Сюзън Уигс
Завръщане у дома (21)

Глава 21

Коуди се радваше, че майка му не настоя за обяснение, когато на сутринта й каза, че иска да отиде у Сам. Трябваше само да я увери, че главата му е добре, че ще си сложи шапка и че иска да види жребчето, на което бе помогнал да се роди.

Лицето й придоби онова сериозно, нервно изражение, което се появяваше, когато заподозреше, че е намислил нещо, но тя изпи кафето си във вглъбено мълчание. Питаше се какво ли си мисли. После реши, че всъщност не иска да знае.

Коуди чакаше, скован и угрижен, докато тя се обади в Лоунпайн. Но не разговаря със Сам, а с онзи индианец, Едуард Блис. Едуард не беше лош, малко шантав, но приятен. Каза, че може да отиде, и така, в девет часа Коуди изскочи от рейндж роувъра и се отправи към обора. Кучето — Спраут? Не, Скаут — припкаше, скимтейки по снега, за да го придружи.

Дочу майка си да му подвиква някакви неща — да не си сваля шапката, да се обади, ако се почувства зле, и други подобни глупости — но той просто махна, без да се обръща. Беше грубо да я отпрати, но ако не се отдалечеше, тя щеше да седи цял час и да му нарежда да внимава с това, да бъде предпазлив с онова, а тази сутрин не му се слушаха майчински лекции.

— Ехо — извика, когато влезе в обора. Скаут припкаше наоколо, шумно душеше въздуха и се правеше на важна. Централният коридор бе тъмен и малко по-топъл, благодарение на отоплителните лампи, висящи от гредите.

Надникна в разхвърляния офис.

— Има ли някой?

Не се виждаше никой. Досети се, че Сам вероятно е на работа, а Едуард беше или някъде из имота, или все още в хижата си отсреща. Колито откри купчина стари одеяла до печката на дърва и се сгуши на топка, за да подремне.

— Чудесно — промърмори Коуди под носа си. Хубаво беше да е сам, настрана от всички. Не обичаше да му се пречкат.

Излезе от офиса и обу ботушите, които бе носил предния ден. Взе бежов гащеризон и го навлече. Потропвайки с крака, за да ги стопли, той се радваше, че наоколо няма огледало, защото бе сигурен, че прилича на пълен идиот. Докато си слагаше чифт ръкавици, престана да мисли как изглежда. Искаше да види кобилата и малкото.

Родилният бокс имаше собствени отоплителни лампи в четирите ъгъла. Светлината от тях падаше под ъгъл над кобилата и бебето и за секунда Коуди ги зяпна удивено със свито гърло. Силвия стоеше спокойно в средата на помещението. Когато забеляза момчето, издаде звук, подобен на човек, който се покашля. Беше приятелски. Поне той бе сигурен, че е такъв. След това побутна с муцуната си жребчето, което спеше, свито като котенце в краката й. Малкото повдигна глава, след това се надигна с мъка, залитайки. Първо изпъна предните, след това и задните и след минута усети как да се изправи на четирите си крака. Коуди се изкушаваше да помогне, но Сам бе казал, че е най-добре да остави бебето да стане само.

То се спусна към майка си и смешно заопипва корема й с устни. Тя го побутна още малко, извивайки се назад, за да го насочи към цицките си. След известно време то пъхна глава на правилното място. Коуди не бе очаквал звукът от сученето да е толкова отчетлив — засмукване, преглъщане, гъргорене. Вероятно щеше да се смути, ако наоколо имаше друг, но в момента беше сам, затова се облегна на вратата и се ухили.

Меката утринна светлина, леката струйка пара от ноздрите на кобилата, смешните смучещи звуци, издавани от кончето, и изпънатите му хилави крачета. Леля Натали — не му беше истинска леля, а най-добрата приятелка на майка му — щеше да изпадне във възторг в този момент. Но тя се прехласваше дори по рекламите на Холмарк.

Когато миналата вечер говори с Клаудия, Коуди се опита да й опише чувството да присъстваш на раждането на жребчето, но тя каза само „Радост!“ и започна да му досажда за болкоуспокояващите. Донякъде му се искаше да й разкаже, че е намерил баща си, но не можа да измисли начин да повдигне темата. Понякога му се щеше Клаудия да бе приятелка, с която можеше да сподели подобни неща, но в действителност тя никога не се интересуваше от сериозни лични проблеми. Падаше си само по забавленията и когато беше с нея, той искаше същото. Но понякога се питаше какво би било да има приятелка, на която се доверява, с която наистина може да разговаря, защото в дни като днешния имаше новини, които го изгаряха отвътре.

Вероятно не можеше да й сподели за Сам, но щеше да се опита да намери фотоапарат отнякъде и да направи няколко снимки на конете, за да ги покаже на Клаудия. Кончето беше толкова сладко, как може някой да не иска да го види?

Майка му бе рисувала страхотни картини с коне. Замисли се за рисунките, складирани в килера на кабинета й в дома им. Голямата плоска папка бе пълна със стари скици, акварели и акрилни студии. Когато беше малък, я разпитваше за тях, разлиствайки купчината със страхопочитание и разглеждаше рисунките на конете с удивление и възхищение.

— Какви са тези неща, мамо? Ти ли ги направи?

— Да, преди години, миличък. — Винаги го наричаше така, дори и сега понякога. — Вече нямам време за подобен вид рисунки. Твърде заета съм с работата.

— Тези ми харесват повече от работата ти.

Тя го погледна с големите си тъжни очи и разроши косата му.

— И на мен ми харесваха повече, миличък. И на мен.

Не му разказа повече подробности за тях, но от време на време Коуди ги разглеждаше тайно. Сега, след като бе видял ранчото на дядо си, разбираше откъде са дошли онези рисунки. Коне, планини и буйна река. Висока ела до буца каменна сол. Гнездо на гмурец в блато, в което неподвижната вода отразяваше снежните върхове. Всички те бяха рисувани, докато тя е била в Блу Рок.

Кобилата на Сам и малкото й щяха да се впишат отлично в тях. Майка му би ги изобразила страхотно. Но тя се бе отказала от живописта, когато е бил бебе, и той не си спомняше да се е занимавала с друго, освен с работата за агенцията. И все пак, Мишел пазеше старите си картини.

Веднъж, на четвърти юли, когато беше около десетгодишен, Коуди се събуди от гърмежите на фойерверките над Елиът Бей. Тръгна да търси майка си и я намери в домашния й кабинет, а рисунките бяха разпилени по пода. Тя пиеше чаша вино и плачеше безмълвно. Разколебан, той се промъкна обратно в стаята си.

Сега знаеше източника на спомените и тъгата й. Докато бе живяла в Блу Рок преди години, Мишел бе срещнала Сам Макфий.

Баща му. Проклетият му баща.

Пропъди ядосано тази мисъл. Свърши малко работа, почисти улуците и съдовете на напоителната система. Приспособлението обслужваше всички боксове, пускайки вода, когато някой от конете натиснеше с език бутона в центъра на поилката. Напълни количката с тор от празните помещения и я изкара навън. От време на време спираше, за да нагледа кобилата и жребчето.

След малко кончето спря да суче. Кобилата се зае с майчинските си задължения, душеше го навсякъде и го облизваше тук-там. Коуди се чудеше дали ще е добре дошъл в преграждението им. Ритникът по главата беше злополука. Рефлекс. Дори и с ограничения си опит беше наясно с това.

Когато повдигна резето на вратата, ръката му потрепери леко, изненадвайки го. Не очакваше да се уплаши. Беше глупаво. Отвори вратата и пристъпи вътре, а ботушите му потънаха в мекия пласт слама. Издаде подобен на целувка звук, както бе чувал да правят Едуард и Сам.

Кончето се дръпна, но кобилата вдигна очи и кимна смешно с глава, което го накара да се усмихне.

— Здравей, Силвия — поздрави я тихо. — Как си, момиче?

Тя изпръхтя, после проточи врат и побутна рамото му с меката си муцуна. И Коуди, най-стеснителното момче на света, забрави свенливостта си. Потърка носа й, бодливата й брадичка, врата, нежно нашепвайки й безсмислици. Силвия въздъхна от удоволствие, когато я почеса между ушите.

Кончето продължаваше да го наблюдава, махайки с опашка, наострило уши. Коуди протегна ръка ниско, с дланта нагоре.

— Ела тук, мъниче. Няма да те нараня. Ела тук…

Жребчето скочи на крака. Той се отпусна на едно коляно, движейки се бавно, за да не го уплаши. Животинчето подуши ръката му, помръдвайки нос, и рязко отдръпна глава. Коуди държеше ръката си уверено и продължаваше тихия си монолог. Кончето подуши и се отдръпна още няколко пъти. Накрая позволи на момчето да го почеше между очите. Притисна се с явно доверие и го остави да го погали по муцунката и главата. Коуди се разсмя на глас, когато малкото розово езиче се показа и облиза ръката му. Лапна пръста му и го засмука. Беше толкова сладко, лъскаво като нова монета, сгушено в него като обикновен домашен любимец. Напълно отдаден на момента, той обви ръце около врата му и притисна бузата си до топлата гладка муцуна.

Дочу шум зад себе си. Каза си, че кобилата потропва с крак по пода. Дано да беше това.

Изправи се и се обърна, съвсем сигурен, че не бе чул нея. Някой току-що го бе спипал на местопрестъплението, в най-абсурдния момент.

— Здравей, Коуди — каза тя. — Дойдох да видя новото жребче.

— Ъ, да, Моли. — Усещаше как червенината се изкачва по лицето му като скалата на термометър. — Това е името ти, нали? Моли? — Като че ли го бе забравил и като че ли можеше да я заблуди.

Тя му се усмихна широко и за секунда сякаш слънцето засия по-ярко през капандурите. Беше невероятна с дългата си права коса, лъскава като водата. Човек не можеше да откъсне поглед от лицето й.

— Да, така се казвам.

Ушите му горяха.

— Тъкмо се, ъ, сприятелявах с него.

Тя влезе в помещението и умело погали Силвия, за да я успокои. Но очите й не изпускаха кончето.

— О, каква малка красавица! — Бръкна в джоба си и извади лакомство за майката. — Няма нищо, че те видях да я прегръщаш — добави, докато кобилата хрупаше моркова си.

Коуди за малко не се задави от срам.

— Аз само…

— Обикновено ги целувам по устата — заяви тя, после клекна и протегна ръка на кончето.

Коуди се отдръпна с леко превъзходство, защото малкото не искаше да има нищо общо с момичето. Не го бе грижа колко време ще прекара в опити да го приласкае. Би бил щастлив да стои цял ден и да гледа Моли. Работните дрехи й стояха много добре. В училището му в Сиатъл прилепналия клин, гумените ботуши, широкият пуловер и издутата престилка биха предизвикали коментари като „загубеняк“ и „льохман“. Но тук, в обора на Сам, тя изглеждаше естествено и комфортно. Улови се, че се пита какво би било усещането да притисне до себе си слабото й тяло. Чудеше се как ли мирише косата й, дали бузите й са толкова меки, колкото изглеждаха, и дали устните й…

Леле! Мислите му излизаха от контрол. Дължеше вярност на Клаудия, а не на това кльощаво непознато селско момиче. Тъкмо Клаудия го бе измъкнала от неизвестността и посредствеността в училище. Понеже тя беше негово гадже, изведнъж и той бе станал известен, важен. Разпознаваха го, когато вървеше по коридорите в училището.

Проблемът беше, че когато Моли Лайтнинг го погледнеше с блеснали очи, ставаше много лесно да забрави всичко това.

— Тя е съвършено малко конче — каза Моли. — Просто съвършена. Знаех си, че ще бъде.

— Откъде си знаела?

— Защото е плод на Каликс и Силвия. Идеалната комбинация.

— Каликс. Имаш предвид, че той е бащата?

— А-ха. Или расов жребец за разплод, така казват хората, които развъждат коне.

— Все тая. — Стана му неловко. — Ъ, искаш ли да пийнеш кола или нещо друго?

Тя се изправи.

— Да. И без друго трябва да оставим бебето на мира.

Оказа се права. Практически в мига, в който напуснаха помещението, малкото се сгуши и заспа. Преровиха очукания хладилник, пълен с ампули, лекарства за конете и безалкохолни напитки. Колито тупна с опашка, после отново задряма. Стояха в офиса и пиеха от кутийките, отново обзети от смущение.

— Майка ми чула, че си бил ритнат по главата. — Моли разглеждаше плетената сива шапка, която си бе сложил тази сутрин.

Той почувства прилив на гордост, докато докосваше челото си, където се подаваше крайчето на бинта.

— Да. Оказах се на пътя на копитото на Силвия в неподходящия момент.

Тя го наблюдаваше с такова възхищение, че Коуди се почувства с няколко сантиметра по-висок.

— Радвам се, че си добре.

Харесваше му как тя пие колата от кутийката. Харесваше му, че ноктите й са чисти и изрязани късо. Клаудия лакираше своите в различен цвят всеки ден, а в специални случаи рисуваше миниатюрни орнаменти върху всеки от тях. Така и не бе схванал какъв е смисълът, но това бяха момичешки работи.

— А майка ти откъде е научила за злополуката? — попита той.

Моли завъртя очи шеговито.

— Тя научава всичко. Преподава английски в гимназията. Обзалагам се, че Едуард Блис й е казал.

— А споменал ли й е и другото? — Коуди усещаше странна лекота в гърдите си, като че ли бе всмукал цигарен дим и бе задържал дъха си.

— Какво друго?

— За… Сам Макфий.

— Какво за него?

— Че ми е баща. — Наложи си да звучи съвсем непринудено. — Биологичният ми баща. — Не я поглеждаше, но почувства, че тя притихна, обзета от удивление.

— Ау! — възкликна най-после.

— Явно майка ти не научава всичко.

— Май не. Сам знаеше ли за теб?

Коуди усети да го пробожда неприятно чувство на срам. Беше вбесен, че е бил заченат така безгрижно и захвърлен, също толкова маловажен, колкото и кончето за расовия жребец за разплод.

— Не. С майка ми са загубили дирите си.

— Имаш ли пастрок?

Замисли се за Брад, за неговите чисти ръце и дебел портфейл. И подозрителните му очи.

— Не.

— А ти радваш ли се?

— Той просто е стар познат на майка ми. Това не променя нищо.

Моли пусна празната си кутийка в коша.

— Сигурен ли си?

— Защо, да не мислиш, че ще започнат всичко отначало и ще се хвърлят в обятията си?

— Ами ако го направят?

— Няма — отвърна бързо и яростно той. — Ние живеем в друг щат. Тук сме временно.

— Наистина харесвам Сам. Всички го харесват.

— А аз дори го не го познавам.

Тя направи пауза.

— Миналото лято излизаше с майка ми.

Коуди рязко вдигна глава. Очите му се присвиха.

— Така ли? Още ли са заедно?

— Не. Останаха добри приятели, но вече не излизат. Чух, че се вижда с много различни жени. — Страните й порозовяха. — Само така съм чувала, де.

— А твоят баща?

Тя сви рамене.

— Зарязал ни е, когато съм била малка. Почти не си го спомням.

— Сигурно познаваш Сам по-добре.

— Да.

Коуди изчака, защото му се искаше да каже още нещо. Откакто бе научил за Сам, изгаряше от любопитство. Имаше толкова много въпроси. Откъде беше Сам? Как бе отраснал? Имаше ли братя или сестри? Какво ядеше на закуска?

„Защо не е дошъл да ме потърси?“

Хвърли кутийката си в кошчето и излезе бавно от офиса.

— По-добре да се залавям за работа — каза, ставайки сприхав заради мислите, които се въртяха в главата му.

— Искаш ли да ти помогна? — попита Моли.

— Не.

— Бих могла…

— Не. — Обърна се с лице към нея. Тя стоеше на прага, осветена в контражур. Искаше му се Моли да си тръгне незабавно, но тя не помръдваше.

— И без това няма много работа — каза неубедително.

— Е, довиждане, тогава. — Тя излезе от обора. Висок кон, порода апалуса, с рошаво зимно покривало, бе вързан за оградата. Тя го отвърза и се метна на седлото, обърна го и се отдалечи спокойно и с достойнство.