Сюзън Уигс
Завръщане у дома (10)

Глава 10

Гевин настояваше да шофира до Мисула. Мишел не можете да определи душевното му състояние. Изглеждаше мълчалив, замислен. Отстрани на врата му имаше ален обрив. Искаше да го попита за него, но не го направи. Струваше й се някак лично.

Тя знаеше, че нещата щяха още да се влошат, преди да се оправят. Тази сутрин, малко неловко й бе разказал, че последната му любовница го изоставила, когато научила колко е болен. Наскоро продала историята си на някакво списание. Щом то стигнеше до павилионите, неминуемо щеше да доведе папараците като ята лешояди.

Мишел изпитваше особена жестокост, като си помислеше за любовницата. Казваше се Каролин и бе на нейните години. „Ако някога се натъкна на нея, ще й подпаля косата“ — мислеше си тя. Едно беше да дои някой мъж, докато е негова метреса, но да продаде историята си, след като го е зарязала, беше отвратително.

Пътят към Мисула се простираше пред джипа с хромирани решетки, а земята бе ниска и гола, огряна от такава ярка слънчева светлина, каквато не се срещаше другаде по света.

— Пътят до града е скучен. Може да подремнеш — каза баща й.

Леко разочарование прободе гърдите й. Част от нея искаше да разговаря с него, да го опознае. Но друга част поддържаше дистанция и размишляваше предпазливо над цялата странна ситуация. Наистина би било благородно да твърди, че постъпва така, водена от безкористна синовна обич, но каква част от тази обич се дължеше на чувството за дълг?

И имаше ли начин да разграничи двете?

Преди знаеше какво точно представлява любовта. Затвори очи, за да не вижда снежния пейзаж и годините се изтърколиха назад до 1983, седмицата преди Деня на благодарността. Пресен сняг бе покрил фермата. Зачервена от вълнение тя се втурна към къщата за гости, която Гевин й бе обзавел като ателие. Там, в една слънчева утрин, не много по-различна от днешната, Мишел завърши най-хубавата картина в живота си. След като работи с Джоузеф над теорията и композицията, тя създаде нещо наистина стойностно. Тогава не би могла да знае, че никога вече не ще достигне тази висота.

Рисува часове наред и престана, когато Сам дойде от работа със зачервени бузи и студени устни, които затопли, целувайки я. Цялата бе изцапана с боя и завладяна от чудото на сътворението на творбата, избликнала от дълбините на сърцето й. Сам й белеше портокали и приготвяше горещ чай, докато тя рисуваше. А когато спря, за да отдъхне, той я люби.

— Невероятна е, Мишел — каза й той в онзи мразовит ноемврийски ден, придърпвайки я на ниския диван пред бумтящата печка.

— Обзалагам се, че щеше да твърдиш същото, ако рисувах Елвис върху кадифе.

— Може би. — С откровената похотливост, присъща само на момчетата, той повдигна блузата й и разкопча сутиена.

Мишел още си спомняше как я целуваше по шията, по гърдите, по корема. Доверявайки му се, тя се отпусна и се остави на ласките му. От първия път, когато я люби, Сам създаде за нея свят на изострена чувствителност. С по-ярки цветове. По-остри усещания. Когато се освободиха от дрехите си и се сляха, тя видя милион бляскави звезди зад стиснатите си клепачи.

По-късно, докато лежаха изтощени в прегръдките си, тя се заслуша в биенето на сърцето му, отнесена, размечтана. През лятото и есента бе нарисувала много картини — пейзажи и диви животни, абстрактни композиции със смели цветни петна и приглушени сенки.

— Искам да стана художник — каза тя.

— Ти вече си такава.

— Не, имам предвид, че искам картините ми да се показват на изложби, където всеки, който поиска, да може да ги види и дори да ги купи.

— Ами направи го. — Вярата му в нея беше непоклатима и искрена.

Това обичаше у него — никога не се съмняваше в нея. Но вярваше ли в себе си? Понякога я тревожеше, че е потаен по отношение на собствения си живот, затова го попита:

— Ами ти? Ти какво искаш?

Той се засмя, но не изглеждаше весел.

— Искам майка ми да престане да се издънва.

Мишел не знаеше какво да каже. Разбираше защо Сам е загрижен. Тами Лий Гилмър работеше като сервитьорка в „Тръкстоп“, но все пак… Ако майка му останеше вярна на навиците си, щеше да се запие, да отсъства от работа, да я загуби, после щеше да живее от помощи за безработни, а щом свършат, щеше да се запилее в друг град, помъквайки Сам със себе си.

Такъв беше единственият живот, който той познаваше, и сърцето й се сви при тази мисъл.

— Не това имах предвид, Сам. Говорех за теб. Какво искаш да постигнеш?

— Аз ли? — Той се поколеба.

— Хайде, можеш да ми кажеш. Да не мислиш, че ще ти се присмея? Та аз искам да си изкарвам прехраната като художник.

— Ти поне знаеш каква искаш да станеш.

— Ти също. Но ще трябва да ми кажеш. — Предполагаше, че се стреми към шампионата по родео. Вече бе участвал в местните състезания, яздейки конете на баща й в отборната надпревара с ласо и хващането на теле за рогата. — Хайде, истина или предизвикателство?

Той изви вежди насмешливо.

— Ще приема предизвикателството.

— Искам истината.

Ново колебание. Накрая, без да я поглежда, Сам изрече:

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че искам да уча медицина?

Мишел се отдръпна и се вгледа в него. Разрошената светла коса, сериозните очи, устата, която я разтапяше — всичко тава й бе блажено познато и близко. Но в момента сякаш говореше непознат. За пръв път го чуваше да споменава медицината.

— Откога?

— Предполагам, че винаги съм го искал. — Той започна да се облича. Работниците в ранчото бяха приключили с почивката, а той закъсняваше заради срещата им. — Не съм го казвал на никого.

— Радвам се, че изплю камъчето. Трябва да го направиш, Сам.

Той поклати глава, усмихвайки се снизходително на себе си.

— Не съм завършил и гимназия.

— Можеш да завършиш вечерно.

— Не мога да си позволя колеж.

— Баща ми би могъл да ти помогне с…

— Не би го направил, а и аз не бих го помолил.

— Тогава аз ще го направя.

— В случай че не си забелязала, аз съм най-добрият му работник. Защо би искал да ме загуби като такъв? И защо бих молил за помощ някакъв богаташ? Повярвай ми, няма да струвам и кофа скапан овес, ако баща ти научи как прекарвам обедната си почивка.

— Ние сме пълнолетни.

— Да бе. Да не мислиш, че това има значение за твоя старец?

— От години се подвизава като женкар. Няма право да ме поучава. Не разбирам защо настояваш да го пазим в тайна. Обичам те, Сам.

Той спря и я докосна по бузата.

— О, скъпа. Точно затова не бива да позволяваме да научи. Ще направи всичко по силите си да ни раздели.

— Не може да ни раздели. Живеем в свободна страна.

Сам се засмя.

— На това ли са те учили в онова префърцунено девическо училище в Калифорния? — Усмивката му бе помрачена от уморена снизходителност, която го караше да изглежда неизразимо по-стар и мъдър от Мишел. — Светът не е устроен така. В истинския свят дъщерите на богатите филмови звезди не излизат със сина на някоя сервитьорка. Повярвай ми, баща ти иска да се влюбиш в някой шампион по голф, а не в каубой.

— Това е глупаво. Освен това съм влюбена в теб. И това няма да се промени. Никога. — Докато приключваха с обличането, обмисляше дали да му каже, че цикълът й закъснява обезпокоително. Но не му каза нищо. Безсмислено беше да го притеснява, ако тревогата се окажеше фалшива.

Той хвана ръката й.

— Скъпа, не искам това да се променя. Затова е по-добре да си мълчим.

Думите му я накараха да се почувства безнадеждно наивна. Между тях съществуваха различия, класови различия, които тя не искаше да забележи. Като се връщаше назад, Мишел осъзна, че за него са били очевидни от самото начало. Вероятно затова му се бе сторило нормално просто да изчезне през една ноемврийска нощ.

Изпрати го навън в сухия и слънчев студ, като носеше завършения зимен пейзаж.

— По дяволите! — Той присви очи по посока на тренировъчната арена.

— Какво има?

— Джейк Долърхайд. Мисля, че ни видя.

Синът на управителя. Мишел видя върлинестия младеж да стои в далечината и да се взира право към тях.

— И какво от това? — каза тя с весело пренебрежение. — Да зяпа колкото си ще. — Сложи завършената картина зад седалката на пикапа му.

— Не мога да я приема, Мишел…

— Напротив, можеш. Ще ти нарисувам още сто.

— Повярвай ми, скъпа, тази ми стига.

Тогава не знаеше, че това щяха да бъдат последните му думи към нея. Че последната му целувка щеше да бъде тихо и потайно докосване на устните. Повече не го видя.

 

 

— Госпожо Търнър, готови сме да ви посрещнем в кабинета на доктор Кер.

Ръцете й настръхнаха, когато влезе в приятния кабинет. Разпозна на стената зад бюрото качествена репродукция на Блос. Мишел я разгледа за момент, спомняйки си, че някога тя самата рисуваше свободно, с наситени цветове по свой избор, а не в нюанси, които да си подхождат с тъмночервените кресла в лекарските кабинети, където пациентите очакваха да научат лоша вест.

Репродукцията на Блос трябваше да има успокоително въздействие. Можеше и да е такава за някои. Но за Мишел бе дълбоко обезпокоителна. Да я гледа бе като да се взира в огледало.

Разположи се в коженото кресло до баща си. Голям прозорец зад бюрото откриваше зимния пейзаж на града, сив и мрачен, през който реката течеше като безцветна вена. Доктор Кер, неврологът, седеше срещу тях, а свръхчистите й ръце бяха скръстени над купчина папки и таблици. Имаше невъзмутима, но приятна усмивка и неопределен характер. Първата среща с нея правеше цялата ситуация някак си поразително реална.

Щяха да изрежат единия й бъбрек и да го пришият на баща й.

Поемайки си дълбоко въздух, Мишел се размърда на стола си и зачака да пристигнат останалите членове на екипа. Запознаха се с координатора, Дона Робъртс, която бе медицинска сестра, специализирала в трансплантациите. Дона я докосваше и държеше ръката й, което не бе особено нужно на Мишел в момента, но за което предполагаше, че ще й е благодарна по-късно. После дойде Уилям Т. Темпъл, психолог и социален работник. Той можеше да провали всичко, ако не сметнеше, че с баща й са психически готови.

И двамата щяха да разполагат със собствени хирурзи. Те се появиха облечени в хирургически униформи. Никой от тях не можеше да остане дълго, защото ги чакаха в операционната, нямаха излишно време за разговори със залязващи филмови звезди и невротичните им дъщери.

За изненада на Мишел единият от хирурзите задържа вратата отворена.

— Оттук, господин Слейд.

Гевин се изправи. За кратко опря ръка на рамото й.

— Ще се върна след малко.

— Няма ли да останеш? — В гърдите й се надигна паника.

— Мисля, че трябва да ми направят някакви изследвания.

След като вратата се затвори, тя изгледа смръщено доктор Кер.

— Той трябваше да остане.

Темпъл, който държеше подложка за писане с жълти формуляри, каза:

— Баща ви е свикнал от месеци с процедурите. Искахме да разговаряме насаме с вас.

— Защо? — О, божичко, дали ще ми кажат, че той няма да издържи операцията?

— Защото ако изпитвате някаква несигурност по отношение на трансплантацията, трябва да го установим. Да дариш бъбрек е емоционално решение. Естествено е да се притеснявате от процедурата, въпреки че искате да помогнете. Можете да говорите открито пред нас. Ако се откажете от операцията, ще кажем на баща ви, че има несъвместимост. Надяваме се да запазим отношенията между пациент и донор, независимо от решението за донорство.

— Взела съм решение — отвърна рязко Мишел, жегната, защото знаеше, че с Гевин нямат отношения, които да запазят. — Вече преминах тестовете.

— Все още предстои бъбречната ангиограма — напомни й доктор Кер. — Най-вероятно ще се окажете почти съвършен донор. И все пак има други фактори, поради които да не сте идеалният кандидат.

— Нали съм тук? — изрече яростно тя.

— Понякога възникват емоционални проблеми — намеси се Темпъл с ниския си глас. — Баща ви посочи, че в продължение на много години сте били отчуждени. Това решение…

— Не схващате ли? — Тонът й се повиши. — Нямаше какво да решавам. Можете да изучавате чувствата ми колкото желаете, но няма да ме накарате да размисля. — Насили се да гледа ядосано право в очите му. — Баща ми умира. Бъбрекът ми може да го спаси. В това е въпросът, доктор Темпъл.

Той кимна кратко и дразнещо си отбеляза нещо върху формуляра.

— Трябва да знаете, че тази процедура сама по себе си няма да заличи отчуждението между вас и баща ви. Само плътта и кръвта не са достатъчни, за да го постигнат.

— Просто искам да оздравее — каза Мишел, доведена болезнено близо до плач. — С останалото… ще се справим.

Доктор Кер заговори изчерпателно, насърчително. Обясни каква ще бъде ролята на всеки от тях. Говори за периода на възстановяване, следоперативните грижи, страничните ефекти от лекарствата, дългосрочната прогноза. Извади зле нарисувани схеми — медицинските илюстрации не бяха особено доходоносни, — за да покаже какво ще се случи при процедурата.

Така го наричаха. Процедура.

— Освен ако бъбречната ангиограма не покаже друго, хирургът ще вземе левия бъбрек. — Лекарката посочи илюстрацията.

— Нямах представа, че има значение. — Атмосферата натежа. Въпреки че бе напуснал стаята, нуждата на баща й я притискаше и задушаваше. Ръцете й накъсаха на парченца книжната салфетка в скута й. Тя виновно смачка доказателствата на топка и ги стисна в дланта си. Твърде късно. Темпъл бе забелязал. Записа нещо във формуляра си.

— Използването на левия бъбрек е по стандарт — продължи лекарката. — Свързващите съдове са по-дълги, така че разполагаме с повече материал за работа.

Ръката на Мишел, вече извън контрол, се прокрадна към лявата й страна и я притисна.

— Имате няколко варианта за разреза. По-късно ще обсъдим дали да бъде отпред или отзад. — Пръстът й проследи линиите на разрезите върху схемата. — По принцип не ви съветваме да е отзад, защото въпреки че пътят е по-директен, възстановяването е доста болезнено, заради разрязването на гръдния кош.

На Мишел й се искаше да не бе споменавала за разрязването на гръдния кош. Трудно можеше да сдържи ужаса си.

— Освен това белегът на гърба би бил притеснителен — добави Дона.

— Какво имате предвид?

— По отношение на модата. Ако носите рокли с гол гръб, белегът може да се вижда.

— Това не е важно.

— В момента може да не е. Но трябва да се обмисли. Един екип в Сиатъл е разработил техника за добиване на бъбрек, която изисква само десетсантиметров разрез при донора.

Добиване.

— Радвам се да го науча — каза сухо Мишел.

— В дългосрочен план ефектът от наличието само на един бъбрек е минимален. Но все пак го има. — Дона се усмихна приятно. Имаше честни очи. Мишел я харесваше.

— Искате да кажете, че ще трябва да избягвам да скачам във водата отвисоко и да търкалям трупи?

— Да, препоръчително е.

— А ако забременея? — Нямаше представа откъде й хрумна това, просто й се изплъзна.

— Ще бъдете в по-голям риск от обичайното, но бременността не е противопоказна.

— Просто питам. — Бързо, за да прикрие смущението си, тя добави: — А сега големият въпрос. Ще мога ли да свиря на цигулка след операцията?

— Разбира се — увери я сестрата, въпреки че Мишел разбра по усмивката в очите й, че е разпознала шегата.

— Чудесно — каза тя. — И без това не умея.

— Само бъдете предпазлива. Пазете другия бъбрек.

Към края на срещата Мишел се чувстваше едновременно въодушевена и уплашена. Баща й се върна, докато другите излизаха. Доктор Кер й подаде ръка, а тя я задържа по-дълго от нормалното. Животът й и този на баща й съвсем буквално щяха да лежат в ръцете на тази жена.

— Имате ли някакви други въпроси? — попита лекарката.

Гевин стоеше неподвижен и изпънат в сърцераздирателния си стоицизъм. Това бе една от отличителните му черти като актьор — умееше да докосва сърцата на хората, без да помръдне и един мускул.

— В момента не — отговори Мишел. — Бяхте наистина изчерпателна. Татко?

— Аз също нямам. От месеци се запознавам с нещата, така че предполагам съм подготвен. — Ухили се на лекарката. Мишел виждаше, че тя видимо си падаше по него. — Може ли да ви се обадим, ако възникнат някакви въпроси?

— Разбира се. — Тя му подаде светлосиня визитка. — Имате домашния, служебния, мобилния ми телефон и пейджъра. Обадете се по всяко време. — Изпрати ги до вратата. — Значи, до следващата събота? Ако изследванията на Мишел са добри, понеделник ще е нашият ден.

Мишел държеше брошурите и документите пред себе си като щит, докато излизаха от пристройката на болницата.

— Искаш ли аз да карам до вкъщи?

— Не. Добре съм. — Не след дълго вече бяха на магистралата.

— Психологът все си водеше бележки за мен — отбеляза тя.

— Темпъл ли? И за мен също.

— Какво мислиш, че си отбелязваше?

Гевин се взираше право напред към пътя.

— Предполагам, че се чудеше дали сме готови за това.

— Глупаво е. Ти се нуждаеш от бъбрек, аз съм подходяща и това е всичко.

Той прочисти гърлото си, като сякаш извличаше думите от някакво скривалище дълбоко у себе си.

— Имаш пълното право да негодуваш срещу мен, Мишел.

— Не изпитвам негодувание.

— Напротив. Не те виня, за бога. Иска ми се да бях стоял до теб като баща, докато растеше.

Преди да успее да се възпре, тя се замисли за детството си, за стария си дом в Бел Еър. Въпреки че в Южна Калифорния имаше много деца с един родител, Мишел винаги гледаше нормалните семейства. Не можеше да пропъди острата завист, която изпитваше, докато гледаше своите приятели с двама любещи родители и ужасната болка, която я поглъщаше, щом видеше някое момиченце да играе на фризби с баща си в парка…

— Твърде късно ли е да бъдеш баща сега? — попита тя, изненадвайки дори себе си.

Последва дълго, неловко мълчание. Ръката му се пресегна и я докосна по рамото.

— Искам да опитам, Мишел. Но не забравяй, че това е ново за мен. В миналото не се справих добре.

— Какво означава това?

Той отдръпна ръката си. С периферното си зрение тя забеляза тайно проблясване на вина в изражението му.

— Ами нали знаеш. Последния път. Ти замина, а аз не знаех какво да правя, по дяволите. Затова не сторих нищо.

Мишел притвори очи, но спомените я връхлетяха.

„Бременна съм, татко.“

„Не съм изненадан. И майка ти беше небрежна. Знаех си, че онова момче, Макфий, е негодник“, каза баща й в онази горчива ноемврийска вечер.

Тя не го попита откъде знае, че бебето е на Сам. Вероятно Джейк Долърхайд ги бе издал, точно както Сам бе предрекъл.

„Трябваше да ти кажа“, каза тя, уплашена и наранена от реакцията му. „Сам ще ми помогне да се справя с това.“

„Това ли ти обеща?“

„Ще го направи, щом му кажа.“

Гевин изсумтя недоверчиво.

„Той е каубойски боклук, а майка му е отрепка. Дори и да ти каже, че ще бъде до теб, Тами Лий ще ви завлече и двамата към дъното. Ще живеете в някой къмпинг за каравани, а ти ще се опитваш да си извоюваш позиции пред нея. Не чакай обещания от момчето.“

И, по дяволите, Гевин се беше оказал прав. Онази вечер, когато Мишел отиде да съобщи на Сам за бебето, той беше изчезнал безследно, а малката къща, която бе делил с майка си, бе опразнена.

— Мишел? — гласът на баща й я върна в настоящето. — Много се умълча.

— Предполагам, че е защото има толкова много неща за казване.