Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (76)

76.

— Продължавай — каза Линкълн Райм.

Беше сам в салона на къщата си, говореше по телефона, включен на микрофон, и гледаше разсеяно един уебсайт за продажба на луксозни антики и произведения на изкуството.

— Ами… — измънка капитанът, намиращ се в главното управление на нюйоркската полиция (така наречената „Голяма сграда“).

— Какво „ами“? — сопна се Райм.

Той също беше капитан навремето, но никога не бе приемал сериозно чиновете. Само способностите и интелектът имаха значение.

— Малко е необичайно.

„Какво, по дяволите, означава това?“ — помисли си. От друга страна, той самият бе работил като държавен служител и знаеше, че в света на държавните служители понякога се налага да шикалкавиш. Разбираше нежеланието на полицая.

Но не можеше да го приеме.

— Много добре знам, капитане. Обаче трябва да пуснем това съобщение. Заплашени са хора.

Малкото име на капитана бе необичайно. Дагфийлд.

Кой родител кръщава детето си така?

— Добре — пак измънка Даг, — обаче трябва да се редактира и прегледа…

— Аз съм го писал. Няма нужда да се редактира. А ти можеш да го прегледаш. Прегледай го веднага. Нямаме много време.

— Ти не ме караш да прегледам. Караш ме да го разпространя, Линкълн.

— Нали го видя, нали го прочете. Това е преглеждане. Трябва да действаме незабавно, Даг. Времето е изключително важно. От критична важност.

Капитанът въздъхна:

— Трябва да говоря с някого преди това.

Райм се замисли за възможните тактики. Нямаше много.

— Слушай какво е положението, Даг. Мен не могат да ме уволнят. Аз съм независим консултант, когото адвокати от цялата страна биха наели със същото желание, с което го прави нюйоркската полиция. Дори с по-голямо, и плащат повече. Ако не пуснеш прессъобщението такова, ама точно такова, каквото съм ти го изпратил, ще започна да работя за защитата и ще престана да приемам каквито и да било поръчки от полицията. И когато комисарят разбере, че работя срещу управлението, ти отиваш в частния сектор, а това означава в някое заведение за бързо хранене.

Райм не остана съвсем доволен от последния си аргумент. Можеше да прозвучи по-убедително. Но и това не беше зле.

— Заплашваш ли ме?

Нямаше нужда от отговор.

След десет секунди:

— Мамка ти!

Изщракването от затварянето на телефона погали слуха на Райм.

Той се приближи с инвалидната количка до прозореца и погледна към Сентръл Парк. Гледката му харесваше повече през зимата, отколкото през лятото. Човек би помислил, че е заради хората, които се наслаждаваха на летните спортове през хубавите месеци: тичане, летяща чиния, софтбол — занимания, от които той завинаги бе лишен. Но не, в действителност Райм наистина харесваше гледката.

Дори преди инцидента никога не беше харесвал този вид безсмислени удоволствия. Спомни си за случая с Колекционера на кости отпреди няколко години. Тогава, точно след нещастния случай, той се беше отказал от живота, смяташе, че никога няма да е в състояние да живее нормално. Но онова разследване му помогна да научи една истина за себе си: той не искаше да живее нормално. Никога не беше искал, дори преди да стане инвалид. Неговият свят бе светът на дедукцията, на логиката, на интелектуалните атаки и защити, на битките с мисълта — не с оръжия и удари от карате.

Затова, когато гледаше голите клонки на дърветата в парка, той се чувстваше в пълна хармония, успокоен от урока, на който Колекционера на кости го бе научил преди толкова години.

Райм се обърна към компютърния монитор и отново се вглъби в света на изящните изкуства.

Провери новините и видя, че Даг е взел решение — нецензурирано, нередактирано, непроменено, прессъобщението бе публикувано навсякъде.

Райм погледна часовника на компютъра и продължи да разглежда сайта за антики.

След половин час телефон иззвъня. Абонат — „Неизвестен“.

Две позвънявания. Три. Той натисна копчето за приемане на разговора с показалеца на дясната си ръка.

— Ало.

— Линкълн — каза мъжът, когото познаваше като Ричард Логан, Часовникаря. — Имаш ли една минутка да поговорим?

— За теб винаги.