Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (48)

48.

Тук имаше нещо гнило.

Рон Пуласки знаеше, че не е предвидена заупокойна служба за Ричард Логан.

Но явно нещата се бяха променили.

В стаята, където го насочиха, в погребално бюро „Берковиц“ на ъгъла на „Бродуей“ и Деветдесет и шеста улица имаше шестима души.

Той още не беше влязъл. Стоеше в коридора отвън и надничаше вътре. Помисли си: „Трудно е да се слееш с тълпата, когато си сред половин дузина души, които се познават един друг — и един или няколко от тях имат добри основания да заподозрат, че си подставено лице, и да те застрелят“.

Пък и името на погребалната агенция! Берковиц не беше ли Сина на Сам? Онзи сериен убиец от седемдесетте и осемдесетте?

Лош знак.

Въпреки че полагаше големи усилия да бъде като Линкълн Райм и да не вярва в поличби и суеверия, Рон Пуласки вярваше.

Понечи да влезе, но спря.

Пуласки дълго се опитваше да свикне с мисълта, че отива на мисия под прикритие. Той беше патрулиращ полицай, улично ченге — както се шегуваха двамата с брат му близнак, също униформен. Спомни си лошия хип-хоп, който двамата съчиняваха:

Улично ченге, лошо ченге, пише ти фиша и те пуска да дишаш.

Или ти чете правата и те праща зад решетките…

В „Райърс“, на острова, в залива.

Рон не знаеше почти нищо за изкуството на сценариите и работата под прикритие — толкова добре овладяно от хора като Фред Делрей, висок, слаб чернокож агент от ФБР, способен да изиграе всякаква роля, от карибски наркопласьор или мафиот в стила на Чарлз Тейлър до директор на преуспяваща компания.

Делрей беше роден за актьор. Глас, поза, изражение… всичко. Сигурно и този Гилгуд беше такъв (може би Делрей работеше с него). И Серпико. Дори да го бяха застреляли.

Улично ченге, лошо ченге, джапа смело в локвите…

Рапърският речитатив, който зазвуча в главата му, някак облекчи безпокойството му.

„Защо си толкова нервен, по дяволите?“

Не се налагаше да шпионира наркопласьори и улични бандити. Близките и приятелите на Ричард Логан, или които други се бяха събрали в погребалното бюро, изглеждаха като средностатистически, спазващи закона жители на Манхатън. Часовникарят се беше движил в друга среда в сравнение с повечето престъпници — на доста по-високо ниво. О, да, той беше осъден убиец. Но Пуласки не можеше да си представи Логан, изтънчения убиец, в някое скривалище на наркотърговци или в лаборатория за амфетамини. Луксозни ресторанти, шахматни турнири, музеи — повече му отиваха. Все пак младият полицай не забравяше, че Часовникаря се беше опитал да убие Райм при последната им среща. Може би в завещанието си бе оставил указания за някой съучастник да направи това, което Пуласки правеше в момента: да отиде в погребалното бюро, да разпознае промъкналия се там полицай под прикритие и после да го завлече в някоя тъмна уличка и да го очисти.

„Ох, за бога. Слез на земята. Има риск, но няма да те гръмнат тук. Недей да се проваляш и да разочароваш Линкълн и Амелия.“

Тази проклета неувереност, колебанието. Никога нямаше да изчезнат съвсем.

Поне си мислеше, че изглежда добре за ролята. Черен костюм, бяла риза, тясна вратовръзка. (За малко не сложи униформената си полицейска вратовръзка, но си каза: „Луд ли си?“. Тя нямаше щамповани полицейски емблеми, но някой от присъстващите можеше да е познавал ченге в миналото.) Беше си придал запуснат вид — по настояване на Линкълн. Небръснат от вчера (което изглеждаше малко смешно, защото трябваше да се приближиш до него, за да видиш наболата руса брада), с петна на ризата и мръсни обувки. Освен това се беше упражнявал да гледа страшно.

Непроницаем, хладен поглед.

Пуласки отново надникна в погребалната зала. Стените бяха боядисани в тъмнозелено и покрай тях бяха наредени столове за четирийсет-петдесет души. По средата имаше маса с пурпурна покривка, а върху нея — скромна урна. Посетителите бяха четирима мъже на възраст от около четирийсет и пет докъм седемдесетте, доколкото можа да прецени. Имаше две жени — вероятно съпруги или приятелки на двама от мъжете. Облеклото им беше каквото можеше да се очаква — тъмни костюми и рокли, консервативно.

Странна работа. Бяха му казали, че няма да има поклонение или служба. Само някой щял да дойде да прибере останките.

Да, подозрително. Дали не беше клопка?

Куршум в главата?

От друга страна, ако нямаше нищо подозрително, ако плановете се бяха променили, за да организират импровизирана служба в памет на Часовникаря, това би било голямо попадение. Със сигурност някой, който е познавал добре Ричард Логан, би могъл да даде ценна информация за покойния зъл гений.

„Добре, хайде, действай.“

Улично ченге, лошо ченге, през кишата отива на погребение.

Пуласки се приближи до един от опечалените, възрастен мъж с тъмен костюм.

— Здравейте. Аз съм Стан Валенса.

Беше репетирал безброй пъти да казва името и да отговаря на него (бе накарал Джени да го нарича така миналата вечер), за да не пропусне да се обърне, ако някой го извика като „Стан“. Или по-лошо, да се огледа назад, ако чуе името.

Другият мъж се представи — не беше с фамилия Логан — и запозна Пуласки с още един мъж и една жена. Полицаят се помъчи да запомни имената им, после си каза, че не трябва да забрави да снима с телефона си присъстващите.

— Откъде го познавате? — попита възрастният мъж и кимна към урната.

— Работили сме заедно.

Другите примигнаха смаяно.

— Преди няколко години.

По-младият от двамата мъже се намръщи. Като гримаса от „Семейство Сопрано“.

— Работили сте заедно, а?

— Да.

— Добре ли се познавахте?

„Бъди смел“ — каза си Пуласки.

— Да. Доста добре.

Погледът му казваше: „Защо, теб какво те интересува?“. Спомни си всичко, което можа за престъпленията, които бе организирал Часовникаря. Не възнамеряваше да се представя като съучастник на убиеца, а само да намекне, че е участвал в някои тайнствени машинации — колкото да възбуди интереса на всеки, който би искал да се докопа до нещо от започнатите начинания на Логан.

Контейнери, пратки, вътрешна информация.

По-малко е повече, повече е по-малко.

Разговорите стихнаха. Пуласки долови класическа музика от скрити в стената колони. Не я беше чул досега.

За да поддържа разговора, изрече:

— Колко тъжно.

— Но е облекчение — отбеляза едната жена.

Облекчение — да, вероятно. Да умреш от сравнително бърза и безболезнена смърт, вместо да прекараш остатъка от живота си в затвора, сигурно беше избавление.

— Преди две-три години, когато работехме заедно, изглеждаше здрав — продължи той.

Дори имаше снимка на Логан от онова време и убиецът наистина изглеждаше здрав като бик.

Хората отново го изгледаха.

— И толкова млад — добави полицаят под прикритие.

Тук нещо не беше наред. Но по-възрастният от присъстващите се наведе към Пуласки и докосна ръката му. Усмихна се:

— За мен, да, беше млад.

Посетителите бавно започнаха да излизат. Единият вече беше вън.

За да вземе пистолета си?

Нещата не вървяха добре. Пуласки отново се обърна към възрастния мъж, но преди да каже нещо, друг глас се намеси. Тих, но решителен:

— Извинете, господине?

Пуласки се обърна. Някакъв здравеняк с тъмен костюм го гледаше втренчено.

— Може ли да поговоря с вас за момент?

— С мен ли?

— Да, с вас.

Здравенякът подаде ръката си — много голяма, мазолеста ръка — но не за да се ръкуват. Посочи към вратата и коридора наляво.

— Вие сте?

— Стан Валенса.

Пуласки му подаде една от евтините визитки, които собственоръчно бе направил.

Мъжагата обаче не се интересуваше от документи за самоличност. Той впи поглед в Пуласки и прошепна хрипливо:

— Господин Валенса, знаете, че има хора, които понякога посещават заупокойни служби с надеждата да изкарат нещо.

— Да изкарат нещо?

— Неща като безплатна храна на вечерята в памет на покойника или възможност да продадат застраховки или финансови програми. Понякога се появяват и адвокати.

— Наистина ли?

— Да.

Пуласки си спомни, че се очаква да играе безскрупулен тип, а вместо това му личеше, че е нервен. А последната му реплика вече бе капакът.

— Това мен какво ме засяга? — сопна се. — Кой сте вие?

— Аз съм Джейсън Берковиц. Заместник-директор. Близките на покойника намират поведението ви за подозрително. Твърдите, че сте го познавали.

— Кое е подозрително? Аз наистина го познавах.

— Твърдите, че сте работили с него.

— Не само твърдя. Наистина сме работили заедно.

Сърцето на Пуласки биеше толкова силно, че здравенякът сигурно го чуваше. Той обаче се опита да си придаде уверен вид.

— Не приличате на човек, с когото господин Ардел би работил.

— Кой?

— Блейк Ардел.

— Кой би трябвало да е това?

— Не би трябвало. Това беше мъжът, на чиято служба се натресохте.

— Натресъл? Какво искате да кажете, по дяволите? Тук съм за Ричард Логан.

Заместник-директорът примигна смутено.

— Господин Логан ли? О, боже! Страшно съжалявам, господине. Той е в „Покой“.

— Какъв покой?

— Така се казва залата отсреща. В тази зала, „Мир“, се провежда службата на господин Ардел.

По дяволите. Пуласки се опита да си спомни. Портиерът му беше казал да завие надясно. Но той бе завил наляво.

Мамка му, мамка му! Проклетата черепно-мозъчна травма. Ако трябваше да следи трафиканти на дрога, вече да е мъртъв.

„Мисли бързо!“

— Един от хората ви, не помня кой, ме насочи към тази зала.

— О, съжалявам. Моля, приемете нашите извинения. Вината е изцяло наша.

— И имената? Не бях чувал някой да дава имена на залите в погребална агенция. Трябва да имат номера.

— Да, господине, малко е необичайно. Много се извинявам. Наистина.

— Добре, няма проблем.

Пуласки се намръщи. Тръгна към другата зала, но спря, като си спомни странните изражения на близките на покойника.

— Може ли един въпрос? Казахте, че не приличам на човек, с когото този Ардел би работил. Какъв е бил?

— Работил е като порноактьор през седемдесетте — прошепна Берковиц. — Гей. Семейство не обича да говори за това.

— Разбираемо.

— Ето стаята с тленните останки на господин Логан.

Погребалният агент посочи една малка врата.

„Покой“…

Пуласки влезе в малкото помещение, пет на пет метра. Имаше няколко стола, масичка, безобидни пейзажи по стените. Също букет скромни бели цветя. И на покритата с кадифе маса, подобна на онази, на която бе поставена урната на бившия порноактьор, имаше кафяв кашон. Това сигурно бяха тленните останки на Часовникаря. До масата стоеше топчест, пооплешивял мъж с тъмен официален костюм. Говореше по мобилния си телефон. Погледна Пуласки за миг любопитно и пак се обърна. На полицая му се стори, че заговори по-тихо. След малко затвори.

Пуласки си пое въздух и нормализира дишането си. Приближи се до другия мъж и му кимна.

Мъжът нищо не каза.

Пуласки го изгледа от глава до пети. „Бъди директен, бъди груб.“

— Приятел на Ричард ли сте?

— А вие сте? — попита мъжът с мек баритон, със загатване на южняшки акцент.

— Стан Валенса — каза Пуласки. Името вече звучеше почти естествено от устата му. — Попитах вие приятел на Ричард ли сте?

— Не знам кой сте и не знам защо питате.

— Добре, аз съм работил с Ричард. От време на време. Чух, че го кремират тази сутрин, и реших, че ще има служба.

— Работили сте с Ричард — повтори мъжът, като огледа изпитателно полицая. — Ами, няма служба. Аз съм натоварен да занеса праха му у дома.

Пуласки се намръщи:

— Адвокат?

— Да. Дейв Уелър — представи се мъжът, без да подаде ръка.

Младият мъж не се засегна.

— Не си спомням да съм ви виждал на процеса.

— Господин Логан не беше мой клиент. Изобщо не го познавам.

— Само ще занесете праха му у дома?

— Както казах.

— В Калифорния, нали?

Вместо отговор адвокатът попита:

— Какво правите тук, господин Валенса?

— Да засвидетелствам почит. — Пуласки се приближи до кашона. — Няма ли урна?

— Няма смисъл от урна. Ричард е поискал прахът му да бъде разпилян.

— Къде?

— Вие ли изпратихте цветята?

Уелър кимна към букета. Пуласки се опита да си придаде леко изненадано изражение.

— Не.

Приближи се до вазата и прочете картичката. Изсмя се мрачно.

— Доста подло — отбеляза.

— В какъв смисъл?

— Знаете ли кой е изпратил букета?

— Прочетох картичката, когато дойдох, но името не ми е познато. Линкълн Райм?

— Не знаете ли за Райм? — Пуласки понижи глас: — Той е кучият син, който прати приятеля ми в затвора.

— Полицай ли? — попита Уелър.

— Работи за полицията.

— Защо е изпратил тогава цветя?

— Мисля, че за да се изперчи.

— Е, напразно си е изхарчил парите. Ричард вече няма как да се засегне, нали?

Адвокатът кимна към кашона.

Мълчание.

Как да постъпи сега? Леле, актьорството било трудна работа. Пуласки реши да поклати глава от възмущение за това, колко несправедлив е светът. Сведе очи.

— Много жалко. Когато последно говорих с него, беше добре. Поне не спомена нищо за болки в гърдите.

Уелър го погледна с повече внимание.

— Говорили сте с него?

— Да.

— Наскоро ли?

— Да. В затвора.

— Сам ли сте тук?

Пуласки кимна. Зададе същия въпрос.

— Да, сам — отвърна адвокатът.

— Значи няма да има служба, а?

— Така решиха близките.

Уелър изгледа полицая внимателно.

Добре, Пуласки реши да не дава повече информация.

— В такъв случай, довиждане, господин Уелър. Предайте на близките му или който ви е наел, съболезнованията ми. И на мен ще ми липсва. Беше… беше интересен човек.

— Както вече казах, нямах честта да го познавам.

Пуласки си сложи тъмни памучни ръкавици и тръгна.

— Довиждане.

Уелър само кимна.

Едва когато Пуласки стигна до вратата, каза:

— Хайде да си поговорим реално, господин Валенса.

Младият полицай спря и се обърна.

— „Реално“? Какво искате да кажете?

Корав като Де Ниро. Корав като Тони Сопрано.

— Никой никога не е планирал да има заупокойна служба. Ако сте се обадили, за да разберете кога ще дойда да взема останките — което сте направили, след като сте тук — със сигурност сте разбрали, че няма да има служба. И така. Какъв извод мога да си направя?

Пуласки се замисли — демонстративно. Бръкна в джоба си и извади визитна картичка. Подаде я на адвоката:

— Дайте това на клиентите си.

— Защо.

— Просто им я дайте. Или я изхвърлете. — Сви рамене. — Както решите.

Адвокатът го изгледа хладно, но взе картичката. На нея бяха изписани само фалшивото име и номерът на предплатения телефон.

— С какво точно се занимавате, господин Валенса?

Пуласки бавно измери с поглед адвоката, като започна от голата глава и свърши с обувките, които бяха почти толкова лъскави.

— Приятен ден, господин Уелър.

И след като хвърли кос поглед на кутията с праха на Часовникаря, се насочи към вратата.

„Да, заковах го!“ — помисли си Пуласки.