Сюзън Уигс
Завръщане у дома (24)

Глава 24

Мишел се будеше трудно у дома. Беше обзавела спалнята си в пастелни сини и златисти нюанси, бе похарчила абсурдна сума за спално бельо в „Нордстром“ и вложила пари във вносен матрак от онези, в които потъваш като в облак. Стаята излъчваше комфорт и лукс, в резултат на което спеше твърде дълго и дълбоко.

В Монтана се будеше с пукването на зората и като дете се втурваше към прозореца, за да види дългите полета и пасбища в ранчото на баща си. Склоновете на планините, набраздени от сините вълнички на ледниците. Падащите лъчи на изгряващото слънце.

А и бог знаеше какво ще се случи всеки ден.

Доби представа за това, когато утринната светлина се отрази от колата, паркирана на овалната алея пред къщата на Гевин. В Северозапада вероятно имаше само един фолксваген „Бийтъл“ с цвят на лайм.

Мишел нагледа Коуди — спеше дълбоко след тежката физическа работа, — после навлече стария си сив пуловер, напъха крака в ботушите си и забързано прекоси двора към голямата къща. Влезе през кухнята и мимоходом поздрави Тадао. Ароматът на кафе и полезния за бъбреците зелен чай я заля, но не беше гладна, а само нетърпелива да разбере какво става.

Гевин и Натали седяха в дневната пред буйния огън. Гевин пръв я забеляза. Тъкмо се бе разсмял и усмивката на лицето му разведри сърцето й.

— Ей, добро утро, Мишел.

— Здравей, татко. Виждам, че си се запознал с Натали.

— И още как.

— Към пет часа тази сутрин. — Гривните, халките на ушите, копринения шал на главата, шарения клин и особено топлата усмивка на Натали й бяха познати и скъпи.

— Здравей — каза тя, протягайки ръце.

— Здравей — отвърна Натали, изправяйки се, за да я прегърне. — Опитах се да стигна тук снощи, но старият фолксваген не пожела да ми съдейства. Наложи се да направя почивка в Кор д’Ален.

— Трябваше да се обадиш, Нат.

— Нали помниш, че говорихме. Знаеше, че ще дойда.

— Да, но… — Обичайната логика не се отнасяше до Натали Плъм. Мишел седна на големия кожен диван до тях.

Очите на приятелката й блестяха.

— Държах се така, сякаш никога преди не съм виждала филмова звезда.

— Наистина не си виждала — напомни й Мишел.

— Е, това обяснява защо се вторачих и заеквах. — Отпи от чашата си кафе. — Баща ти се притесни от мен. Човек би си помислил, че никога не е бил буден в пет сутринта от луда почитателка.

Гевин се облегна назад, кръстосвайки глезените на обутите си в ботуши крака.

— Признавам си, че не ми се беше случвало скоро.

Харесваше му, наслаждаваше се на всеки миг. Потребността да излага лицето си през милиони хора бе почти толкова силна сега, колкото на върха на кариерата му във филмовия бизнес. Смяташе, че за баща й това е просто поредното признание. Във всеки случай далеч не бе подразнен от смаяното възхищение на Натали.

— Говорим си от няколко часа. — Натали му отправи поглед на разтапящо съчувствие. — Трябва да си легнеш вече. Чувствам се толкова виновна, че те вдигнах.

— Ставам рано. А и това посещение си заслужаваше. — Потупа ръката й върху купчината дебели албуми на масичката за кафе.

— Донесла си ги от Сиатъл — каза Мишел леко обвинително.

— Естествено, приятелко. — Натали я дари с усмивка. — Не мога да повярвам, че си ги забравила.

Изчерви се от срам. Честно казано, Мишел дори не бе помисляла да ги донесе, за да ги покаже на баща си. Не беше допуснала, че ще бъде заинтересован от снимките на Коуди на първия му рожден ден или на велосипеда, който веднъж му донесе Дядо Коледа, или на първия му учебен ден.

— Снимките много ми харесаха, Мишел — каза тихо баща й. — Повече, отколкото можеш да си представиш. Гордея се с теб заради живота, който си изградила за себе си и Коуди.

Тя примигна смаяно. Откакто бе пристигнала в Блу Рок, избягваха определени теми. Доктор Темпъл и социалният работник в екипа за трансплантацията повтаряха колко важно било да обсъждат лични неща, семейни неща. Дадоха им някакви малки тетрадки, за да записват мислите и чувствата си. Тетрадката на Мишел си стоеше празна. Обзалагаше се, че и неговата също. Затова твърдението, че е горд от нея я изненада.

Поставяйки ръце на коленете си, той се изправи. Дебелият му сив пуловер изглеждаше топъл и удобен върху високата му стройна фигура. Обемното плетиво скриваше торбичката за диализата.

— Задачи — обясни той. — Имам среща с шефа на арената.

— Ще се видим, партньоре — каза Натали с пресилен провлечен говор.

— Джейк, усили отоплението в бунгалото до това на Мишел. Ако имаш нужда от нещо, свирни.

— Идеално е, Гевин. Благодаря ти, че ме прие тук.

— Удоволствието е мое, мадам. — Той излезе през кухнята, а Мишел барабанеше с пръсти по страничната облегалка на дивана, опитвайки се да разбере дали флиртува с приятелката й.

Натали и тя седяха сами в дневната, гледайки как утринната слънчева светлина се прокрадва по ръчно рисуваните плочки на пода. Мишел взе кадифена възглавница и я замери, казвайки:

— Кучка такава!

Натали я улови, смеейки се.

— И представа си нямаш.

Мишел бе обзета от подозрение.

— Така ли?

Натали подпря обутите си в чорапи крака на подвързаните с кожа албуми.

— Предположих, че баща ти ще иска да види старите семейни снимки. Но всъщност ги донесох, за да ги покажеш на Сам Макфий.

— Господи, наистина си кучка!

— Трябва да му ги покажеш. Трябва да го осведомиш за живота на Коуди.

— Не съм длъжна да правя нищо.

— В законово отношение, вероятно не, освен ако не те съди за право на посещение.

Тръпки полазиха по гърба на Мишел.

— Не би посмял.

— Кой знае? Но ще иска да види снимките.

— Знаеш ли кое те прави такава кучка?

— Кое?

— Това, че си права.

Тя се ухили.

— Зная. Та кога ще му ги покажеш?

— Сигурно днес, когато закарам Коуди на работа в ранчото му. Сам е на половин работен ден. — Удивително, колко бързо бе запаметила графика му. Разказа й как делеше смяната в клиниката с партньора си и че е на повикване. Каза й го само веднъж и въпреки това бе попила информацията. Странно.

— Нямаш ли други… срещи и прочее с баща ти?

— Всичко започва в неделя. — Пое си въздух колебливо и мислено благослови Сам, задето се бе намесил с доктор Темпъл.

Натали хвана лицето й в двете си ръце.

— Знаеш ли колко е специално всичко това?

Мишел преглътна внезапно появилата се болезнена буца в гърлото си.

— Не мога да го възприема като нещо повече, освен сравнително сложна хирургическа процедура.

— Много повече от това е. — Тя се изправи и хвърли поглед навън към колата си. — Много съм непослушна.

Мишел вдигна тежките албуми.

— Вярно е.

— Имам предвид, че не нося само снимките. Веднъж в живота имаш време да се върнеш към рисуването.

„Не и ти.“ Мишел имаше чувството, че Натали се е съюзила със Сам по въпроса. Или може би тайното й желание беше абсурдно очевидно.

— Остави ме на мира — заяви категорично.

— Как не! — Отвън Натали повдигна капака на фолксвагена и отвори багажника. Освен багажа й, вътре имаше торбички от магазина за художествени материали „Мадрона Бей“ в Сиатъл.

Сърцето на Мишел прескочи. „Мадрона Бей“ беше меката на художниците в целия Запад. Този магазин бе едно от първите неща, които откри, когато бременна се премести в Сиатъл. Пестеше и последната стотинка, за да си купува материали. Това бе вълшебно място, изпълнено с всичко, което й бе необходимо, за да вдъхне живот на образите, които изгаряха душата й.

От години не беше стъпвала там.

— Кучка такава! — прошепна тя, с блеснал от копнеж и безпомощност поглед. — Не са ми необходими.

— О, мила! — Натали грабна чантата си на цветя и я преметна през рамо. — Напротив. Нужни са ти. Какво друго ще правиш, докато Гевин се възстановява?

— Аз… — „Е, какво, наистина?“, помисли си Мишел. Натали имаше право. Разполагаше със старото си ателие, което Сам й бе показал онази вечер. — Мисля, че мога да се позабавлявам в свободното време.

— Добро момиче. Да се раздвижим тогава. Трябва да изнесем горката Камий на студа.

Камий беше челото й, унгарски концертен инструмент на Жузак от 1968 година. Не ходеше никъде без него. Държеше го в твърд калъф, облепен със стикери от всички места, които бе посетила — като Шри Ланка, Люцернското езеро, Монреал и Рио де Жанейро.

Отидоха до бунгалата и Мишел струпа фотоалбумите в роувъра. Питаше се дали ще се осмели да ги покаже на Сам. Натали бе права, съгласи се неохотно. Той трябваше и заслужаваше да види какви са били първите шестнадесет години на Коуди.

Стовариха боите, четките и белгийските ленени платна в ателието. После Мишел помогна на приятелката си да пренесе вещите си в къщата за гости. Вътре вече бе топло и уютно и Натали въздъхна от удоволствие.

— Нека се освежа малко и ще отидем заедно.

— Къде, Нат?

— У Сам Макфий. Не каза ли, че Коуди работи там? Някой трябва да го закара, нали?

— Да, но…

— Смяташ ли, че мога да стоя настрана? — Натали порови в чантата си и намери четка, която прокара от корените към върховете на стърчащата си коса. — Умирам от любопитство, Мишел. Ти си най-добрата ми приятелка, а имаш бурно минало, за което не зная нищо. Имаш ли представа как ме влудява това?

Мишел се ухили, въпреки нежеланието си.

— Мисля, че това ми харесва.

— Кучка — заяви Натали и я прегърна.