Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (73)

73.

След като медиците обработиха раните й, Пам Уилоуби излезе пред дома си на студената, светла улица.

От мястото на тротоара, където седеше в очуканата си инвалидна количка „Меритс“, Линкълн Райм видя как Амелия Сакс понечи да се приближи към нея, да протегне ръце — за да я прегърне, но се спря. Дръпна се назад и отпусна ръце, когато видя, че Пам не откликва на този жест. Момичето само кимна за поздрав.

— Как си? — попита Райм.

— Ще се оправя — мрачно отговори младата жена. (Райм вече не я възприемаше като момиче; беше чул, че се е борила с престъпника, и се гордееше с нея.)

Стори му се странно, че Пам постоянно потърква бедрата отпред. Това му напомни за тика, който понякога имаше Сакс да се чеше и пипа по тялото. Момичето забеляза погледа му и спря.

— Татуира ме — обясни. — Но не с отрова. Истински татуировки са. Беше татуирал част от своето и моето име на краката си и изписа другите части на моите.

Сплитъри, спомни си Райм — така ги бе нарекъл Ти-Ти Гордън. Когато двама влюбени си татуирали части от имената си.

— Много ми е… — Тя преглътна. — Много ми е гадно.

— Познавам един човек, който може да ги заличи. Имам номера му.

Ако Ти-Ти Гордън умееше да татуира, сигурно знаеше и как да заличава.

Пам кимна и пак се потърка неволно по бедрото.

— Разправяше ми ужасни неща. Звучеше, сякаш планира да стане новият Хитлер. Искаше да убие чичо си и леля си и да основе своя въоръжена групировка. Сещате се, мама не беше особено умна. Постоянно говореше глупости и никой не я приемаше на сериозно. Обаче Били беше съвсем друга класа. Учил е в колеж. Искаше да основава собствени училища, в които да индоктринира децата. Говореше за някакъв Закон на кожата. Личеше си, че е вманиачен на тази тема. Расизъм, чиста проба.

— Закон на кожата — измърмори Райм.

Определено имаше връзка с манифеста, който бяха планирали да оставят на мястото на вкарването на отрова във водопровода. Той си спомни за думите на Тери Добинс по-рано:

— Ако откриеш защо е толкова вманиачен по кожата, това ще е ключът към разплитането на случая…

Пам продължи:

— През всичките тези години е бил обсебен от мисли за мен.

Обясни за уговорения годеж, как Били е дошъл преди няколко години, за да започне планирането на терористичната атака — и как я бе съблазнил. Спомените я накараха да потрепери.

— Искаш ли да се качиш в микробуса? — попита Райм, като кимна към пригодения за инвалиди автомобил, с който го бе докарал Том.

Апартаментът й беше запечатан от полицията, докато се извърши оглед на местопрестъплението, а на Пам очевидно й беше студено; носът и очите й бяха зачервени, пръстите — също.

— Не — бързо отговори тя. Изглеждаше, че й е по-спокойно на слънце, въпреки мразовития въздух. — Всичките ли заловихте?

— Всички, които са дошли в Ню Йорк, както изглежда. Матю и Хариет Стантън. Сина им Джошуа.

Полицаите от ударния отряд бяха намерили истински документ за самоличност у застреляния престъпник. Уилям Хейвън, двайсет и пет годишен. Татуировчик, с адресна регистрация в Саут Лейкс, Илинойс.

— В момента хората ни проверяват всичките им документи, бележници, телефони, компютри — продължи Райм. — Заловихме вече и няколко от съучастниците им в Илинойс, но ще има и други. Бомбите не бяха заредени така, че да избухнат, но бяха истински: барут, детонатори, устройства за взривяване чрез мобилен телефон. Сглобени са от човек, който разбира от тези неща.

— Ако са като групировката, в която членуваше майка ми, „Патриотична граница“, сигурно има десетки членове. Винаги се събираха през нощта, в нечия кухня, пиеха кафе и крояха планове… — Пам замълча за момент. — Линкълн?

Райм вдигна вежди.

— Ти откъде знаеше за Сет? Как се сети да изпратиш полиция вкъщи?

— Не знаех. Но заподозрях нещо, когато си зададох въпроса откъде извършителят е разбрал за Ти-Ти Гордън.

— Кой?

— Татуировчикът, когото двамата със Сет засякохте в лабораторията ми.

— Ааа, онзи тип със странната брада и пиърсингите.

— Същият. Били влезе в студиото му и уби един от колегите му. Мисля, че е искал да убие самия Ти-Ти, но той в момента не е бил там. Възможно е убиецът да е разбрал за него по друг начин, но това беше най-логичното обяснение — че го е видял вкъщи. Тъй като мотивът на групата беше местен тероризъм, а имаше връзка с теб и майка ти — чрез Колекционера на кости — се запитах дали появата на Сет в живота ти е просто съвпадение. Разбира се, убиецът имаше татуировка на стоножка. Сет нямаше такава — бях го виждал с къси ръкави. Как можеше да се обясни? Тогава си спомних водоустойчивото мастило — червено — на едно от пликчетата с улики. Ти-Ти ни каза, че някои татуировчици използват временни маркери, с които очертават рисунката, преди да започнат да татуират. Реших, че може би това е направил — временна татуировка на ръката си, за да ни заблуди.

Пам кимна:

— Да, точно така. Каза ми, че рисувал стоножката, за да го мислят за друг. Измивал я, преди да влезе в ролята на Сет. А на някакъв бездомник направил истинска татуировка на стоножка и му платил, за да пробие дупката. Този човек е загинал в тунела. Каза ми, че не е повярвал, че ще спреш водата. Взел е предпазни мерки.

— Така се досетих кой е — продължи Райм. — Беше проникнал в дома ми, за да ме отрови. Мислех, че е специалист по шперцове, но нямаше следи от насилване на ключалката. Значи…

— Взел е ключа за къщата ти от моя ключодържател — измърмори Пам, като се намръщи. — Направил си е дубликат.

— Това си помислих и аз, да. Дали Сет беше убиецът? Не можех да съм сигурен, разбира се, но не исках да рискувам. Обадих се на диспечерите и наредих веднага да изпратят патрул.

— И нападението тук вчера — намеси се Сакс. — Било е постановка.

— Инжектирал си е малко пропофол и си е сложил белезници. Оставил е шишенцето с отрова и спринцовката на земята и е легнал да подремне, докато полицията се появи.

— Защо? — попита Пам.

— Искал е да снеме подозренията от себе си — обясни Амелия. — Какъв по-добър начин от това сам да стане жертва?

— Е, признавам, че и нашите психолози помогнаха — добави Райм. — Направиха проучване, според което в изкуството и литературата стоножката олицетворява проникване в нечие безопасно, спокойно убежище. Тя чака скрита, невидима. Такъв беше Сет. Тоест Били.

— Да, със сигурност.

Пам погледна към апартамента си. Намръщи се. Извади от джоба си кърпичка и леко я навлажни с плюнка. Избърса засъхналата кръв от бузата си.

Като главен разследващ по случая, след като Лон Селито бе излязъл от строя, Сакс разпита момичето за няколко минути в присъствието на Райм. Научиха, че Били е планирал да отвлече Пам и да избяга при една военизирана групировка във вътрешността на щата Ню Йорк, „Патриотична асамблея“, с която и преди си бяха имали вземане-даване.

Рон Пуласки извърши огледа в апартамента на Пам — дори да обезвредиш престъпника по най-безвъзвратния начин, както в случая, пак трябваше да се изпълнят някои формалности. След като свърши, той събра веществените доказателства, подписа картончетата за съхранение и каза на Райм, че ще занесе всичко в къщата му. Патолозите откараха трупа. Пам изпрати носилката с поглед, хладен като есенния въздух.

Райм насочи вниманието си към Сакс. Когато двете с Пам говориха за случилото се току-що, полицайката се опита на няколко пъти да се пошегува и да изрази съчувствие. Пам реагираше със сдържана усмивка, която можеше да се възприеме и като озъбване. Държането й явно силно нарани Амелия.

След кратко мълчание полицайката се изправи, постави ръце на кръста си и погледна жилищната сграда.

— Местопрестъплението е освободено — отбеляза. — Ако искаш, мога да ти помогна да почистиш.

Райм забеляза, че се колебае, а тонът й му подсказа, че се бои какъв ще бъде отговорът.

— Мисля да отида у семейство Оливети. И може би по някое време тази седмица ще взема колата на Хауард и ще дойда до вас, за да си взема каквото е останало. Може ли, Линкълн?

— Няма проблем.

— Чакай! — решително каза Сакс.

Пам я погледна предизвикателно.

Детективката продължи:

— Искам да говориш с психолог. — Бръкна в чантичката си. — Това е телефонът на Тери Добинс. Той работи за полицията, но ще ти препоръча някого.

— Нямам нужда…

— Моля те. Направи го.

Момичето сви рамене. Прибра визитката в задния си джоб, където държеше мобилния телефон.

— Ако имаш нужда от нещо, обади ми се — добави Сакс. — По всяко време.

В гласа й прозвуча лека нотка на отчаяние.

Момичето не каза нищо. Влезе в къщата и след малко излезе с раница и чанта за лаптоп. От слушалките в ушите й стърчаха бели кабелчета, свързани с айпода й и затъкнати под дебелата й шапка.

Махна към Райм и Сакс, но на никого от двамата конкретно.

Амелия я изпрати с поглед.

След малко Линкълн каза:

— Хората не обичат, когато се окаже, че са сгрешили, а ти си прав, дори когато е било за тяхно добро. Може би най-вече тогава.

— Така изглежда. — Тя се заклати напред-назад, за да се сгрее, и продължи да гледа отдалечаващата се Пам. — Аз провалих всичко, Райм.

В моменти като този той най-много ненавиждаше недъгавостта си. Искаше да се приближи до Сакс и да обгърне с ръце треперещите й рамене, да я притисне с всичка сила.

— Как е Лон? — попита.

— Преодолял е критичното състояние, но все още е в безсъзнание. Рейчъл не е на себе си. Синът на Лон е там.

— Да, говорих с него.

— Железен е. Мъжко момче.

— Е, идваш ли вкъщи?

— След малко. Първо трябва да говоря с един свидетел по случая с музея „Метрополитен“.

Това бе другото разследване, по което работеше Селито — взломът в музея на Пето авеню. Докато детективът беше в болница, другите му колеги от „Тежки престъпления“ бяха поели случая. Сега, след осуетяването на опита за терористична атака от СВАС, беше време да възобновят това важно от политическа гледна точка, макар и доста необичайно разследване.

Сакс отиде при форда си. Моторът изрева и тя потегли сред облак дим, чийто синкав оттенък стана виолетов в червената светлина на залязващото слънце.