Сюзън Уигс
Завръщане у дома (22)

Глава 22

Болестта беше неговият враг. В момента, в който му поставиха диагнозата, Гевин си я бе представил като живо същество, чудовище, което го дебнеше в мрака. Първоначално пропиля много време да отрича факта и да се гневи. Унизен от разпадането на тялото си, той проклинаше вселената и призоваваше смъртта. Отдаде се на пиене, сменяше често жените и едва не се съсипа. Една сутрин се събуди в спешното отделение в Калиспел и разбра, че са го върнали от кома — и то временно. Останалото зависеше от него.

Прибра се вкъщи и се зае с оцеляването. Поведе битка срещу болестта, изработи си стратегия с прецизността на режисьор, който прави мащабен план на сцена.

И въпреки това губеше позиции. Наемането на експерт по храненето и участието в специални терапии само бе отложило неизбежното. Бъбреците му бяха безполезни. Диализата не беше ефективна. Бавно се тровеше. Ако трансплантацията не подействаше, щеше да умре до няколко месеца.

Шофирайки по магистралата и отдалечавайки се от града, той стисна волана с ръце. Част от стратегията му да се пребори с проблема бе да се прави, че всичко е наред, като че не носеше торбичката с течността за диализата, свързана с тръбичката, която излизаше от тялото му. Все още ходеше до магазина за фураж, правеше поръчки и бъбреше с купувачите на крави и директорите на родеото, които идваха в града. Все още се отбиваше в закусвалнята, за да изпие чаша чай — кафето отдавна му бе забранено.

Беше известен в Кристъл Сити. Дори и сега, години след последния му филм, го считаха за местна знаменитост. Хората обичаха да се приближават до него и да го поздравяват. Обичаха да разказват на децата си, че той е актьорът от всичките онези касети във видеотеката.

Държаха филмите му в отдел „Класика“.

Караше по пустия път, мислеше за Мишел и горещо се молеше за алтернатива на операцията. Господи, тя не му дължеше нищо, а още по-малко бъбрека си.

Но в мига, в който бе научила за състоянието му, се беше вкопчила като кърлеж и не смяташе да се откаже.

Защо го правеше? Синовната обич и привързаност не го обясняваха. Може би от чувство за дълг. Проблемът беше, че вършеха нещата отзад напред. Първо трябваше да дойде прошката. А след това трансплантацията. Тъжно бе да си мисли, че кризата ги бе събрала.

Размишляваше над дългата пропаст в отношенията им, пропаст, която се измерваше с възрастта на Коуди.

„Бременна съм, татко.“

„Не съм изненадан. И майка ти беше небрежна.“

Господи! Къде му е бил умът, да говори по този начин на младата си, уплашена дъщеря? Още по-лошо, Гевин се бе погрижил тя да не може да се обърне към Сам Макфий. Нищо чудно, че си бе отишла и издигнала стената на мълчанието, устояла с години. Не я винеше.

В отговор на заминаването й си намери любовница почти на нейните години и се превърна в местния плейбой. Залови се с работа, продуцирайки няколко независими филми от малки студиа, а останалата част от вниманието си посвети на програмата за отглеждане на животни за родео във фермата си. Почти не му оставаше време да си поеме дъх. Дяволски сигурен бе, че не иска да й каже, че старото й гадже е успяло в живота и се е върнало да живее в града.

Вината си към Мишел изкупваше по също толкова типичен начин — като учреди огромен фонд за колежа на сина й. Не беше толкова наивен да мисли, че може да си купи прошката й, но поне нямаше да се налага момчето да се тревожи за образованието си.

След като му поставиха диагнозата, Гевин многократно вдигаше телефона, дори набираше номера. Беше ужасно и недостойно да използва жалостта и състраданието, за да прекоси пропастта. Възпираше се да й каже колкото може по-дълго. Мишел разбра, когато Гевин учреди фонда на името на Коуди. Само часове, след като получи документите за подпис, тя му се обади.

От една страна, бе благодарен на болестта, която му я бе върнала така бързо и безусловно. Ако трансплантацията не сполучеше, щеше да се чувства все едно се е провалил. Но това означаваше да иска гаранция, а поне веднъж в живота си притежаваше мъдростта да не го направи.

Гледката на аварирала кола покрай пътя го сепна от размишленията. Позна бежовия шевролет „Селебрити“, паркиран на банкета с вдигнат капак. Отби от шосето и паркира зад колата.

— Проблеми ли имаш? — попита той жената, наведена над двигателя.

Тя се изправи. Лицето й мигновено се смрази, когато разпозна Гевин. Тами Лий Гилмър беше над петдесетгодишна и това личеше по уморената кожа и изтощената от третиране, високо тупирана коса. Бе стройна и светлоока, а на устните й трептеше хитра усмивка. В годините след завръщането си в Кристъл Сити водеше спокоен живот, без да показва признаци на необузданото гуляйджийство, което някога я бе превърнало в прицел на одумки в града.

Работеше в магазин за платове, но Гевин никога не бе стъпвал в него. В редките случаи, когато я виждаше, двамата се разминаваха с кимване и бегъл поздрав. Сега беше уловен в капан.

— Просто угасна — отговори тя. — Не мога да разбера какво стана. — Бе пресипнала. Доколкото знаеше Гевин, Тами Лий бе отказала пиенето, но този навик все още личеше в гласа й.

Той отвори вратата на пикапа си.

— Ще те закарам.

Тя тръшна капака и грабна чантата си от седалката.

— Благодаря, Гевин. Бях се запътила към дома на Сам. Оттам мога да се обадя в гаража на Макавой.

Стъпенката на камиона бе висока и той й подаде ръка, за да я подкрепи, докато се качваше. Ръката й беше малка и кокалеста, но тя беше достатъчно пъргава и се настани на седалката до шофьора. Миришеше на цигари и парфюм от дрогерията. Ароматът му бе непретенциозен и затова му се стори приятен. Гевин произлизаше от свят, в който жените се обличаха официално, дори за да проверят пощенската кутия. Този свят изобщо не му липсваше.

Заобиколи колата, качи се и потегли по магистралата.

— Знаеш ли пътя до ранчото на Сам? — попита тя.

— Да, зная къде е Лоунпайн. Ходил съм там един-два пъти. — Гевин бе купил няколко коня от Сам. Не бяха говорили за нищо повече.

Тами Лий кръстоса крака и оправи вълнения маншет на ботушите си. Гевин не отделяше очи от пътя, но се улови, че почти против волята си си припомня една от срещите си с екипа за трансплантацията. Психологът в общи линии му бе обяснил, че няма да изпитва интерес към секса в продължение на много време — а може би и завинаги. Лекарствата против отхвърлянето на органа имаха един куп странични ефекти.

— Но пък осигуряват живот — каза доктор Темпъл с оживено от оптимизъм, болезнено откровено лице. — Това е за предпочитане пред другата алтернатива.

Гевин не се усмихна.

— Застреляйте ме веднага — промърмори, а психологът си записа нещо.

На Гевин му липсваше Каролин, която живееше с него, докато не му поставиха диагнозата. Беше бивша първа подгласничка на мис Калифорния, а любимите й занимания бяха язденето на коне, гледането на филми, пазаруването и разнообразния секс за развлечение.

Когато й съобщи за болестта си, тя го изгледа ужасено, напусна го в същия ден, подаде иск за осем хиляди месечна издръжка и продаде историята си на някакво списание.

Неговият адвокат договори много по-ниска сума и Гевин основа втори тръст за Коуди.

— Предполагам, че знаеш защо съм тръгнала към дома на Сам — каза Тами Лий и напълно преобърна посоката на мислите му.

— Сигурно за да видиш момчето.

— Разбрах, че се казва Коуди. — В гласа й се долавяше леко неодобрение. — Коуди Джаксън Търнър. Имах късмет, че те срещнах. Сега можеш да ми разкажеш всичко за него, за да ме подготвиш.

— Не съм прекарал много време с внука си, Тами Лий.

— Да. Е, той е и мой внук, а аз изобщо не съм го виждала.

— Един съвет. Не очаквай прегръдки и целувки.

— От шестнадесетгодишно момче, което не ме познава? Не се тревожи, Гевин, не съм толкова глупава. — Остана замислена за малко. — Когато Сам беше на същите години, той се държеше по-зряло от мен. Напусна училище и дойде да работи за теб. Отнех детството на това момче. Не. Изобщо не му позволих да има такова.

Искреното съжаление в гласа й го накара да потръпне.

— Ей, не се обвинявай. Сам е добре. Не всяка майка е отгледала дете, което става лекар.

— Той го постигна сам. Никога не го забравям. Никога.

— Имаш правото да се гордееш много с него — отбеляза Гевин.

Тя се засмя кратко, поклащайки глава.

— Все си мисля, че са ми го оставили по погрешка, че всъщност е бил предназначен за някоя двойка с хубава къща, пълна с книги, с пиано и гореща вечеря на масата всяка вечер.

— Обзалагам се, че това би го направило твърде мекушав, за да постигне всичко, което е направил. — На Гевин му се искаше да изостави темата. Знаеше каква е била, когато Сам растеше. Въпреки че постоянно беше до него като майка, по някакъв начин отсъстваше от живота на Сам също толкова, колкото Гевин — от живота на Мишел. Защото когато си пияница, ти чисто и просто отсъстваш.

— Добре, пристигнахме. — Зави по алеята пред дома на Сам. Не беше параден вход като този на Блу Рок. Очуканата пощенска кутия бе единственият знак, че имотът има име. „ЛОУНПАЙН“ беше щамповано на едната й страна и флагчето беше вдигнато. В средата на предното пасбище, покрит със сняг, растеше старият бор, дал името си на ранчото.

Стройно момиче на висок кон, порода апалуса, се отдалечи в противоположната посока, напускайки имота. Гевин разпозна дъщерята на Руби Лайтнинг.

— Питам се дали не е правила компания на Коуди — промърмори Тами Лий. — Ако младежът е поне донякъде хубав, колкото баща си, няма да има проблеми с момичетата. Ами твоята дъщеря? — попита изведнъж. — Чух, че е голяма клечка в рекламна компания в Сиатъл.

— Ъ-хъ. Но нямам нищо общо с това.

— Много мило, че се е върнала след всичките тези години.

Той паркира до обора. Колито изскочи, лаейки и подскачайки по снега.

Обръщайки се към Тами Лий, Гевин се принуди да бъде искрен.

— Мишел не се върна, за да бъде мила.

— О…?

— Болен съм. — Беше му противно да го изрече. Почти се задави от думите. — Вероятно си чула.

— Споменаваха го в магазина.

— На диализа съм, но няма ефект. Може да получа отравяне по всяко време. Нужна ми е трансплантация на бъбрек. Мишел ще бъде донор.

— Мили боже…

— Никога няма да мога да й се отплатя.

— Гледай само да оздравееш, Гевин. Това ще е достатъчна отплата. Знам го със сигурност.

Партньорът на Сам, Едуард Блис, излезе, носейки огромен капан за диви животни. Гевин отвори вратата на Тами Лий.

— Здравейте — поздравът на Блис беше лек, а погледът му — натежал от любопитство.

— Здравей, Еди. — Тами Лий нахлупи плетената си шапка над ушите. — Колата ми се повреди. Ще използвам телефона в офиса в обора.

— Добре. Днес Сам е на работа.

— Зная. Дойдох да видя Коуди.

Интересът на Блис бе толкова силен, че беше почти комичен.

— Той е в обора.

— Искаш ли да ти помогна с капана? — каза Гевин.

— Не, благодаря. — Едуард пристъпваше неохотно от крак на крак. — Справям се. — Постави капана на шейна, закачена за снегомобил. По-добре да тръгвам. Напоследък наоколо се навърта някаква котка.

— Кажи ми, ако това нещо върши работа. Аз самият имам проблеми с планински лъвове през последните няколко години — каза Гевин, докато Блис запали двигателя и потегли. Той стоеше нерешително между камиона и обора. Не беше необходимо да остава, но и не му се тръгваше още.

Тами Лий се поколеба на вратата.

— Хей, Гевин?

— Да?

— Може би ще, ъ-ъ, ни запознаеш.

За пръв път, откакто я намери встрани от пътя, той се усмихна. Не я винеше, че е нервна преди срещата с шестнадесетгодишния внук, за когото не бе чувала преди. Коуди можеше да предизвика нервност у всекиго.

— Да — каза той. — Естествено.

Влязоха заедно. Миризмата на сено, меласа, овес и тор изпълваше въздуха, а някакво радио свиреше музика, създадена, за да подлудява хората.

— Не съм специалист по музика — прошепна му Тами Лий. — Това брои ли се за музика?

Той направи пресилен жест, като покри ушите си.

— Добре дошла в света на Коуди.

Забелязаха го, докато почистваше една от преградите. Очевидно за посетителите, той поддържаше доста добро темпо с лопатата, навеждаше се, за да загребе и след това се завърташе, за да насипе товара си в количката.

— Жалко, че Сам пръв се добра до хлапето — коментира Гевин, изненадан да го види да работи толкова трудолюбиво. — Би могъл да ми бъде много полезен в Блу Рок.

— Трябва да му възложиш някакви задължения — каза тя, поглъщайки с поглед момчето. — Обзалагам се, че би работил и за двама ви.

— Когато го видях за пръв път, не мислех, че става за нещо. На мен ми приличаше на олицетворение на причината, поради която никога не гледам MTV.

Тами Лий кръстоса ръце пред себе си и се облегна на един стълб.

— Значи си забравил основното правило за децата.

— Какво е то?

— Под най-ужасното поведение и най-ужасните дрехи се крие просто едно хлапе.

— Нямам голям опит с децата.

— Нито пък аз. — Боязлива като нервно жребче, тя се приближи към Коуди.

— Добре ли си? — попита Гевин, изненадан от колебанието й.

— Виж, не се справих много добре със Сам — каза тя. — Не искам да се проваля със сина му.

Сърцето му неочаквано прескочи. Изведнъж го осени прозрението, че за нея въздържанието от бутилката беше битка, война. И че никога не беше извън опасност да се върне към стария навик.

Без да мисли, той взе ръката й.

— Хайде. Ще те представя.

Посегна към радиото и го изключи.

Несигурният тенор на Коуди продължи да пее, после престана.

— Хей, какво по… — Млъкна, когато видя Гевин и Тами Лий.

— Извинявай. — Гевин се усмихна приятелски. Но вече се бе издънил, като смути момчето.

— Не бива да се промъкваш така зад хората. — Коуди остави лопатата си настрана и свали ръкавиците, после пъхна пръст под шапката си там, където се подаваше бинта.

— Добре ли е главата ти? — попита възрастният мъж.

— Сърби ме.

— Доведох ти някого, с когото да се запознаеш. Това е майката на Сам, Тами Лий Гилмър.

Почувства как тя стисна ръката му, преди да направи последната крачка към Коуди. За човек, когото почти не познаваше, беше лесно да прочете мислите й. Жената беше вцепенена от страх. И развълнувана — личеше си по трепването на усмивката й и в прекомерния блясък в ъгълчето на окото й.

— Здравей, Коуди — изрече тя с пресипнал глас. — Каква изненада! Нямах търпение да се запозная с теб.

Той престана да се чеше. След миг подаде ръка. Тя я задържа за кратко.

— Здрасти — поздрави момчето.

— Предполагам, че ще е най-добре да ме наричаш Тами или Тами Лий — каза тя.

— А не „бабо“ или „бабче“? — попита закачливо Гевин, опитвайки се да разведри момента.

— Не бих имала нищо против — каза тя в пристъп на откровеност, от която се изчерви. — Но „бабо“ е обръщение, което трябва да заслужиш, не мислиш ли? Коуди и аз току-що се запознахме.

Кръстоса ръце пред себе си и изгледа изпитателно лицето му.

— Сигурно ще ти омръзне да го чуваш, но изглеждаш точно като Сам, когато беше млад. Той беше най-хубавото момче в града.

Младежът сви рамене. Стойката му не беше много добра, забеляза Гевин. Дали беше от дългото време, прекарано в игра на компютър? Не знаеше. Твърде много неща не знаеше за момчето.

— Коуди — продължи Тами Лий, — не искам да те смущавам. Не искам да ти се натрапвам. Но ако не възразяваш, може да прекараме известно време заедно някой път.

— Имам работа — заяви безцеремонно той.

— О — възкликна тя. Пръстите й се сключиха. — Правя страхотна домашна пица — добави.

Той кимна уклончиво и сложи ръкавицата си.

— Най-добре да се залавям за работа.

— Ами, ще се видим, може би — каза Тами Лий.

— Може би.

Гевин се отдалечи с нея. Музиката засвири отново. Спряха, за да нагледат кобилата и новороденото, облягайки се на вратата и възхищавайки се на кончето. Гевин хвърли поглед към възрастната жена и не се изненада, когато забеляза стичащата се по бузата й сълза.

— Ей, той е просто едно дръпнато хлапе — каза той и й подаде кърпичка от джоба си.

— Не очаквах да се хвърли в обятията ми. Но, боже господи, искаше ми се да го прегърна. — Ръцете й трепереха, когато се хвана за горната част на вратата. — Колко ми се искаше да го прегърна!

Острият й искрен копнеж развълнува Гевин.

— Мисля, че и двамата сме пропуснали този етап с Коуди.

Тя попи сълзите си и му върна кърпичката.

— Предполагам, че съм тъжна, защото пропуснах много от това време и със Сам. Някои уроци човек научава твърде късно.

Стара болка измъчваше Гевин. Преди седемнадесет години си бе съставил мнение за Тами Лий и Сам — и то беше погрешно.

— Най-добре да се обадя за колата — каза тя.

Когато стигнаха до вратата на обора, силната музика престана. И двамата се обърнаха. Коуди излезе на пътеката между преградите.

— Ей… Тами Лий. — Звучеше несигурен, когато изричаше името й.

— Да?

— Каква пица?

Лицето й се озари от усмивка.

— Каквато харесваш, миличко. Каквато харесваш.