Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (67)

67.

При споменаване на думата „тероризъм“ повечето американци си мислят за радикални ислямисти, които атакуват страната заради съмнителните й самодоволни ценности и подкрепата за Израел.

Линкълн Райм обаче знаеше, че тези крайни мюсюлмански фанатици са само малка част от хората, които имат идеологическо разминаване с политиката на Съединените щати и искат да изразят възгледите си чрез насилие. И че повечето терористи са бели, законни граждани на Америка с християнско вероизповедание.

Историята на местния тероризъм е дълга. През 1886 година в Чикаго е извършен бомбеният атентат на Хеймаркет скуеър. През 1910 година радикални синдикалисти взривяват централата на „Лос Анджелис Таймс“. По-късно Сан Франциско е разтърсен от бомбения атентат в Деня на готовността като протест срещу включването на страната в Първата световна война. През 1920 бомба, заредена в конски фургон, избухва пред банката „Джей Пи Морган“, при което убива десетки и ранява стотици хора. През годините политическите и социалните различия, мотивиращи подобни действия, се запазват. Терористичните движения дори се разрастват благодарение на Интернет, където хора със сходни възгледи могат да се събират и да кроят планове сравнително необезпокоявано.

Средствата за унищожение също се усъвършенстват, позволявайки на хора като Университетския бомбаджия да тероризират училища и университети и с години да останат неразкрити. С помощта на взривно устройство от изкуствен тор Тимоти Маквий успява да срине цялата федерална сграда в Оклахома Сити.

Райм знаеше, че в момента действат двайсетина местни терористични групировки, намиращи се под постоянно наблюдение от ФБР и местните полицейски власти, от „Божия армия“ (против абортите), „Арийска нация“ (бели неонацисти) и „Финееско духовенство“ (против гейовете, против междурасовите бракове, против евреите, против данъците и много други неща) до множество локални, дезорганизирани групички гневни граждани, които полицията нарича „гаражни банди“.

Властите следят зорко и друг тип потенциална заплаха: частните милиции, каквито има поне по една във всеки щат и наброяват общо над петдесет хиляди членове.

Тези групировки са повече или по-малко независими, но се обединяват около общи възгледи: по-малка намеса на федералната власт в индивидуалните свободи, по-ниски или никакви данъци, християнски фундаментализъм, изолационизъм по отношение на външната политика, подозрително отношение към Уолстрийт и глобализацията. Макар че малко от тези милиции са го записали официално в устава си, те подкрепят и други радикални политики, като расизъм, национализъм, дискриминация на жените, антисемизъм, омраза към емигрантите и хомосексуалните, противопоставяне на абортите.

Особено голям проблем при милициите е, че по дефиниции те са полувоенни формирования; членовете им са ревностни поддръжници на Втората поправка. („Тъй като за сигурността на една свободна държава е необходима добре организирана милиция, правото на народа да притежава и носи оръжие не следва да бъде нарушавано.“) А това означава, че обикновено са въоръжени до зъби. Трябва да се признае, че някои милиции не са терористични организации и твърдят, че използват оръжие само за лов и самозащита. Други, като „Съвета за върховенство на американското семейство“ на Матю Стантън, очевидно имат друга практика.

Защо Ню Йорк е толкова примамлива мишена, Райм така и не можеше да си обясни (милициите, колкото и странно да изглежда, почти не закачат Вашингтон). Може би Голямата ябълка бе толкова примамлива заради други свои особености: много гейове, голямо неанглосаксонско население, център на либералните медии, главните седалища на много мултинационални компании. И може би си мислеха, че танцовата трупа „Рокетс“ и мюзикълът „Ани“ са източници на фино прикрита социалистическа пропаганда.

Райм предполагаше, че ако събере всички злодеи, които е преследвал през годините, броят на онези с антисоциални личностни разстройства (тоест психопатите) и местните терористи ще бъде много по-голям от този на чуждестранните и организираните престъпници.

Като двамата, които се канеше да разпита: Матю и Хариет Стантън.

Сега той се намираше на десетия етаж на хотела, където бяха отседнали Стантънови, заедно със служителите от специалния отряд. Полицаите бяха претърсили сградата и не бяха открили други конспиратори. Райм и Сакс не очакваха да има такива. От регистъра на хотела се виждаше, че в момента там са отседнали само семейство Стантън и синът им. Очевидно имаха още един съучастник — загиналия Извършител 5–11 — но нямаше улики за друг на територията на Ню Йорк. След като достигнаха до извода, че Стантънови стоят зад терористичната атака, Райм и Сакс се обадиха на Бо Хауман да организира тактическа операция за залавянето им.

Управителят на хотела програмира асансьорите така, че да не спират на десетия етаж и премести персонала, а полицията евакуира другите гости. После две от полицайките в отряда облякоха униформи на камериерки, скриха автоматите си MP7 в количките за пране и застанаха на позиция в коридора, докато семейството се покаже.

Изненада…

Без нито един изстрелян куршум.

Сапьорите провериха стаята — нямаше заложени капани; всъщност нямаше почти нищо оставено. Терористите не носеха много багаж. В момента Сакс извършваше оглед.

Линкълн Райм преглеждаше на айпада си докладите, които през последния половин час бе получил от представителството на ФБР в Сейнт Луис — най-близко разположеното до Южен Илинойс, където беше базата на Стантънови и СВАС. Бюрото и Щатската полиция на Илинойс отдавна следяха групировката — нейни членове бяха заподозрени в голям брой нападения срещу гейове и цветнокожи и други престъпления на омраза, но досега нищо не беше доказано. В повечето случаи властите ги приемаха за хулигански действия.

Изненада.

Властите в Средния запад вече бяха арестували трима други членове на СВАС за притежание на експлозиви и автоматично оръжие без федерално разрешително. И обиските продължаваха.

Вече съблякла гащеризона за огледи, Амелия Сакс се приближи.

— Оставили ли са нещо? — попита Райм, като погледна кашона в ръцете й, в който се виждаха пет-шест хартиени и найлонови плика.

— Не много. Голямо количество бутилирана вода.

Райм се изсмя:

— Хайде да видим дали нашите хора ще искат да си поприказваме.

Кимна към стаята за събиране на спалното бельо, където държаха Стантънови до идването на ФБР; после федералните щяха да поемат случая.

Влязоха в помещението, където арестуваните чакаха с белезници и окови на краката. Родителите и синът — единственото им дете, както бе научил Райм — ги погледнаха със смесено изражение на тревога и решителност. Седяха заобиколени от трима полицаи.

Дори Стантънови да недоумяваха как Райм е разкрил, че са съучастници на убиеца и че се крият точно в този хотел, не проявяваха никакво желание да узнаят отговора. А този отговор бе смущаващо банален и не се основаваше на никакъв сложен анализ на веществени доказателства. Раницата на Извършител 5–11, която бяха намерили до тялото му при главната водопроводна тръба, съдържаше тетрадка, озаглавена „Модификацията“, където подробно бе описан планът за отравяне на питейната вода на Ню Йорк. На едно листче вътре беше записан и адресът на хотела. Вече знаеха, че Стантънови са отседнали там — Хариет беше казала на Сакс. Следователно двамата съпрузи и извършителят се познаваха. „Нападението“ в болницата изобщо не беше такова. Убиецът вероятно бе отишъл да посети болния си съучастник Матю Стантън в кардиологията.

Като се замисли човек, имаше улики, подсказващи, че Стантънови може да са замесени в убийствата. Например върху пликчето с имплантите, намерено в „Белведере“, пишеше „No3“, от което следваше, че нападението над Брейдън Алигзандър е третото планувано. Но ако нападението на Хариет Стантън е било в плана, на плика щеше да е записано „No4“.

Освен това бяха намерили следи от козметиката на Хариет на местата, посетени от убиеца. Да, той я беше сграбчил в болницата и между тях можеше да се извърши някакъв обмен на частици, но той щеше да е минимален. По-вероятно беше тези частици да са полепнали по него, докато е бил по-дълго в нейна компания. Освен това Райм си спомни твърде многобройните следи от калцуни на местата на убийствата; това подсказваше, че е имало съучастник, който е вкарал прожекторите и батериите. След проверка в хотела установиха, че Стантънови са отседнали там със сина си Джош — мускулест младеж, който лесно можеше да вкара екипировката, след като братовчед му е извършил смъртоносната татуировка.

Но понякога съдбата ускорява събитията.

Листче с адрес — намерено в раницата на извършителя.

— Знаете ли си правата? — попита Сакс.

Полицаят зад Хариет Стантън кимна.

Матю Стантън, с пребледняло, сивкаво лице, измърмори:

— Не признаваме никакви права. Правителството няма власт да ни дава или отнема права.

— Чудесно — контрира Райм. — В такъв случай няма да имате проблем да говорите с нас. — Логиката му се струваше непоклатима. — Единственото, което искаме да знаем на този етап, е самоличността на съучастника ви. Онзи с отровата.

Лицето на Хариет светна.

— Значи се е измъкнал?

Райм и Сакс се спогледаха.

— Измъкнал ли? — не разбра Линкълн.

— Не, не успя да избяга — обясни Амелия. — Но не носеше документ за самоличност, а по отпечатъците не е регистриран никъде. Надявахме се да ни съдействате и…

Усмивката на Хариет помръкна.

— Значи сте го арестували?

— Мислех, че знаете. Мъртъв е. Водната струя, която е избила, след като е пробил тръбата, го е убила. Защото налягането не е намалявало.

Настъпи пълна тишина. След няколко секунди Хариет Стантън запищя неудържимо.