Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (63)

63.

С униформен гащеризон на Отдела по околна среда и каска, Били Хейвън се вмъкна в една странична улица в Източен Мидтаун, с помощта на кука вдигна капака на една шахта, спусна се донякъде и намести тежкия метален диск над главата си.

Слезе на металния под и тръгна по тунела под лъщящата от кондензирана влага главна водопроводна тръба. Тя свързваше централната разпределителна станция на „Воден тунел 3“ с три второстепенни резервоара, които осигуряваха водоснабдяването на цял Манхатън и на части от Куинс. Около осемстотин хиляди домакинства и магазини получаваха вода от тази тръба.

Премести тежката чанта от едната си ръка в другата. Тежеше двайсет и пет килограма. Вътре беше всичко, което бе взел от студиото си на Канал стрийт: бормашина, преносим поялник, удължител и други инструменти, а също голям метален термос. Сега не носеше машинката „Американ Ийгъл“. Тази част от Модификацията беше приключила. Повече нямаше да татуира с отрова.

Разбира се, Законът на кожата все още беше в сила.

Погледна джипиеса си, въведе корекция и продължи по пътя си.

Планът на Модификацията беше сложен, както подобаваше на начинание, изпълнявано от избрани на самия Бог.

Заповедите…

На последното местопрестъпление, в студиото на Ти-Ти Гордън, полицията трябваше да намери следи от експлозив, които той нарочно бе поставил, и Райм веднага щеше да забележи аномалията. Експлозиви и отрова. Каква беше връзката?

Заповедите подсказваха, че Райм ще си помисли: „Ами ако отровните татуировки не са просто убийства на случайни жертви, извършени от психопат, а има нещо по-дълбоко?“.

Щеше да анализира числата от татуировките и да достигне до потопа в книгата „Битие“. Били нарочно бе татуирал числото „шестстотната“ върху корема на татуировчика от Вилидж последно, защото би било твърде лесно да намерят пасажите за потопа в Библията, ако ги беше изписал по ред.

„В шестстотната година на Ноевия живот, във втория месец, на седемнайсетия ден от месеца, в същия ден всичките извори на голямата бездна се разпукнаха и небесните отвори се разкриха. И дъждът валя на земята четирийсет дни и четирийсет нощи…“

Следователно местните терористи ще поставят бомби, за да пресъздадат потопа и да отмият греха от този Содом.

Райм и Сакс щяха да се досетят къде са бомбите и да осъзнаят, че да, разбира се, намират се в батериите на прожекторите, монтирани на местата на убийствата. Тъй като можеха да избухнат всеки момент и на сапьорите им беше нужно време, за да отворят запечатаните кутии и да обезвредят или извадят взривните устройства, Отделът по околната среда трябваше да предприеме драстичната, но необходима мярка да затвори масивните шлюзове на „Воден тунел 3“ и да спре водата в тръбата, под която сега вървеше Били.

Щом това станеше, налягането в тръбата щеше да спадне практически до нула.

Това щеше да му позволи да пробие двусантиметрова дупка в желязото — което би било невъзможно при работеща тръба, защото налягането би изстреляло водата през дупката със скоростта и пробивната сила на индустриален лазер.

При намалено налягане Били щеше да инжектира във водата това, което носеше сега в металния термос. Последната отрова на Модификацията.

Ботулиновият токсин, който се произвежда от бактерията Клостридиум ботулинум, поразява нервната система и е най-силната отрова на земята. С половин чаена лъжичка от него можеш да убиеш цялото население на Съединените щати.

Докато най-силните отрови на света — като радиоактивните полоний и плутоний — се намират изключително трудно, ботулиновият токсин е удивително лесен за набавяне.

И главният виновник за това е човешката суета.

Токсинът е в основата на препарата „Ботокс“, който се използва като мускулен релаксант за облекчаване на спазми. Най-често обаче се използва в козметичните процедури за изглаждане на кожата (с химическите си свойства потиска един невротрансмитер, който причинява образуването на бръчки).

Резервите от спори на бактерията се охраняват строго, но Били бе проникнал в склада на една фирма за козметично-хирургични материали в Средния запад. Освен че се сдоби с добър набор от медикаменти и медицинска екипировка, той успя да открадне достатъчно спори, за да създаде истинска ботулинова фабрика, която безшумно — и безкислородно — произвеждаше бактерии, токсин и още спори.

Идеята да се използва като оръжие това прекрасно смъртоносно вещество, не беше нова, разбира се. Но никой досега не го беше правил — по една много проста причина. Беше почти невъзможно да вкараш токсина в организма на жертвата. Той трябваше да бъде вдишан или погълнат или да проникне в тялото през лигавиците или открити рани. Контактът с кожата не беше ефикасен. Тъй като бе много трудно да разпръснеш достатъчно количество токсин като аерозол, евентуалната атака трябваше да се извърши чрез храната или водата.

Но солта, високата температура, различни алкални вещества и кислородът убиват бактериите. Същото важи и за хлора, който се добавя в питейната вода на Ню Йорк заедно с използвания също за предпазване от кариес флуорид, ортофосфата срещу замърсяване с олово и хидроксида за повишаване на алкалната реакция на водата.

Били обаче бе получил ботулинова бактерия в много концентрирана форма, устойчива на хлор. Да, част от токсина, който щеше да вкара във водата, щеше да се разгради или неутрализира, но достатъчно количество щеше да достигне до домовете в Мидтаун, Долен Манхатън и голяма част от Куинс. Жертвите щяха да са вероятно около четири хиляди; много повече щяха да заболеят и да пострадат сериозно.

Една група щеше да бъде поразена особено силно — децата. При пеленачетата ботулиновото отравяне не е изолирано явление (случва се най-често при бебета под година, консумирали мед, съдържащ спори от бактерията, които естествено се запазват в него). Той си даваше сметка за тези жертви, но това изобщо не го смущаваше. Все пак бяха на война. Жертвите бяха неизбежни.

Градската управа щеше да реагира незабавно, разбира се. Отделите по здравеопазване и по вътрешна сигурност щяха да открият бързо източника на отровата. Щеше да има известно забавяне, докато властите проверят вероятността да е използван нервнопаралитичен химикал (симптомите са сходни) и при малко късмет медиците щяха да започнат да инжектират атропин и пралидоксим — които само засилват смъртоносното действие на ботулиновия токсин. Някои щяха да поставят диагноза миастения гравис. Но после щяха да излязат изследванията на серум и изпражнения и накрая масспектрометричните тестове щяха да потвърдят истинската причина за заболяването.

Дотогава обаче вредата щеше да бъде нанесена.

Модификацията предсказваше още един ефект, който щеше да причини още по-големи, макар и не толкова смъртоносни поражения: градските власти щяха да открият източника на токсина, но нямаше да знаят какъв е мащабът на отравянето. Дали следващият застрашен район не беше Бронкс? Или Ню Джърси? Кънектикът?

Единственото, което можеха да направят властите — крайно некадърните общински, щатски и федерални власти — бе да спират цялото водоснабдяване. Представете си Ню Йорк без капка за пиене, без нито една капка да отнесе нечистотиите. Или за миене. За производство на електричество (по-голямата част от електрическия ток за града се получава от генератори с парни турбини). Ийст Ривър и Хъдсън щяха да станат като река Ганг — място за къпане и изхвърляне на отпадните води, източник на вода за пиене… и на зарази.

Епидемия, а не потоп, щеше да унищожи града.

Успехът на плана му обаче зависеше от един ключов фактор — да се затвори спирателната клапа в Мидтаун, за да може Били да вкара отровата. Ако това не се случеше, Модификацията щеше да се провали. Резервоарите и тръбите нагоре по системата бяха леснодостъпни, но се следяха постоянно за всякакви замърсявания; планът изискваше токсинът да бъде вкаран във водопровода тук, южно от Сентръл Парк, където на практика бе невъзможно да се замърси системата и затова нямаше охрана.

Били провери мястото, докъдето бе стигнал. Да. Беше близо до най-добрия участък за пробиване.

Трябваше обаче да получи потвърждение, че водоподаването е прекъснато.

„Хайде вече — помисли си, — хайде вече…“

Нямаше търпение.

Да улучиш най-подходящия момент, това бе най-важно.

Най-сетне телефонът му избръмча — получено съобщение. Той погледна дисплея. Леля Хариет. Беше му изпратила връзка към Интернет сайт. Той чукна по екрана и завъртя апарата странично, за да прочете статията. Беше публикувана преди минута:

Терористична атака в Ню Йорк

13. Водоснабдителната система — мишена на неизвестни терористи

Нюйоркските власти спират най-големия воден резервоар, снабдяващ Манхатън южно от Сентръл Парк и голяма част от Куинс, за да предотвратят риск от наводнение вследствие от възможен терористичен удар.

На обща пресконференция говорителите на Нюйоркското полицейско управление, Отделът за вътрешна сигурност и ФБР съобщиха, че са разкрили заговор за взривяване на импровизирани бомби в подземните тунели с цел разрушаване на част от водопреносната мрежа.

Сапьори, изпратени на място, са открили устройствата и евакуират хората в близост до тях. Всеки момент ще започне обезвреждането на бомбите.

Според първоначалната преценка водоснабдяването ще бъде прекъснато за не повече от два часа. Властите увериха населението, че не е необходимо да се запасява с вода.

Чудесно. Време беше да довърши мисията си и да каже сбогом на Ню Йорк.