Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (61)

61.

— Как се чувстваш, чичо Матю?

— Добре — измърмори старецът. — В болницата хората, говорещи английски, се брояха на пръстите на едната ръка. Бог да ни е на помощ.

Това, даде си сметка Били, не беше съвсем точно. И бе типичното мислене, от което СВАС трябваше да се освободи. Проблемът не беше в това, че болничните работници не говорят английски — разбира се, че говореха. Проблемът беше, че го говорят с отвратителен акцент и не много добре. А това, както цветът на кожата им, бе свидетелство, че идват от различни култури и нации, неизповядващи подходящи ценности. А също че не са си дали труда да се интегрират.

— Е, нали пак си сред нас и изглеждаш добре.

Били изгледа възрастния мъж — около деветдесет килограма, с леко увредено сърце, но иначе в отлично здраве. Да, изглеждаше, сякаш щеше да живее вечно… или поне докато той не му пръснеше черепа, след което щеше да пъхне пистолета в ръката на някой безобиден сезонен работник, когото заедно с още петима-шестима приятели щяха вече да са пребили до смърт при „самозащита“.

— Да, вече е добре — каза Хариет с глас, тих като бриз, докато подреждаше изпраните и сгънати дрехи. — Вече се нормализира.

— Здрасти, братче!

Джошуа Стантън влезе в спалнята на малкия хотелски апартамент. Когато чуеше гласове някъде наблизо, той моментално се появяваше, сякаш не можеше да търпи някой да разговаря в негово отсъствие. Може би също се тревожеше, че той е темата на разговора, макар че нямаше какво толкова да се каже за него, освен че беше двайсет и две годишен чирак водопроводчик, чието главно умение бе да убива птици, елени и лекари, извършващи аборти.

Все пак добре сложеният, рижав младеж бе лоялен до вбесяване, съвестно изпълняваше поставената задача и редовно и подробно докладваше докъде е стигнал. Били още не можеше да си обясни как си е намерил жена и е станал баща на четири деца.

Е, кучетата и дъждовниците също бяха способни на това. При тази мисъл образът на Джош като земноводно трайно се загнезди в съзнанието на Били.

Джошуа прегърна братовчед си, макар че това не беше много препоръчително. Не защото Били се страхуваше от микроби, а защото между тях се обменяха микроулики.

„Научил съм си урока, мосю Локар“ — помисли си той.

Вярно, че Джошуа не беше от най-умните, но ролята му в Модификацията бе ключова. След като Били убиеше жертвите и телата бъдеха открити, Джош, с медицинска престилка и марлена маска на лицето, вкарваше в тунела прожекторите и акумулаторите, съдържащи бомбите, монтираше ги и бързо се изнасяше. Никой не му обръщаше внимание. Някакъв си парамедик.

Сега младежът започна да се хвали с успехите си в маскарада — как бил вкарал взривните устройства на местопрестъплението. Постоянно поглеждаше Били, очаквайки одобрение, и всеки път по-младият братовчед кимваше насърчително.

Хариет погледна сина си и леко присви очи, което Били знаеше, че означава: „Млъкни“. Но Джошуа не забеляза. Продължи да обяснява:

— Бях доста близо до „Белведере“. Почти бях там. Ченгетата бяха навсякъде! Наложи се да вляза през друга шахта вместо през онази, която бяхме набелязали. Това удължи времето с шест минути, но не мисля, че беше проблем.

Леля Хариет отново го изгледа.

На Матю не му се налагаше да демонстрира сдържаност, каквато се изискваше от жените в СВАС.

— Млъквай, момче! — сопна се той на сина си.

— Слушам!

Били не харесваше начина, по който чичо му и леля му се отнасяха към братовчед му. Матю се държеше направо злобно и беше жалко да гледаш как Джош просто го приема. Колкото до Хариет, тя почти не му обръщаше внимание. Понякога Били се питаше дали не е водила и собствения си син в Олеандровата стая. Реши, че едва ли. Може би защото Джош не беше достатъчно издръжлив, за да задоволи нуждите на майка си; дори Били успяваше да го направи само три пъти за един следобед и Хариет понякога изглеждаше недоволна от твърде краткото удоволствие.

Били харесваше Джошуа. Имаше хубави спомени от годините, прекарани заедно. Двамата бяха като братя. Бяха играли футбол и на гоненица, защото мислеха, че така трябва. Бяха сваляли едни и същи момичета. Бяха бърникали стари коли. Накрая, в разгара на юношеския си плам, осъзнаха, че не си падат много по спорт и коли и не ги влече много да тичат по фусти. Захванаха се с по-приятни занимания — да издебват педерасти и да ги спукват от бой. Нелегални емигранти. Легални също (това не ги правеше бели). Рисуваха кръстове по синагоги и свастики по негърските църкви. Веднъж опожариха една клиника за аборти.

Часовникът на Били избръмча.

— Време е.

След няколко секунди — втора вибрация.

Чичо Матю погледна раницата и чантата за инструменти и обяви:

— Да се помолим.

Семейството коленичи, дори все още немощният Матю; Хариет и Джошуа се наместиха до Били. Всички се хванах за ръце. Хариет хвана тази на Били. Стисна я веднъж. Силно.

Гласът на Матю — поотслабнал, но все още достатъчно силен, за да скове сърцата на грешниците — занарежда напевно:

— Господи, благодарим Ти, че ни даде мъдрост и кураж да сторим това, което ще направим сега, в името на Твоята слава. Благодарим Ти за идеите, които вдъхна в душите ни, и за плановете, които повери в ръцете ни. Амин.

— Амин — проехтя в стаята.