Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (69)

69.

Сет отиде при входната врата, сложи веригата и се върна.

Усмихна се мрачно:

— Как можах да спомена Ларчууд? Знаех, че с майка ти сте били там при „Патриотична граница“. Но ти никога не си го споменавала. Каква глупава грешка от моя страна.

— Това беше едно от нещата, за които спорихме с Амелия — прошепна тя. — Тя искаше да ти разкажа за живота си там. Казах й, че няма значение. Но всъщност се боях да ти кажа. А сега… Ти си един от тях, нали? Работиш с хората, които се опитаха да отровят водата.

Той взе дистанционното на телевизора, вероятно за да пусне новините. Пам използва възможността и скочи от дивана, като силно блъсна Сет назад. После хукна към вратата. Но едва успя да направи две крачки, когато той я сграбчи. Пам падна тежко, удари лицето си в пода. Усети вкус на кръв от цепнатата си устна. Сет я сграбчи за яката и грубо я завлече обратно, буквално я метна на дивана.

— Никога повече не прави така — изсъска.

Натопи пръст в кръвта й и нарисува нещо на лицето й. Заговори шепнешком:

— Телесните знаци са прозорци към това, което си, и това, което чувстваш. Някои индиански племена използвали боя — която не е нищо друго освен една временна татуировка — за да покажат пред всички какво изпитват. Воините не можели да изразяват емоциите чрез думи или мимика — не било прието — но можели да се изрисуват по определен начин, за да покажат дали са влюбени, тъжни или ядосани. Дори ако детето му е починало, воинът нямал право да плаче. Нямал право да го изрази с поведението си. Но можел да изрисува лицето си. И така всички разбирали колко силно скърби. Това, което нарисувах сега на лицето ти, е символът за „щастлив“ на племето лакота.

После бръкна в раницата си и извади руло тиксо и преносима машинка за татуиране.

Докато го правеше, ръкавът му се повдигна и Пам видя татуировка на ръката му. Червена. Не се виждаше цялата, но видимата част представляваше глава и горната част от тялото на стоножка, чиито човешки очи я гледаха втренчено, както тези на Сет — с изражение на желание и презрение.

— Ти си татуирал онези хора — едва прошепна Пам. — Ти си ги убил.

Той не отговори.

— Откъде познаваш онази двойка? Терористите?

— Аз съм им племенник.

Сет (но не, не Сет; сигурно имаше друго име) започна да сглобява машинката за татуиране. Пам се втренчи в татуировката на ръката му. Очите на насекомото я гледаха втренчено.

— О, това ли? — Той вдигна ръкава си нагоре. — Това не е татуировка. Обикновена рисунка е с водоразтворимо мастило. От това, което някои татуировчици използват за очертаване. — Облиза пръста си и размаза част от татуировката. — Докато бях Убиеца от подземията и излизах на лов, си го рисувах на ръката. Става за десет минути. Когато бях твоят приятел Сет, го измивах. Беше необходимо само колкото да заблуди свидетелите и полицията — а теб да убеди, че мъжът на живота ти не е убиецът.

Пам заплака.

— Боли ли устната? Така е, като се опитваш да бягаш. — Той сви рамене. — Една цепната устна не е нищо в сравнение с…

— Ти си луд!

Очите му гневно проблеснаха и той заби юмрук в корема й. Пред очите й блесна жълта светлина и тя изстена от болка. Едва сдържа почти непреодолимия подтик да повърне.

— Няма да ми говориш така! Ясно ли е? — Той я сграбчи за косата и доближи устата си на милиметри от ухото й. Изкрещя толкова силно, че я заболяха тъпанчетата: — Ясно ли е?!

— Добре, добре, добре! Престани, моля те — проплака тя. — Кой си ти? — прошепна плахо, опасявайки се от нов удар.

Той изглеждаше способен на убийство; очите му бяха като на обладан от лудост.

Блъсна я и тя падна на пода. Издърпа я грубо на дивана, върза ръцете й с тиксо отзад и я обърна по гръб.

— Казвам се Били Хейвън.

Продължи да подрежда някакви шишенца и да сглобява татуировъчната машинка. Погледна я и забеляза изражението й на пълно недоумение.

— Не разбирам. Говорих с майка ти по телефона… О, да, да. Била е леля ти.

Той кимна.

— Ама ние се познаваме от година — продължи Пам. — Повече.

— О, ние планираме атаката поне от толкова време. И планирах как да те върна завинаги в живота си. Мое Хубаво момиче.

— Хубаво момиче?

— Откраднаха те от мен. Не физически. Но духовно — да. Ти бе отвлечена от Амелия и Линкълн. От хората с най-неподходящо мислене. Май не ме помниш. Разбира се. Срещнахме се преди много време. Преди цяла вечност. Бяхме малки. Ти живееше в Ларчууд, в милицията на господин и госпожа Стоун.

Пам си спомни Едуард и Катрин Стоун. Хитри радикали, избягали от Чикаго, след като проповядвали сваляне със сила на федералната власт. Майката на Пам, Шарлот Уилоуби, бе попаднала под влиянието им, след като мъжът й, бащата на Пам, загинал при умиротворителна операция на ООН.

— Ти беше на шест тогава. Аз — с няколко години по-голям. Леля и чичо дойдоха в Мисури, за да говорят със семейство Стоун за една кампания против абортите. Няколко години по-късно чичо ми реши да укрепи връзките между ларчуудската милиция и „Съвета за върховенство на американското семейство“ и така двамата със Стоун уредиха да се омъжиш за мен.

— Какво?

— Ти беше моето Хубаво момиче. Щеше да станеш моя жена и майка на децата ми.

— Сякаш съм някаква крава, някаква шиб…

Бърз като змия, той я стисна с два пръста през бузите. Дъхът й секна от болката.

— Няма да те предупреждавам повече. Аз съм твоят мъж и ще ми се подчиняваш. Ясно?

Пам се сви и кимна.

— Нямаш представа какво преживях! — изкрещя той. — Те те отнеха от мен. Промиха ти мозъка. Сякаш светът ми свърши.

Сигурно говореше за времето, когато с майка си и пастрока си Пам бе дошла в Ню Йорк преди няколко години. Родителите й замисляха друг терористичен план, но Линкълн и Амелия го осуетиха. Пастрокът й беше убит, а майка й — арестувана. Пам бе спасена и попадна в системата за приемни грижи на града.

Тя си спомни първата среща със Сет преди година. Да, беше й се сторил твърде познат, твърде внимателен, твърде привързан. Но тя се влюби до уши. (Добре де, помисли си сега, може би Амелия беше права, че поради младостта си отчаяно търсеше нежност, любов. И така бе пропуснала това, което трябваше да забележи.)

Сега Пам се втренчи в машинката за татуиране, в шишенцата с отрова. Спомни си от каква мъчителна смърт са умрели жертвите му.

Кой от любимите си токсини бе избрал за нея?

Защото това я чакаше сега, разбира се. Щеше да я убие, защото Линкълн бе казал, че може да се наложи да свидетелства срещу Стантънови. И защото плановете му се бяха провалили и леля му и чичо му щяха да лежат в затвора до живот.

Той искаше да си отмъсти.

Убиецът отново погледна символа, който бе нарисувал на бузата й със собствената й кръв.

Щастлив…

Тя си спомни една дъждовна неделя, когато седяха на същия диван и гледаха телевизия. Тогава Сет я целуна за първи път.

„Тогава се влюбих“ — помисли си.

Било е лъжа. Всичко е било лъжа. Спомни си месеците, които уж бе прекарал в Лондон, за да се обучава в една рекламна агенция, планираща да отвори офис там. Друг път. Бил е при чичо си и леля си, за да планират атаката. А след като уж се върна от Великобритания, тя изобщо не обърна внимание на странното му поведение. Задачи, заради които го нямаше часове наред; телефонни обаждания, които никога не приемаше в нейно присъствие; неочаквани заседания; това, че не я запозна с нито един от колегите си и не й показа къде работи. Това, че си общуваха само с текстови съобщения, а не разговаряха по телефона. Но тя не заподозря нищо, защото го обичаше и беше сигурна, че Сет никога няма да направи нещо, за да я нарани.

Положи усилие, за да спре сълзите. Оказа се лесно. Гневът прогони сълзите.

Сет… по-точно Били, започна да зарежда пълнителя на машинката с течност от някакво шишенце.

Пам не можеше да си представи какво е да умреш по този начин. Болка. Гадене, изгарящо чувство в корема, бодежи в гърлото, повръщане, и пак повръщане, но без да донесе облекчение. Размекване на кожата, кръвотечение от устата, носа, очите…

Той заразсъждава на глас:

— Жал ми е само за братовчеда. Джош, горкият Джош. Жалко за него. Колкото до другите… не ми дреме за тях. Чичо ми и без това скоро щеше да умре. Беше планирано. Леля ми също щях да убия скоро след като се върнем в Илинойс. Щях да натопя за смъртта им някой бездомник или нелегален имигрант. Но когато видях, че налягането в тръбите не спада, се досетих, че Линкълн Райм е разкрил плана и трябва да се отърва от тях. Оставих бележка с адреса на хотела им на местопрестъплението. Така ги е открил.

Работеше старателно, пълнеше тръбичката на машинката с прецизността на хирург — какъвто, замисли се Пам, беше в известен смисъл. Портативната машинка за татуиране беше безупречно чиста. След като я сглоби, той се облегна назад и вдигна фланелката до под гърдите на Пам. Огледа тялото й като хипнотизиран от вида на кожата й. Погали я под пъпа и тя се опита да се отдръпне. Сякаш я докосваха не пръстите му, а червените крака на стоножката.

В това докосване обаче нямаше нищо сексуално. Той се възхищаваше единствено на плътта й.

— Кой беше онзи човек? — попита Пам. — Кой беше онзи, когото уби във водния тунел?

— Ей, я чакай!

Пам присви очи. Дали пак щеше да я удари?

— Не го убих аз. Уби го приятелят ти Линкълн Райм. Той накара да пуснат фалшивото съобщение, че водата е спряна. Аз обаче имах подозрения. Затова се бях застраховал. Преди няколко дни срещнах един бездомник в тунелите. Нейтън. Един от хората къртици. Чувала ли си за тях? Реших да го използвам. Дадох му нов гащеризон и набързо му татуирах стоножка като моята на лявата ръка. Знаех къде живее — близо до „Белведере“ — и преди да пробия тръбата, отидох да го взема. Обещах му хиляда долара, ако ми помогне с пробиването, за да тествам водата. Той се съгласи. Обаче… — Били поклати глава — … излязох прав. Информацията за спирането на водата беше фалшива. Щом Нейтън проби тръбата, излезе толкова силна струя, че го разряза през средата. — Потрепери. — От гърдите и главата му не остана почти нищо. Беше ужасна гледка.

Поне някаква искрица на съчувствие.

— Като си помисля, че можеше да съм аз…

Всъщност не.

— Това е знак, че е време да си плюя на петите. Полицията скоро ще установи, че това не съм аз, но така спечелих време. Добре, време е да ти пусна малко кръв…

Били добави още нещо, но Пам не чу много добре. Прозвуча й като „олеандър“.

Той се изправи и я погледна. Наведе се, хвана копчето на дънките й. Пук — откопча го и ципът се отвори до долу.

Не, не, тя нямаше да му позволи да я изнасили. Щеше да разкъса скъпоценната му кожа със зъби, ако я доближеше. Никога.

Били бързо дръпна дънките и те се смъкнаха.

Пам напрегна всичките си мускули, готова за нападение.

Той обаче не я докосна на онова място. Погали гладката кожа на бедрата й. Изглеждаше, че просто търсеше подходящо място на тялото й, където да направи смъртоносната татуировка.

— Хубаво, хубаво…

Пам си спомни думите на Амелия за шифъра, който убиецът татуира на жертвите си. Запита се какво послание ще остави на нейното тяло.

Той взе машинката и я пусна.

Бззз.

Докосна кожата й. Отначало усещането бе като гъделичкане.

После дойде болката.