Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (66)

66.

Новините по телевизията бяха тревожни, но объркани.

Терористична атака срещу водоснабдителната система на Ню Йорк, импровизирани взривни устройства…

Хариет и Матю Стантън се бяха настанили на дивана в хотелския апартамент. Джошуа седеше на един стол до тях и нервно човъркаше нещо. Една от онези гривнички, които всички хлапета носеха в наши дни, дори момчетата. От цветна гума. Не беше нормално. Педерастка работа. Матю погледна намръщено Джошуа в опит да го накара да спре, но младежът не отместваше очи от телевизора. Пиеше вода от една бутилка. Семейството се беше запасило с много литри. По очевидни причини. Постоянно задаваше въпроси, на които не очакваше отговор:

— Ама как са разбрали? Защо не се обажда Били? Къде е, такова, отровата?

— Млъквай!

Тъпите коментатори по телевизията (либералните, пък и консервативните идиоти) говореха празни приказки:

— Има няколко вида бомби и някои нанасят повече поражения от други.

— Терористите биха могли да се сдобият с различни експлозиви.

— Психологията на бомбения атентатор е сложна; по принцип той изпитва необходимост да унищожава.

— Както знаем от последния ураган, наличието на вода в подлезите може да причини сериозни проблеми.

Но нищо повече не можеха да кажат, защото властите очевидно не даваха истинска информация.

По-обезпокоително, мислеше си Матю, бе това, за което постоянно повтаряше Джош. Защо Били не се обаждаше? Последните вести, които имаха от него, бяха от момента, когато му пратиха съобщение, че водоподаването в града е спряно, и той щеше да започне да пробива. Ботулиновият токсин бе готов за инжектиране. До половин час трябваше да се разпространи във водата.

Умните глави по телевизията продължаваха да дърдорят за бомби и наводнения… което щеше да им се стори като младежка пъпка, когато истинската атака се проявеше като тумор.

По всички канали предъвкваха една и съща подадена им с лъжичка информация.

Не споменаваха обаче нищо за хора, на които внезапно им е прилошало. Хора, повръщащи до смърт. Нито дума за паника.

Сякаш прочела мислите на мъжа си, Хариет попита:

— Нали не може да се е отровил?

Разбира се, че можеше. В този случай щеше да умре от неприятна, но бърза смърт. И щеше да стане мъченик за каузата на „Съвета за върховенство на американското семейство“, дал живота си в името на истинските ценности на родината си, и така да затвърди ролята на Матю сред нелегалните въоръжени групировки.

— Тревожа се — прошепна Хариет.

Джошуа я погледна и продължи да върти гейската си гривничка. Добре поне че беше станал баща, успокояваше се Матю. Колкото и странно да изглеждаше.

Той престана да обръща внимание на жена си и сина си. Изглеждаше невъзможно властите да са разкрили плана им. Беше толкова сложно замислен — правен и преправян в течение на месеци — че бе изпипан в най-дребни детайли като техническа схема за трактор „Джон Диър“. Бяха го изпълнили абсолютно прецизно, всяка стъпка — точния момент. До секундата.

И като се замисли за секундите — сега те се точеха като години. Всеки път когато се появеше нов журналист, когато нов човек на улицата застанеше пред гнусния микрофон, Матю се надяваше да получат нова информация. Но чуваше една и съща история, предъвкана. Нито дума за хиляди хора, умиращи по ужасни начини, не се чуваше от устата на хищните журналисти.

— Джошуа! Обади се пак.

— Слушам!

Младежът извади непохватно микрофона, изпусна го и погледна виновно баща си, като се изчерви силно.

— Това предплатеният ли е? — строго попита Матю.

— Тъй вярно!

Джош никога нямаше да каже нещо накриво. Били се държеше с уважение, но имаше характер. Джошуа беше мекотело. Матю махна пренебрежително на сина си, който стана и излезе от стаята, за да не му пречи шумът от телевизора.

— „Воден тунел три“ е най-големият строителен проект в историята на града. Започнат е…

— Тате — каза Джошуа, като кимна към телефона, — все още не отговаря.

От улицата като саундтрак към скучния следобед се чуха сирени. Тримата в стаята се сковаха като облени с ледена вода.

Една говорителка по телевизията обяви бодро:

— … новини от градските власти за терористичната атака. Разследващите съобщават, че терористите не са планирали да взривяват бомби. Целта им е била да вкарат отрова в питейната вода на Ню Йорк. Този опит, както ни увери комисарят на полицията, е бил осуетен и водата е напълно годна за пиене. В момента се полагат всички усилия за откриване и залавяне на отговорните лица. Включваме нашия кореспондент по националната сигурност Андрю Ландърс, който ще ни разкаже повече за местните терористични групировки. Добър ден, Андрю…

Матю изключи телевизора. Пъхна една таблетка нитроглицерин под езика си.

— Добре, това е. Да се махаме. Веднага!

— Какво е станало, тате? — попита Джошуа.

„Откъде мога да знам?“ — помисли си той.

— Какво е станало с Били? — обади се и Хариет.

Матю Стантън й даде знак да мълчи.

— Телефоните. Всичките. Извадете батериите.

Отвори своя и Хариет и Джошуа направиха същото. Хвърлиха ги в това, което според Заповедите на Модификацията наричаха „торбата за изгаряне“, макар че нямаше наистина да я изгорят. Щяха да я хвърлят в някой контейнер на известно разстояние от хотела.

— Бързо. Събирайте си багажа. Но само най-необходимото.

— Ами Били… — отново измънка Хариет.

— Казах да си събираш багажа, жено!

Прииска му се да я удари, но нямаше време за дисциплиниращи мерки. Освен това при Хариет опитите за дисциплиниране невинаги действаха според очакванията.

— Били може да се грижи сам за себе си — добави той. — Не съобщиха, че са го заловили. Казаха само, че са разкрили план за терористична атака. Хайде. Движение.

Пет минути по-късно Матю бе напълнил куфара си и закопчаваше чантата с лаптопа.

Хариет довлече багажа си в дневната. Лицето й беше като мрачна маска, почти толкова стряскаща, колкото гумената, която им бе показал Били — онази, която носеше, когато нападаше жертвите си.

— Как е станало? — попита гневно тя.

Отговорът бе, че са разкрити от полицията, от Линкълн Райм.

Били го беше описал като човек, който предугажда всичко.

— Искам да разбера как са успели — продължи да натяква тя.

— По-късно. Тръгвай! — сопна се Матю.

Защо трябваше Бог да го наказва с жена, която винаги изрича мислите си на глас? Никога ли нямаше да се научи да мълчи? Защо не я наложи с колана преди малко? Груба грешка.

Е, сега щяха да избягат, да се прегрупират, отново да потънат в нелегалност. В дълбока нелегалност. Матю изрева:

— Джошуа, готов ли си?

— Тъй вярно!

Синът му се вмъкна в стаята. Русата му коса бе разчорлена, лицето му — мокро от сълзи.

— Момче — изръмжа Матю. — Дръж се като мъж. Ясен ли съм?

— Тъй вярно!

Матю бръкна в компютърната чанта, отмести Библията и извади два пистолета — 9-милиметрови „Смит и Уесън“ (никога не би си помислил да купи чуждестранно оръжие, разбира се). Подаде единия на Джош, който като че ли си отдъхна, когато го взе. Момчето си служеше добре с оръжията; изглежда, че му вдъхваха сигурност. Поне едно добро качество да има. Оръжията, разбира се, не бяха за жени, затова Матю не даде пистолет на Хариет.

— Дръж го скрит — каза на сина си. — И не го вади, освен ако аз не извадя моя. Ще чакаш да ти дам знак.

— Слушам!

Пистолетите бяха крайна мярка. Линкълн Райм може да беше осуетил плана им, но нямаше никакви улики, водещи към Матю и Хариет. Благодарение на Заповедите те бяха в безопасност. Точно както бе обяснил Били: в татуировъчното студио има две зони, гореща и студена. И двете никога не влизат в контакт.

Сега щяха да се качат в колата и след трийсет минути щяха да са извън града.

Той огледа апартамента. Нямаха много багаж — по две чанти на човек. Били и Джошуа бяха откарали по-рано цялата по-тежка екипировка и материали.

— Хайде да тръгваме.

— А молитва? — попита Джошуа.

— Няма време, по дяволите! — сопна се Матю.

Излязоха с багажа в коридора.

Хубавото, когато използваш хотел като тайна квартира за такива операции, беше, че не се налагаше да чистиш след това — така гласяха Заповедите на Били. Хотелът любезно и удобно осигуряваше персонал за тази цел, макар и съставен от омразните емигранти.

По ирония, точно когато си помисли това, Матю видя при асансьора две камериерки, които си приказваха до количките си. И двете бяха от бялата раса.

Бог да ги благослови.

Двамата съпрузи тръгнаха по коридора, следвани от Джошуа.

— Ще тръгнем на север — шепнешком обясни Матю. — Разучих картата. Ще избягваме тунелите.

— Заради пътни блокади ли?

— Какво мислиш, че ще търсят? — сопна се Матю, докато натискаше копчето на асансьора. — Те не ни познават, не знаят нищо за нас.

Оказа се обаче точно обратното.

Докато Матю нервно натискаше копчето на асансьора, което не искаше да светне, двете камериерки от бялата раса, Бог да ги благослови, бръкнаха в кошниците си, извадиха по един автомат и ги насочиха към семейството.

Едната — красива блондинка — изкрещя:

— Полиция! На земята! Легни! Да ви виждам ръцете, или ще стрелям!

Джош заплака. Хариет и Матю се спогледаха.

— На земята!

— Веднага!

От близките стаи наизскачаха други полицаи. Още оръжия, още крясъци.

Боже, какъв шум!

След кратко замисляне Матю легна на земята.

Хариет като че ли се колебаеше.

„Какво, по дяволите, прави?“ — помисли си той.

— Легни на земята, жено!

Полицаите й крещяха същото.

Тя го погледна хладно.

— Заповядвам ти да легнеш! — изкрещя той.

Така щяха да я застрелят. Четири дула бяха насочени към нея, четири пръста стояха на спусъците.

Тя ги изгледа презрително и се сниши на килима, като пусна чантичката си. От вътре изпадна пистолет. Матю вдигна вежди. Не беше сигурен кое го разочарова повече — това, че жена му носи оръжие без позволение, или че си е купила „Глок“: добър пистолет, но чуждо производство.