Сюзън Уигс
Завръщане у дома (1)

Глава 1

След седемнадесет години Мишел Търнър се завръщаше. Образно към миналото, което не искаше да си спомня, към баща си, когото едва познаваше, към града, където бе израснала твърде бързо, беше се влюбила твърде силно и накрая се бе оказала бременна и самотна.

По време на дългото пътуване от Сиатъл към Монтана тя репетираше — шепнешком, за да не я чуе Коуди — думите, които щеше да каже на баща си, когато пристигнат.

„Здравей, татко.“ Странно, как все още мислено го наричаше „татко“, въпреки че никога не бе представлявал нещо повече от снимка на стената или познато лице на телевизионния екран късно нощем, когато даваха старите му филми. „Съжалявам, че не дойдох по-рано…“ Съжалявам… съжалявам… съжалявам. Толкова много неща, за които съжаляваше.

Но съжалението не бе достатъчно. Гевин Слейд — баща й бе запазил професионалния си псевдоним, след като се бе пенсионирал — знаеше много добре какво я бе задържало.

Тя стисна с ръце волана на рейндж роувъра и хвърли поглед през рамо към сина си на задната седалка. Коуди се губеше в пространството между слушалките и дискмена си. „А може би аз съм изгубена“ помисли си тя. Ето я, тридесет и пет годишна, майка на тийнейджър, а мисълта да се изправи срещу баща си я караше отново да се чувства като хлапе. Заела отбранителна позиция. Безсилна. Неадекватна.

Вашингтонският пейзаж профучаваше край нея, докато тя шофираше на изток, към мястото, където не знаеше как ще я посрещнат. Двамата с Коуди бяха напуснали градската си къща край брега преди зазоряване. Светлините все още блестяха по стоманения скелет на сиатълската кула „Спейс Нийдъл“. До изгрев-слънце небостъргачите бяха отстъпили мястото си на заоблени хълмове и обрасли с храсталаци равнини, а след това и на високи плата — гол и монотонен зимен лунен пейзаж, неутрална зона.

През прозореца не виждаше нищо, което да породи интерес или да я отблъсне.

В далечното минало тя беше художничка, рисуваше с ярки цветове, с емоции, които се изливаха необуздано върху платното и сякаш се стичаха от краищата му, защото чувствата й не можеха да бъдат притиснати в ограничено пространство. Но с времето бе овладяла тези лудешки и великолепни пориви. Сякаш крадец се бе вмъкнал посред нощ и отмъкнал мечтите й, а тя не бе забелязала, докато не бе станало твърде късно.

От младежката й волна душа бе останал само студен, механичен талант и фотографски нюх. Боите и платната бяха заменени от компютърна програма.

Обектите също се бяха променили. Преди създаваше картини със страст и чистота, независимо дали изобразяваше кон в ранчото на баща си или абстрактна бъркотия от чувства. Вдъхновението водеше ръката й, а нещо много по-могъщо палеше духа й. Веднъж, след като тя видеше или си представеше нещо, творбата напираше да излезе от нея, породена от сила, равна на порива да диша.

Сега получаваше темите си под формата на поръчка от рекламната агенция, в която се канеше да стане пълноправен партньор. На компютър създаваше и анимираше танцуващи четки за тоалетна, говорещи зъбни протези или армия пакетчета хербициди, маршируващи към гора от плевели.

Откъсвайки мислите си от работата, тя включи чистачките, за да изчисти няколко случайни снежинки. Денят преваляше. Град Спокейн отмина бързо със складовете и заводските комини. Междущатската магистрала се стрелкаше право през тясната територия на Айдахо. Тук-там край пустото шосе се виждаха ярко осветени търговски центрове, хамбари за трактори и силози, дървени къщи, сгушени рамо до рамо в съюз срещу стихиите. По-дълбоките преспи изглеждаха като заскрежени купчини край пътя. На изток от Кор д’Ален пейзажът отстъпваше пред безкрайната пустош.

Монотонността на пътуването и причината да се втурне през три щата предизвикаха почти болезнена и разтърсваща промяна в хода на мислите й. Спомените й се понесоха към опасни места. Против волята й образи от миналото превърнаха пустия снежен пейзаж в ярко лято.

Видя себе си такава, каквато беше на осемнадесет. Леко стъписана пред онова, което животът можеше да й предложи. Малко по-уплашена, но общо взето щастлива и сигурна в своя свят. Завърши гимназия с отличие, за което не я бе грижа, с незрял талант, който още не ценеше, и без да предусеща надвисналата беда. Пластичната операция на майка й трябваше да е рутинна. На никого не му бе хрумнало, че е възможно Шарън Търнър да почине от усложненията.

За шокиращо кратко време Мишел се оказа самотно сираче без майка, внезапно нуждаещо се от баща си, когото едва познаваше. Бе очаквала да я отпрати в колеж и да въздъхне облекчено след заминаването й, но той я изненада. Покани я на едногодишна ваканция преди колежа, която да прекара при него в Монтана. Една година, през която да скърби за майка си и да опознае баща си.

В онзи кратък сезон бе преживяла събитията, които щяха да предопределят живота й. Научи какво е да загубиш майка си. Влюби се. Стана художник. Не непременно в този порядък. Всичко се случи някак си едновременно. Дори и сега старата горчиво-сладка болка се надигна, сякаш бе вчера. Не би трябвало да я боли вече, но я болеше, въпреки че той си бе отишъл от живота й, и то отдавна.

Като не броим ежедневното напомняне, което й беше оставил.

Отново погледна към огледалото за обратно виждане. Коуди, шестнадесетгодишен и непоносим, не бе сменил позата на дългото си тяло на седалката. От слушалките му долиташе приглушеният ритъм на хевиметъл. Той се взираше към безкрайните гирлянди от електрически жици, увиснали между стълбовете покрай магистралата. Когато една зелено-бяла табела ги поздрави с добре дошли в Монтана, единствената му реакция бе да примигне и да се размърда.

Един билборд със сладникав каубой ги канеше с надписа си да спрат и хапнат след една миля.

— Гладен ли си? — Тя повиши глас, за да може да я чуе.

— Не — отвърна Коуди с пълна уста. Крайпътното кафене, осветено от неонови колела на каруца, се смали до размазано петно от изкуствена светлина.

Само за миг го видя като малчуган, с издути от чипса бузи, подобно на катериче. Сякаш едва вчера той беше нейният мъничък Коуди, с гащеризонче и стичащо се мляко по брадичката. С тъга осъзнаваше, че това дете вече го няма в живота й. Беше се измъкнал в миг на разсеяност от нейна страна. Бе изчезнал така бързо и безвъзвратно, като че се бе загубил безследно на някое летище. На негово място стоеше този циничен, умен и вбесяващ непознат, решен да я дразни до краен предел.

Неговата физическа красота тогава, както и сега, я оставяше без дъх. Само че тогава можеше да му каже колко й е мил.

Сега не можеше да му каже нищо.

Коуди я бе умолявал да остане в Сиатъл, докато тя е в Монтана. Твърдеше, че ще е добре сам в градската им къща. Като че ли Мишел би се съгласила на това.

Дори бе предложил Брад да се грижи за него.

Да, но Брад не можеше да се справи с Коуди. Или не искаше. А и тя не очакваше такава подкрепа от Брад, въпреки връзката им. Целият й живот бе в застой, докато не се погрижеше за баща си.

Някаква кола я изпревари с натиснат клаксон. Припомни си, че в Монтана нямаше ограничение на скоростта, а тя послушно се движеше с шестдесет и пет мили в час.

Животът добре я бе научил на послушание.

Натисна газта предизвикателно. Шестдесет и пет, седемдесет, седемдесет и пет. Наслади се на скоростта, на свистенето на гумите на роувъра по студения гол асфалт. Всичко преминаваше смътно и на вълни — ивици от тополови горички, скалисти хребети, дерета и обрасли с храсталаци потоци, размазани огради покрай стръмните ливади. Вятърът навяваше пелена от сняг над магистралата. Криволичещото движение и смътното проблясване на приглушени цветове бяха странно ободряващи и за известно време тя изпразни съзнанието си, просто шофираше.

Пейзажът се издигаше, отначало промяната бе едва доловима, но не след дълго щяха да стигнат височините с назъбените ридове, безкрайни долини и накацалите планински езера. Кожата й настръхваше от ледената тръпка на очакването. Скоро щяха да стигнат ранчото Блу Рок.

В Мисула завиха на север, подминавайки гигантска статуя на хърфордски бик в комплекс от туристически магазин, кафене и бензиностанция.

— Вече не сме в Канзас — промълви тя към Коуди, но той не я чу.

Кичът на Дивия запад беше знак, че вече са на място, където животът протича в ритъма на конския бяг, а времето се измерва с ударите на камшика. Някои твърдяха, че Монтана е пустош, но не беше съвсем вярно. Просто беше толкова обширна, че душата на човек се отпускаше, обгърната и приласкана от усещането за високите, необятни небеса. Мишел се чувстваше неподготвена за срещата, която бе избягвала от години. Напрегна се, неспособна да се наслади на красотата, защото този пейзаж криеше твърде много спомени от миналото й.

Магистрала 83 ги отведе до последната отсечка от пътуването им. На фона на мрачното следобедно небе се издигаха върховете на планините Суон и Мишън. Сенки пробягваха по дерета и долини, създавайки палитра от сребриста салвия, охра и мистериозни, спокойни, неназовими земни тонове.

— Коуди, виж! — Тя посочи към страничното стъкло. Огромно стадо лосове, мигриращо през зимата, пасеше по обраслите с храсталаци хълмове.

Той се взря в обикалящия наоколо добитък, после се прозя.

Е, какво очакваше от шестнадесетгодишен младеж?

Но тя искаше да сподели с него това чувство на удивление, породено от дивите животни, гъстите иглолистни гори и поразителните снежни върхове. Покрай магистралата се виждаха езера, наподобяващи наниз от скъпоценни камъни. Искаше й се да му каже, че са се образували от падини в морените на ледниците, запълнени след стопяването на леда.

Питаше се дали и с хората не става така — дали когато загубата издълбаеше в душата пропаст, която оставаше да зее твърде дълго, празнотата не се запълваше с лед?

Някога тази гледка я бе впечатлила дълбоко. Много отдавна бе нарисувала същата тази сцена. Четката й бе вдъхнала живот на преспите недокоснат сняг, на озарения в розово залез и на избледняващото небе зад елите, наметнати с бели воали и обкичени с ледени висулки по клоните. На зле подготвено платно, с второкласни бои, тя бе успяла да предаде чувството на опияняващо удивление от света около нея. Картината бе добра, дори повече от добра. Но незряла. Невероятно наивна и незряла, каквато тя бе престанала да бъде в деня, когато опозорена и наранена бе напуснала града.

Чудеше се какво ли е станало с тази картина. Част от нея вярваше, че е важно да узнае. Създаването й бе повратен момент за нея. То бе отворило вратите към бъдещето й и изстреляло мечтите й в посока, която щеше да й донесе радост и мъка за остатъка от живота й.

Надникна към Коуди, за да види реакцията му при пристигането им. Той се взираше през прозореца, а ръцете му удряха въображаеми барабани в скута му. Присвитите му очи бяха изпълнени само с безразличие. Не биваше да се изненадва. Безразличието и презрението бяха единствените емоции, които изразяваше напоследък.

Избеляла табела на Ротари Клуб бележеше края на града.

„Върнах се, наистина се върнах.“ Знаеше, че е само плод на въображението й, но дочу порив на вятъра, докато се придвижваше напред… към миналото.

Срещу знака на Лайънс Клуб се виждаше транспарант, гласящ „ЗИМНО РОДЕО — 2–3 МАРТ“.

Чудесно. Това означаваше, че няма да завари баща си у дома. Като основен доставчик на добитък за родеото в щата той трябваше да е на арената. Набра номера му по мобилния си телефон — божичко, нима някой друг, освен баща й, си запазваше номера двадесет и пет години?

— Блу Рок. — Отговори младежки глас, който не принадлежеше на баща й. Вероятно някой от личните му асистенти.

— Гевин там ли е? Обажда се… дъщеря му, Мишел Търнър.

Последва пауза.

— Съжалявам, но той отсъства тази вечер. Очакваше ви утре, госпожо.

— На арената ли е? — попита тя.

— Да, госпожо.

Предполагаше, че може да отиде до дома му, да поседне и да го почака, но бе прекалено напрегната, за да отлага повече. Целият град щеше да стане свидетел на повторната им среща. Дали някой щеше да си спомня за нея и за случилото се онази година? Дали щяха да клатят глави и да чешат езици? Дали щяха да зяпат сина й и да си разменят сведущи погледи?

Следващият крайпътен знак отправяше поздрав от лютеранската църква „Калвари“: НАВЛИЗАТЕ В БОЖИЯТА ЗЕМЯ.

— Тогава ще го намеря там. — Затвори телефона.

Пред нея се простираше главната улица, студена и права като дуло на пушка. Подмина магазина за седла с фалшивата му фасада от дънери, „Рейс Куик Чек“, магазин и кафене „Нордърн Лайтс“, читалнята „Крисчън Сайънс“, магазинът за домашен текстил на Ланел, банката и една ограда от колове, която я нямаше преди седемнадесет години. Синьо-бели знаци сочеха към общинската болница и библиотеката.

В другия край на града имаше ресторант с плосък покрив, кацнал на една могилка и заобиколен от камиони с включени светлини — кафене „Тръкстоп“. Тя се намръщи, припомняйки си последния път, когато бе стъпила на това място.

Кристъл Сити беше част от Мишел Търнър, независимо колко усилено тя се опитваше да забрави този факт.

От време на време си бе фантазирала завръщането си, но в съзнанието й то винаги бе триумфално. Не като сега. Не и с вледенено сърце, хаос в работата й и с цел да спаси живота на баща си, когото не бе виждала от седемнадесет години.