изследванията на бъбреците ми, ако тази вечер се напия до безпаметност?

— Определено.

— От това се боях.

— Не съм голям привърженик на напиването до безпаметност в коя да е нощ.

Тя се качи в колата и потрепери от досега до студената винилова седалка.

— Съжалявам, Сам. Зная, че за теб бе ужасно да се справяш с проблема на майка си.

Уличните лампи се включиха с примигване тук-там по улиците. Някои смятаха, че е потискащо да живееш на място, където всички се познават. Но след години в големия град тя разбираше очарованието на малкия.

— Коуди спомена, че се е запознал с майка ти — каза Мишел, почувствала се неудобно от мълчанието на Сам.

— Така ли?

— Любопитен е. Мисля, че няма нищо против да я опознае.

— И тя би искала. Обаче нямам представа какво общо могат да намерят помежду си.

Минаха край киното. Като тийнейджъри ходеха там. Тя си спомняше как със Сам седяха в ухаещия на пуканки мрак, държаха се за ръце и гледаха „Офицер и джентълмен“.

— Много жалко, че са затворили „Линууд“ — отбеляза тя, подразнена от вида на угасналата табела.

— Струва ми се, че последният му сезон беше преди около три години.

— Баща ми иска да го отвори отново, но проектът е замразен до след операцията.

Сам зави отстрани до старата сграда.

— Искаш ли да влезем?

— Може ли? Не е ли заключено?

В гаснещата светлина тя можеше да види усмивката му, докато ровеше в жабката за фенерче.

— Едно време се промъквах на няколко прожекции. Ела.

Мишел се чувстваше донякъде като крадец, когато се отправиха към задната част на сградата. Видя светлината от фарове на улица Мейн, но нямаше вероятност някой да забележи пикапа, паркиран в уличката до киното. Както бе предвидил Сам, задният противопожарен изход не беше заключен. Влязоха и включиха фенерчето.

Движещият се лъч освети призрачна сцена, излязла направо от „Фантома от операта“. Мишел се взираше в старомодните полилеи с провесени паяжини, белещите се тапети на лилии, набраната кадифена завеса над екрана, превърната в дрипа.

— Зловещо е — каза тя, а дъхът й образува замръзнали облачета пара.

— Искаш ли да си вървим?

— Не, нека да поразгледаме.

Дъските по пода скърцаха, докато вървяха по пътеката между седалките. Касата и щанда за храни и напитки бяха прашни и изоставени, фоайето беше празно и обкичено със стари филмови плакати. Онези от филмите на баща й носеха неговия автограф. Сам насочи фенерчето към „Божие дело“, бедствен епос, който бе счупил рекордите по приходи и бе изстрелял баща й в редиците на най-скъпо платените звезди по негово време.

През десетилетията след отпечатването на плаката Гевин Слейд се бе променил съвсем малко. Имаше класическа, вечна структура на лицето, устояла на възрастта.

— Винаги съм хранила смесени чувства по отношение на кариерата му — призна тя пред Сам. — От една страна, как бих могла да гледам нещо подобно или изпълнението му в „Лицето на битката“ и да не се гордея? А, от друга страна, той предпочете кариерата си пред мен — поне докато не му потрябва нещо, което само аз мога да му дам. Как да не съм обидена от това?

Той мълчеше и тя обгърна с ръце тялото си, за да се предпази от студа.

— Аз съм ужасна. Не би трябвало да си мисля подобни неща.

Сам я докосна по рамото.

— Не си ужасна. Смятам, че е напълно нормално да се чувстваш така, предвид обстоятелствата.

— Сега звучиш като Темпъл. Онзи, който смяташе, че имаме твърде много „проблеми“ за разрешаване.

Над щанда за храни и напитки висеше електрическа печка. Сам я включи и Мишел се зарадва, когато реотаните придобиха червеникавооранжево сияние. Явно баща й все още поддържаше инсталацията на старата сграда. За няколко минути печката над главите им окъпа фоайето в слаба светлина и приятна топлина. Тя си спомняше чудатите стари мебели от много отдавна — овехтялото кожено кресло и диванче, мраморните пепелници, пожълтели от годините. Тя седна на старото, тапицирано в кадифе диванче с извити навън странични облегалки и ресни. Пружините му изскърцаха, докато се настаняваше на него.

— Според мен — каза Сам, обръщайки се към нея, — вашите „проблеми“ ще се разрешат много по-успешно, след като загърбите операцията.

Толкова просто. Мишел имаше чувството, че някой бе повдигнал с вила тежестта, която притискаше гърдите й. Защо не се бе сетила за това? Защо не се бе принудила да погледне отвъд операцията и да разбере, че истинското оздравяване щеше да се случи, ако просто го оставеше да стане от само себе си?

— Благодаря ти — прошепна, когато той седна до нея. — Благодаря ти за тези думи.

— По-добре ли се чувстваш?

Почувства как я заливат топлината от печката и успокояващото присъствие на Сам, сухия мирис на изоставената сграда и странното, необяснимо чувство за мир и сигурност.

— Много по-добре.

— Хубаво. — Той се усмихна широко. — За това живея.

Мишел сви коленете си към гърдите, наблюдавайки го.

— Не мога да свикна с мисълта, че си лекар.

Сам вдигна ръцете си, прокара палец по скулата й и тя цялата притихна в очакване, напълно съсредоточена в мястото на допира.

— А аз не мога да свикна с мисълта, че си станала майка — каза той.

Докосваше кътче в душата й, което никой друг не бе докосвал досега — с изключение на самия него, много отдавна, когато беше момче. Как можеше да знае тогава, на осемнадесет, че той ще е единственият? Как би могла да знае, че когато напусне живота й, ще остави огромна празнота и самота, които никой друг нямаше да запълни?

— По дяволите, Мишел — каза Сам, отпускайки ръка. — Иска ми се да ми беше казала.

Тя долови гнева му като ехо на своя и проблемът с този гняв беше, че е подхранван от съжалението за онова, което не бяха направили, за пътя, по който не бяха поели. А проблемът със съжалението беше, че не водеше наникъде. То просто се загнездваше в сърцето, мрачно и горчиво.

— Опитах се да ти кажа — изрече тихо тя, представяйки си себе си в онзи ден, изплашена и развълнувана, и толкова млада. Беше ноември, небето помръкваше от залеза, а тя бе облечена с дрехите си за езда — бежови панталони и широк бял пуловер с плетеници. Но онзи ден ти не дойде на работа.

Той седеше напълно неподвижен, като че всяка клетка в тялото му бе нащрек. Тя усещаше, че той знае кой ден имаше предвид. Мишел взе джип от ранчото и потегли бавно, ужасена от резултата на домашния тест за бременност и нервна, защото никога преди не бе ходила до дома на Сам.

Той представляваше остаряла дървена постройка в източния край на града, една от множеството в редицата къщи, построени за прииждащите през лятото берачи на череши. Не й убягна символиката на прекосяването на железопътните линии, за да стигне до дома му.

Прозорците не светеха, а алеята беше пуста. Дълбоко у себе си вече предугаждаше тишината, която щеше да последва почукването на вратата. Но въпреки всичко почука и на предната, и на задната врата, провря се под въжето на простора с единствен забравен чорап, замръзнал върху него. Извика, после опита задната врата и не се изненада, когато тя се отвори. Кристъл Сити беше малко градче, където хората оставяха задните си врати отключени — особено когато в къщата нямаше нищо за крадене.

Потрепери, минавайки през четирите стаи и представяйки си Сам и майка му там. Провиснали мебели с дупки в тапицерията, комплект за столова от петдесетте, хлътнали легла в мъничките спални. Нищо чудно, че никога не я бе канил у тях.

— Нямаше те — каза тя след дълго мълчание. — Къщата ви беше празна. Отидох до кафенето, за да видя дали майка ти още работи там. Ърл Мийчъм каза, че заминала и дори не оставила адрес, на който да изпратят чека за последната й заплата.

— Винаги е трудно да оставиш адрес, когато не знаеш къде отиваш — обясни той.

Тя се взираше в засилващото се сияние на печката.

— Какво щеше да ти струва да се сбогуваш с мен?

Той мълча дълго, толкова дълго, че тя стана мнителна и се вгледа в лицето му на светлината от реотаните. Вече не го познаваше, не можеше да прочете мислите на това слабо, сериозно лице. Изглеждаше напрегнат, а очите му бяха развълнувани, сякаш у него се вихреше битка.

— Сам?

— Не зная защо не се сбогувах — каза най-сетне с тих и овладян глас. — Беше много отдавна.

— Всичко се случи много отдавна.

Гневът се изпари и непоносимо нежни спомени се промъкнаха и я обсебиха. Беше време, когато се мислеха за център на вселената и всичко им се струваше възможно. Спомняше си смеха, страстта и пълната вяра, че всичките им мечти могат да се сбъднат. Спомняше си любовта, за която всички мислеха, че са твърде млади.

Сам погали скулата й с палец.

— Никога не съм бил добър в сбогуването.

Мишел знаеше, че ще я целуне. Ръката му беше на точното място, обхванала врата й. Погледите им бяха на подходящото място — и двамата се взираха в устните на другия, — но най-вече защото моментът беше подходящ. Тя не мислеше за нищо, освен за настоящето и колко силно е желанието й да я целуне, да я прегърне.

Сам се наведе напред, а тя отмести коленете си от пътя му, но никой от двамата не бързаше, защото всеки удар на сърцето, всеки дъх, всяка секунда бяха важни. Устните им се докоснаха и вкусът му връхлетя в душата й с могъща сила, спомените от миналото изплуваха, а страстта им беше нова, жива и при все това стара и позната, като нещо, което са носили у себе си с десетилетия.

Не говореха. Бяха достатъчно разумни, за да не го правят. Защото ако започнеха да разсъждават, щяха да разберат, че това е лудост. В мълчаливо съгласие решиха да се отдадат на лудостта. Палтата им се смъкнаха, после ботушите, пуловерите и дънките, ръцете му шареха навсякъде, както и нейните, а усещанията се сменяха по-бързо от мисълта. Корави мускули, мека плът, устата му очертаваше топографията на тялото й, докато инстинктът и спомените не се сляха в една точка и двамата не се опознаха отново. Накрая дойде ред на припряността, защото усещаха някаква неотложност, някаква жажда, която не можеше да чака. Мишел се отпусна на извитата облегалка, а той опря ръце от двете й страни, сниши се над нея, а тя се повдигна и последва миг на сливане, така съвършен, че тя видя звездите.

След това Сам остана върху нея, а на нея й се искаше да го задържи там завинаги, защото веднага щом някой от тях се раздвижеше или проговореше, реалността щеше да връхлети отново. Тя чувстваше топлината на гърба му под дланите си, вслушваше се в учестеното му дишане, докосваше с устни пулсиращата вена на врата му.

— За какво си мислиш? — попита Сам и си спомни, как цялата изтръпваше, когато усетеше горещия му интимен шепот.

Никой друг не бе открил тази подробност за нея.

— Че трябва да се размърдаме или да си говорим — отвърна му шепнешком тя.

— Добра идея.

Но след малко Мишел не се стърпя и попита:

— Ами ти какво си мислиш?

— О, мила. Мръсни работи. Много мръсни мисли. — И й разказа в пълни подробности, бутна я отново на диванчето, зашепна в ухото й така, както само той умееше. Изведнъж отново започнаха да се любят, целувките и ласките му бяха груби, точно от каквито тя се нуждаеше, за да я доведат до шеметен оргазъм, който я накара да извика и гласът й отекна в мрака на празната сграда.

— А сега какво си мислиш? — попита Сам много по-късно.

— Че се радвам на мрака. — Целуна го кратко по изобретателните устни, които току-що бяха правили неописуеми прекрасни неща с нея, и се насили да седне и да облече пуловера си.

— Защо?

— Защото… — изправи се, забързано навличайки бикините и дънките си — вече не съм осемнадесетгодишно момиче. На тридесет и пет съм и ми личи.

Той се засмя невярващо, закопчавайки ципа на дънките си.

— Тревожиш се, че ще бъда разочарован от вида ти?

Тя се засуети с копчетата на панталона си.

— Е, може би не се тревожа, но…

— Слушай. — Той хвана ръцете й и ги постави на гърдите си, на невероятно мускулестите, сексапилни гърди.

— Слушам.

— Разбира се, че си спомням как изглеждаше тогава. Как бих могъл да забравя? И аз също бях на осемнадесет. Тялото ти ме подлудяваше. Спомням си го ясно. — Прокара пръст по шията й, по гърдите и отново ги възбуди. — Но онова, за което си мислех, докато те прегръщах сега, беше колко те обичах тогава.

Внезапно се почувства замаяна, догади й се и й прималя от вина и объркване.

— Най-добре да вървим.

Той се поколеба, сякаш искаше да добави още нещо. Но после закопча ризата си, обърна се, изключи печката и включи фенерчето.

Излязоха през вратата, от която бяха дошли. Бяха започнали да падат големи пухкави снежинки, от онези, които рисуват по коледните картички. В сиянието на уличната лампа на ъгъла въртящият се сняг изглеждаше великолепен, вълшебен.

По средата на разстоянието между вратата и пикапа върху уличката легна някаква сянка.

Сам обгърна Мишел и я притисна до гърдите си.

— Какво по дя…

В лицата им избухна светкавица и макар Сам да не разбираше, тя знаеше точно какво се бе случило.

Бяха я открили. Лешоядите. Папараците. Преследвачите на хората с болни бъбреци. Убийците на принцеси.

По посипания с луга и пясък път се завъртяха гуми и след това джипът ускори, оставяйки Мишел и Сам замръзнали като двойка койоти, попаднали под прожекторите на ловци на диви животни. Познатата пареща болка от светкавицата изпълни съзнанието й. Трябваше да ги познае. Бе видяла колата да минава покрай болницата по-рано същата вечер. Трябваше да се досети, че ястребите кръжат наоколо.

— За какво беше всичко това, по дяволите? — попита Сам.

— Ще го прочетеш във вестниците — каза глухо Мишел, чувствайки как вътрешностите й се свиха на кълбо от ужас. — Може би още утре. — Дигиталният трансфер на файлове бе направил процеса бърз като телефонно обаждане.

— Не чета подобни издания.

— Ще се изненадаш, когато видиш кой ги чете.