Сюзън Уигс
Завръщане у дома (15)

Глава 15

Сам и партньорът му Карл прекарваха по един ден седмично в резервата на около двадесет мили от Кристъл Сити. Работеха като медицински съветници на конфедерацията на племената салиши и кутенай. Там, в една каравана, в съседство с началното училище, той практикуваше онзи вид медицина, в който беше най-добър — директна, практическа грижа. Лекарската му работа беше сломяваща духа, често тъжна, понякога вбесяваща и, от време на време, удовлетворяваща.

За неприятностите получаваше мижава стипендия от Бюрото за индианските проблеми и, ако обстоятелствата го позволяваха, един час атлетичен, необвързващ секс с една жена на име Канди, която живееше в колиба в северния край на селището.

Днес в безплатната клиника проведе детска консултация с четиримесечно бебе и имунизира едно момченце. Малко по-късно прегледа седемдесетгодишен диабетик, който не искаше да спре да пие. Изказа обичайните предупреждения, връчи обичайните памфлети и брошури, написа рецепта и изпрати стареца, който се движеше с неочаквано достойнство. Щеше да е чудо, ако изкара зимата.

Назначи терапия срещу хламидия на засрамена тийнейджърка и извади бобено зърно от ноздрата на любопитно тригодишно дете. Прегледа Линда Улф не за пръв и последен път. Тя твърдеше, че има проблем с координацията. Сам виждаше, че е твърде изтощена и с прекалено силни болки, за да се постарае повече в измислянето на лъжа. Неясно смотолеви, че е паднала, после тихо заплака, докато Сам я бинтова и й предписа някакво болкоуспокояващо. Този път имаше разкъсан хрущял на лакътя, но през годините беше лекувал странната, хаплива, а накрая и жалка жена със спукани ребра, разкъсни рани, отлепена ретина и безброй контузии.

Когато я разпитваше, тя винаги даваше дежурния си отговор:

— Аз съм голямо момиче, доктор Макфий. Зная какво правя.

И толкова. Съпругът й щеше да я тормози, докато един ден прекрачи границата и я убие или докато тя помъдрее и го напусне.

Всеки път, когато видеше Линда, Сам правеше всичко по силите си, за да я убеди да напусне мъжа си. Разговаряше със социалните служби, пришпорваше племенната полиция да хване негодника по друго обвинение — пресичане на червено, незаконно изхвърляне на смет, изтекъл срок на номерата. Но, макар и странно, Ранди Улф беше примерен гражданин, работещ в дърводобивната индустрия. Единствените му престъпления бяха насочени към Линда, а тя отказваше да повдигне обвинения. Веднъж, преди няколко години, Сам се спречка с него. Ранди се прибра у дома и смаза жена си от бой.

В края на деня Сам паркира зад една дървена къща в северната част на селото. Канди отвори вратата и пусна навън стадо котки, докато той влизаше. Усмихна се, облечена в ръчно рисувано кимоно.

— Здравей, докторе — каза тя. — Отдавна не сме се виждали.

Той се ухили и кимна за благодарност, докато тя му подаваше студена бира.

— Така е — отвърна Сам, отпивайки голяма глътка, после остави бутилката. Целуна я настойчиво, като я избутваше назад към спалнята, без да отлепя устни от нейните. След няколко минути бяха голи и се търкаляха по леглото. Харесваше мекотата й, вкусът й на бира и парфюм и нещата, които тя правеше с ръцете и устата си.

Но след като свършеха, никога не му се оставаше дълго. Облече се набързо, подаде кимоното на Кенди и излезе при пикапа си. Загърната във вълнено палто, тя стоеше и го гледаше със замислено лице.

— Много си се разбързал днес, докторе.

— Ъхъ. Имам много работа.

— Искаш ли да останеш за вечеря? Готвя фасул.

— Не тази вечер, захарче. Най-добре да тръгвам.

— Пази се — каза тя, потръпвайки, докато Сам се качваше в колата. Котките й се втурнаха вътре, галейки се в глезените й, докато тя го изпращаше с поглед.

Сам помаха и потегли, донякъде отвратен от себе си, задето можеше да я остави толкова небрежно, донякъде подразнен от Кенди, задето му го позволяваше. След срещата изпитваше тъпото усещане за безполезност. Знаеше, че преднамерено странеше от обвързване, въпреки че част от него жадуваше да го направи. По пътя към къщи включи радиото. Помисли си за четиримесечното бебе. Дори и сега можеше да усети копринената повърхност на кожата му, пухкавата му черна косичка. Виждаше кривата и мокра беззъба усмивка на бебето.

Пъхнатите му в ръкавици ръце се стегнаха конвулсивно около волана. Какъв е бил Коуди като бебе?

„Концентрирай се върху настоящето“ — диктуваше му здравият разум.

Да започне с гневния тийнейджър, който вероятно се намираше в по-голям риск, отколкото майка му смееше да допусне. Да започне с хлапето, което отдавна бе преминало възрастта, на която би му пукало кой е баща му. Да започне с хлапето, което знаеше, че ще трябва да положи усилия да хареса.

Господи! Що за баща не харесваше собственото си дете?

Сам спря пикапа пред боядисано в жълто бунгало в самия край на града. Късното следобедно слънце обливаше снежните бразди в малкия двор. Знаеше, че тя го чака вътре. Винаги беше така във вторник следобед, нейният половин свободен ден. Откакто се бе преместил в Кристъл Сити, той отделяше вторниците за нея.

Седеше зад волана и се отърсваше от невидимото бреме, мислено оставяше в колата всички грижи от дългия уморителен ден. После тръшна вратата зад себе си и прекоси двора към верандата.

Почука леко и влезе. Посрещна го познатият мирис на свещи с ванилова есенция и цигарен дим.

— Здравей, мамо — поздрави той, изтръсквайки снега от ботушите си на изтривалката.

— Здрасти, сине. — Тами Лий Гилмър пъхна разделителя в романа с меки корици на скута си. Доста късно в живота си бе открила нещо, което й харесваше почти толкова, колкото преди — пиенето и купоните. Четеше ненаситно — детективски и любовни романи, трилъри, мемоари и любимите й списания „Нашънъл Инкуайърър“ и „Кънтри Билборд“. Сам нямаше спомен да е имало книги сред вещите им. Като че ли Тами Лий наваксваше пропиляното време.

Тя се изправи от креслото си и прекоси стаята, прегърна го за кратко и го целуна по бузата. Ароматът й на цигари и парфюм „Марли“ се бе пропил в пуловера, който носеше. Беше слаба кокалеста жена, чието тяло по чудо бе оцеляло след годините на самоунищожение. Въпреки че беше привлекателно по един старомоден начин, лицето й бе белязано с деликатна мрежа от бръчици, пътна карта на бурното й минало.

— Добре ли си, мамо? — попита я Сам.

— Разбира се. — Отиде до кухнята и наля две чаши кафе, после му подаде едната. — Току-що го направих.

— Благодаря. — Седна на масата, докато тя търсеше в хладилника нещо, което да му предложи. Въпреки че не беше гладен, знаеше, че няма смисъл да я спира.

Това бе жената, която го бе отгледала в раздрънкан плимут „Валиант“, която го бе оставяла в кошарата за игра, докато групата й свиреше единствения им хит, изпълнен от пресипналия й от уискито глас; която го бе научила да купува цигари от автомат, преди още да е станал достатъчно голям, за да се научи да брои; която го бе използвала, за да си издейства условни присъди от неодобряващите съдии; която го бе накарала да изостави единственото момиче, което някога бе обичал. Беше му отнела всякакъв шанс за нормално детство.

И все пак, когато Сам поглеждаше майка си, изпитваше едно-едничко чувство, което се излъчваше от сърцето му и отекваше в цялата му душа. Чувство на любов.

Защото след всичките пътувания, бягствата, укриванията, арестите, призовките, крясъците и болката, след като бе пораснал достатъчно, за да я принуди да се лекува, тя го бе обичала с цялото си същество.

Понякога това не беше много. Понякога да търси любов от нейна страна бе като да пита за мляко в магазин за авточасти. Но в по-трезвите си периоди тя успяваше да му даде достатъчно обич, за да преживява. Докосваше бузата му и му казваше, че съжалява, задето е пропуснала родителската среща или е забравила да купи продукти, или не й достигат пари, когато дрехите му са умалели. Без дори да възнамерява да го прави, Тами Лий го бе научила да мечтае.

Тези дни в магазина на Ланел тя слушаше местните клюки и режеше платове за завеси и кувертюри. В сравнение с бурното й минало, това беше тих живот, но не се оплакваше. Работеше доста над позитивизма с надзорника си от „Анонимните алкохолици“ и явно това й стигаше.

Сервира чиния със сирене и крекери.

— Как вървят нещата при теб? Как я кара синът ми, докторът?

— Преживявам интересна седмица. За начало спечелих наградата на родеото в събота.

Тами Лий сбърчи нос.

— Не разбирам защо продължаваш с това, скъпи. Ще се нараниш.

— Мамо, та аз съм се наранявал на толкова много места, че вече не останаха. — Разпери ръце. — Родеото е моят спорт.

— Лекарите би трябвало да се занимават с голф и ски.

Той се засмя.

— Я, къде го прочете това?

— В едно списание, което намерих в кабинета ти.

— Предполагам, че не съм от тези доктори. — С неговата практика, службата в обществената болница и индианците, които лекуваше, никога нямаше да забогатее.

Мислите му прескочиха към Коуди. Само коженото яке на момчето вероятно струваше колкото седмичната застраховка срещу лекарска грешка. Дали се дължеше единствено на възрастта му, или беше от онези хлапета, за които символите на благосъстояние имаха значение?

Тами Лий барабанеше с пръсти по масата. Сам знаеше, че й се пуши, но се опитваше да не го прави твърде често в негово присъствие. Като дете вероятно беше погълнал дим в количество, достатъчно, за да убие лос. Хапна си крекер и отпи от кафето.

— На родеото се натъкнах на някого — изрече внимателно. Отрано се бе научил да предпазва лабилната си майка, когато е възможно, но това не беше нещо, което можеше да скрие от нея.

Ръцете й спряха да барабанят и тя го изгледа с остър, проницателен поглед.

— Така ли? На кого?

— Мишел Търнър, дъщерята на Гевин Слейд.

Майка му се облегна в тапицирания с винил стол и подсвирна.

— Тази сутрин в магазина дойде Теда Дъкурт и спомена нещо такова. Заради болестта на Гевин ли е дошла?

Сам кимна. Не искаше да обсъжда подробности с майка си. В град с размерите на Кристъл Сити заболяването на Гевин едва ли можеше да бъде опазено в тайна, но не беше работа на Сам да издава подробности за състоянието му и лечението.

— И… как е старото ти гадже? — попита Тами Лий. Познаваше Мишел само бегло като разглезената дъщеря на русия актьор, момичето, с което Сам се виждаше като тийнейджър. Подозираше, че майка му знае колко далече са стигнали отношенията им, но Тами Лий никога не бе говорила много по въпроса. Спомняше си, че веднъж се бе опитала да го предупреди за Мишел.

— Това момиче ще ти донесе само болка, сине.

Помнеше деня, в който го бе казала. Върна се от работа, след като цял следобед беше сервирала в кафене „Тръкстоп“. Облечена в бялата си полиестерна униформа, седна на боядисания люлеещ се стол и развърза белите си кожени маратонки „Рийбок“, разтривайки уморените си крака, докато Сам се приготвяше за среща с Мишел в къщата за лодки. Беше в страхотно настроение.

— Чуваш ли ме, сине? — повтори Тами Лий. — Само болка.

— Остави ме, мамо — каза той, докато бършеше косата си с хавлиена кърпа. — Прекарваме си страхотно заедно.

— В момента, да. Но не може да си позволиш да забравиш коя е тя и кой си ти.

Търпението му се изчерпи.

— До после. — Остави я да седи в паянтовата къща под наем, стара дървена постройка в бедняшки квартал с порутен гараж, свързан с къщата чрез дълъг прав коридор. Само това можеха да си позволят с бакшишите на Тами Лий и заплатата на Сам от ранчото.

Когато се върна за пръв път в Кристъл Сити, за да започне практиката си, мина покрай къщата и я завари изоставена. Прозорците бяха строшени, вероятно от хлапета с въздушни пушки. Покривът беше провиснал като гърба на стар кон, а обшивката — избеляла от времето и добила цвета на прашния двор, задушаван от избуяла салвия. Потисна порива да запали къщата и да я гледа как изгаря до основи.

— Е? — подкани го майка му. — Каква е тя сега?

— Художник на реклами в Сиатъл.

— Спомням си, че беше някакво дете чудо.

— И е… самотна майка.

Оформените й вежди се повдигнаха.

— Май с нея имаме нещо общо, в края на краищата.

Сам обмисли забележката й за момент. Като Коуди, и той рядко бе питал кой е бил баща му. „Просто един мъж“ — винаги отговаряше Тами Лий и си измисляше името. „Просто един мъж на име… Макфий.“

Не се опита да научи повече, защото когато порасна достатъчно, за да знае как да издири някого, вече можеше и да проумее колко лесно е за един мъж да създаде дете. А и защото в неговото съзнание никой мъж не можеше да се сравнява с измисления баща от фантазиите му.

Питаше се дали и Коуди бе постъпил така. След като в живота му липсваше баща, беше ли си изфабрикувал съвършения татко от желанията и мечтите си? Беше ли си представял някой едър и силен мъж, който се смее, играе на топка с него и го води на риболов? Някой, който гаси лампата и го наглежда нощем?

Загадъчният баща бе представлявал могъща фигура в живота на Сам, но бе изцяло плод на въображението му. Сам се опитваше да реши как би се почувствал, ако имаше шанса да се запознае с истинския си баща.

Неминуемо щеше да се разочарова.

— Синът на Мишел е на шестнадесет, мамо. Била е бременна с него, когато е напуснала Кристъл Сити през онази зима.

Тами остана напълно неподвижна, въпреки че светлосивите й очи се изпълниха с удивление. Най-сетне тя каза:

— Значи е твой син.

— Да.

— И не си знаел за него?

— Не. Напуснахме града, преди Мишел да ми каже.

— И не се е опитала да се свърже с теб?

— Не. — Не му се искаше да се впуска в тази тема с Тами Лий. Не искаше тя да се чувства виновна, задето го е повлякла със себе си по трудния път. Трезвеността й беше отвоювана трудно. Няколко пъти вече се бе поддавала на старата слабост; едно емоционално разстройство би я тласнало безмилостно към следващата чашка.

— И какво мислиш за всичко това? — попита тя.

— Все още свиквам с идеята. Момчето се казва Коуди, на шестнадесет е и е сърдито на света.

Тя се взираше в скута си.

— Ти беше твърде зает, стараейки се да се задържиш на работа и да учиш, сине. И трябваше да се откажеш от училището, когато се местехме постоянно. Съжалявам за…

— Недей, мамо — прекъсна я той. — Ти ме предпази да не се превърна в непокорен малък негодник, затова трябва да ти благодаря.

— Значи той е непокорен малък негодник?

— В общи линии, да.

— Какво мисли за теб?

— Мишел не му е казала, че съм му баща. Но обеща да го направи скоро, може би днес. А после… ще видим.

— Всяко момче би се гордяло да те нарече „татко“ — каза Тами Лий. Тя му приписваше заслуги, задето е спасил живота й, като отново и отново я влачеше до клиниката, ритаща и пищяща. Колкото и пъти да й обясняваше, че силата е била нейна, а не негова, тя настояваше, че трябва да благодари на него.

— Може да иска да се запознае с теб — предложи Сам и не се сдържа да добави, — бабо.

Тами Лий се смрази за момент. После се изправи.

— Имам нужда от цигара. — С бързи, отривисти движения тя грабна пакет „Вирджиния слимс“ от шкафа, запали една, включи аспиратора над печката и се облегна на плота.

— Ще ме намрази. — Издиша облаче дим.

— И така да е, няма да е по твоя вина. Казах ти, хлапето е проблемно. Мишел се старае с всички сили да се справи с него.

Тами Лий го изгледа през тънък воал от синкав пушек.

— Има ли шанс двамата пак се съберете?

Въпреки че възможността бе далечна, колкото луната, Сам беше пронизан от тази мисъл от мига, в който я бе видял на паркинга до арената.

— Няма начин — отвърна бързо. — Тя живее в Сиатъл и е… обвързана, предполагам. Животът ми е подреден, мамо. Няма място за риск. Веднъж бях женен и знаеш какво се случи. Не смятам да се занасям със старата си изгора.

Тами Лий кимна.

— Хората не се женят за детската си любов. Или ако го направят, накрая умират като Ромео и Жулиета.

Сам се засмя.

— Май си права, мамо.

— Тогава какво следва?

— Предполагам, че когато видя Коуди отново, той ще знае, че съм му баща.

Тя угаси цигарата в алуминиев пепелник на печката.

— Боиш ли се, сине?

— Дявол да го вземе, да, мамо.