Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (64)

64.

Амелия Сакс караше с пълна газ към Мидтаун.

Откакто тръгна от къщата на Райм, бе минала на седем червени светофара. Само един я забави. Гневните клаксони и размаханите заканително пръсти изобщо не й правеха впечатление.

Профуча през Таймс скуеър — с огромни електронни билбордове, със забързани нанякъде нюйоркчани и възхитени туристи, с актуална украса за Деня на благодарността и преждевременно поставена за Коледа, с опаковани с дебели дрехи улични търговци, подскачащи от крак на крак, за да поддържат кръвообращението си.

Невинна суматоха.

Продължи с бясна скорост до Лексингтън авеню, където наби рязко спирачки и от гумите около колата се вдигнаха облачета синкав дим. Там трябваше да изчака по-нататъшни указания.

Телефонът иззвъня и след малко от слушалките се чу гласът на Пуласки:

— Амелия. Говоря с Отдела по околна среда на другата линия. Сега проверяват… Момент. Човекът се върна.

Тя чу неясно мърморене, докато Пуласки говореше по другия телефон. След малко той повиши глас:

— Как така „Сензорите не са точни“? Какво означава това? Освен това сензорите не ме интересуват. Искам да знам мястото. Веднага!

Сакс се засмя. Младият Рон Пуласки се беше отракал под ръководството на Райм. След няколко секунди той пак се обади:

— Не знам какъв е проблемът, Амелия. Те… Чакай. Казват ми нещо. — Гласът му отново затихна. — Добре, добре.

Сакс заоглежда улиците. Невинност, помисли си отново. Бизнесмени, хора, излезли да пазаруват, туристи, деца, музиканти, амбулантни търговци, проститутки, клошари — удивителната смесица от хора, която можеш да видиш в Ню Йорк.

А някъде под краката им, някъде там долу, се подготвяше една от най-ужасните терористични атаки в историята на града.

Но къде?

— Добре, Амелия, от отдела дадоха все пак някаква информация. Засекли са потоците, или де да знам какво. Във всеки случай ми казаха място. Помещение за достъп до водопроводната мрежа на около четиристотин метра от разпределителната станция на „Тунел три“. На пресечката на Четирийсет и четвърта и Трето. Има шахта на около петнайсет метра от кръстовището.

— Близо съм.

Още докато казваше тези думи, Сакс включи на скорост и потегли от мястото за паркиране по същия начин, по който беше спряла, но този път облачетата синкав дим останаха далеч зад нея. Засече един автобус и един лексус, които може би се сблъскаха при опита да не я ударят. Тя продължи на юг, без да се интересува какво е станало. Проблемът беше на застрахователите, не неин.

— Ще съм там след минута. Добре де, две — поправи се след миг, защото отново се принуди да се качи на тротоара и да разкара един продавач на фалафели с количката му от пътя си.

— Да ти го начукам, кифло!

Нямаше нужда да я псува, замисли се тя, защото се беше разминал леко — тя можеше да събори количката му. Дори се изкуши да го направи.

Върна се на уличното платно, като остърга шумно колата в бордюра. И отново даде газ.

Няколко минути по-рано, след като достигна до извода, че убиецът и неговата терористична групировка планират да взривят водопроводната система, Линкълн Райм неочаквано се беше умълчал. На лицето му се изписа неудовлетворение.

— Какво има? — попита Сакс, като забеляза разсеяния му поглед към прозореца и сбърчените вежди.

— Имам чувството, че в тази история нещо не е както трябва. Да, да. Мразя думата „чувство“. Не ме гледай толкова изненадано. Изводите се базират на улики, на факти.

— Добре, обясни.

Той помълча замислено още няколко минути, после продължи:

— Взривните устройства са заредени с барут. Ти разбираш от оръжия, Сакс, разбираш от боеприпаси. Мислиш ли, че такива бомби могат да взривят желязна тръба с размерите на тези, по които става водоснабдяването?

— Прав си — отговори тя след кратко замисляне. — Ако наистина искаха да взривят тръбите, щяха да използват пластичен експлозив. Бронебоен. Разбира се, че така щяха да направят.

— Именно. Този тип е искал да намерим бомбите. Пък и тези библейски стихове… искал е да повярваме, че мишената са водопроводните тръби. Защо?

Двамата отговориха на въпроса почти едновременно:

— За да спрем водата!

Затваряне на главните клапи би спряло само за кратко водоснабдяването.

— На никого няма да му направи впечатление — отбеляза Райм. — Не може това да е истинската цел.

Продължи да разсъждава: би имало логика, ако целта бе да предизвикат спиране на водата, за да се намали налягането. Това би позволило на Извършител 5–11 да пробие дупка в някоя тръба и да вкара отрова във водопровода. После щеше да запои дупката; Райм напомни на екипа за следите от материали за запояване, които бяха намерили на мястото на убийството на Клоуи Мор.

Накрая заключи, че отровата ще е ботулинов токсин — защото бяха открили следи от материали, използвани в пластичната хирургия, и в инжекциите с ботокс. Отначало Райм бе предположил, че тези микроследи са улика за това, че престъпникът планира да промени външния си вид чрез козметична операция. Но другото възможно обяснение беше, че е проникнал в склад с такива материали, за да открадне ботулинови бацили, чиито спори се съхраняват за клиниките по пластична хирургия. Да, ботулиновият токсин беше най-вероятният избор на оръжие — никоя друга отрова не бе в състояние да причини толкова много жертви.

Райм се обади на познатия си във ФБР, Фред Делрей, и в кметството и обясни какво подозира. Кметът и началникът на полицията издадоха нареждане Отделът по околна среда да направи официално съобщение, че спира водата за няколко часа. В действителност оставиха системата да работи при пълно натоварване — което заради налягането нямаше да позволи нищо да бъде вкарано в тръбите. С помощта на сензорите си Отделът трябваше да засече евентуалните течове и така да даде на полицията местоположението на извършителя.

Сега телефонът на Сакс — седнала нетърпеливо зад волана, при включен двигател — иззвъня. Беше Райм:

— Къде си, Сакс?

— Почти на мястото, което ни посочиха от ООС.

— Слушай внимателно.

— Какво друго мога да правя? — измърмори тя, докато се опитваше да не блъсне един невнимателен велосипедист.

— Току-що говорих с Центъра за епидемиологичен контрол в Атланта. Направихме конферентна връзка (извинявай за думата) с Отдела по вътрешна сигурност и специалисти по биологични и химически оръжия от Форт Детрик. Положението е по-сериозно, отколкото очаквах. Не слизай в тунела. Сега събираме отряд за реакция при биологична заплаха.

— Аз съм тук, Райм! Сега. Не мога да седя и да чакам. Убиецът е точно под мен.

Амелия качи мощната кола на тротоара, разгонвайки пешеходците. Всички послушно се отместваха от пътя й — изглеждаше твърде свирепа, за да спорят с нея.

— Току-що осъзнах, че това не е обикновен ботулинов токсин.

— Леле, Райм, това не е нещо, което се чува всеки ден.

— Става дума за модифициран вариант, устойчив на хлор. Ето защо открихме следи от неразредена хипохлориста киселина — използвал я е, за да промени щама. Нямам представа колко е токсичен.

— Ще сложа маска и гащеризон.

Сакс изтича зад колата, отвори багажника и извади комплекта за огледи.

— Трябва ти пълно предпазно облекло — възрази той.

Тя включи телефона на високоговорител, остави го на земята и извика:

— Извършителят знае, че още не сме спрели водата: струята, която пръска от пробитата от него дупка, ще е твърде силна. Ще изчака да затворим клапите, но няма да се бави много. Ако заподозре нещо, ще си плюе на петите, а кой знае колко от тази гадост има.

— Сакс, чуй ме. Това не е арсеник или змийски корен. Не е необходимо да го погълнеш. Достатъчно е една десетохилядна от грама да попадне върху меките тъкани на тялото ти, и си мъртва.

— Добре, няма да си бъркам в носа или да се чеша. Влизам, Райм. Ще се обадя, когато обезопася мястото и сложа белезници на мръсника.

— Сакс…

— Сега трябва да действам тихо — твърдо заяви тя и прекъсна връзката.