Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (46)

46.

Амелия Сакс седеше в едно кафене в Мидтаун — една от онези традиционни закусвални, които се срещат все по-рядко, задушени от големите вериги с фалшиви чуждестранно звучащи имена. Тук всичко си беше както трябва: изцапаните менюта, персонал със средиземноморски черти, скърцащи столове — и най-вкусната, носеща чувство за уют храна в радиус от километри наоколо.

Сакс беше изнервена. Човъркаше кожичките на ноктите си, като се стараеше да не ги разкървави. Лош навик. Непреодолим. С някои неща можеше да се справи, с други — не.

Можеше ли да осуети пребиваването на Пам при Сет?

Остави две съобщения на момичето — допустимият максимум, помисли си — но все пак се обади още веднъж и Пам вдигна на третото позвъняване. Сакс попита как е Сет.

— Лекарите са му казали, че е добре. Дори не са го хоспитализирали.

Пам явно не й беше ядосана, както по-рано; поне й говореше.

— Ами ти?

— Добре съм.

Пак мълчание.

Амелия си пое шумно въздух, за да прикрие неловката пауза, и предложи да се видят на кафе.

Пам се поколеба, но прие, като добави, че така или иначе трябва да отива на работа. Предложи тази закусвалня, точно срещу театъра.

Сега Сакс премяташе телефона в ръка и човъркаше кожичките си.

Колекционера на кожа…

Какво да каже на момичето, за да го убеди да не зарязва учението и да не тръгва на околосветско пътешествие?

„Я чакай — смъмри се. — Не я приемай така. Момиче. Не може така. Тя е на деветнайсет. Преживяла е отвличане и опит за убийство. Крила се е от бандити. Има право сама да решава, има право да греши.“

И освен това, запита се Сакс, тя ли беше човекът, който да каже кое е грешка?

Коя беше тя, та да преценява?

Замисли се за собствения си интимен живот. Гимназията за нея бе, както за всички, период на откривателство, на въодушевление, тромави свалки и неуспешни начала. После се беше впуснала в света на професионалната мода. Висока, красива манекенка, Сакс бе принудена да се огради с непроницаема стена. Беше жалко, защото някои от мъжете, които срещаше на фотосесиите и в рекламните агенции, вероятно бяха свестни момчета. Но те бяха малцинство сред голям брой играчи. Затова по-лесно беше да казва „не“ на всеки, да се завре в гаража и да тунингова колата си или да отиде на пистата и да прави кръгчета със своята камаро SS.

След като постъпи в полицията, нещата не се подобриха много. Уморена от постоянните предложения, неприличните шеги, инфантилните погледи и поведение на колегите, тя продължи да страни от мъже. Това бе отговорът, който колегите й разбираха, след като отхвърлеше опитите им за свалка. Обявиха я за лесбийка. При това красива. Каква загуба!

Тогава срещна Ник. Първата й истинска, обсебваща, всеобхватна любов.

И оказа се, предадена любов.

Не от обикновения вид. Но за Сакс — може би по-лошо. Ник се оказа корумпиран полицай. Корумпиран полицай, който вреди на хората.

Срещата с Линкълн Райм я спаси. Както професионално, така и в личен план. Макар че тази връзка очевидно също беше нестандартна.

Не, животът и жизненият опит на Сакс едва ли й даваха право да поучава Пам. Въпреки това, както когато караше бавно или се поколебаваше, преди да изрита някоя врата и да нахлуе при тактически щурм на сграда, тя не можеше да се сдържи да не даде мнението си.

Ако момичето… ако младата жена изобщо дойдеше.

Все пак дойде, но с петнайсет минути след уречения час.

Сакс не коментира закъснението, само стана и я прегърна. Пам не я отблъсна, но полицайката почувства скованост в раменете й. Забеляза също, че младата жена не съблече палтото си. Само свали плетената си шапка и разтърси косата си. Ръкавиците също свали. Но посланието беше ясно: „Разговорът ни ще е кратък. За каквото и да искаш да говорим“.

И не се усмихна нито веднъж. Пам имаше красива усмивка и Сакс обожаваше, когато лицето й се озареше спонтанно. Но не тук. Не сега.

— Как са семейство Оливети?

— Добре. Хауард е взел ново куче за децата и Джаксън много си играе с него. Марджъри е отслабнала пет килограма.

— Знаем, че полагаше усилия.

— Да. — Пам погледна менюто. Сакс знаеше, че няма да поръча нищо. — Лон добре ли е?

— Все още има опасност. В безсъзнание е.

— Ох, лоша работа. Ще се обадя на Рейчъл.

— Ще се зарадва.

Младата жена вдигна глава.

— Слушай, Амелия. Искам да ти кажа нещо.

Дали щеше да е хубаво, или лошо?

— Извинявай за онова, което казах за теб и майка ми. Не бях права.

Сакс вдигна длан.

— Няма проблем. Беше ядосана.

Младата жена кимна — да, беше ядосана. И очите й показваха, че още е, въпреки извинението.

Около тях любовни двойки и семейства, родители с деца на всякаква възраст, пакетирани в зимни пуловери и фланели, седяха на кафе и какао, супа и сандвичи и разговаряха, смееха се, шепнеха си. Всичко изглеждаше толкова нормално. И толкова далеч от драмата на масата, на която седяха двете.

— Но трябва да ти кажа, Амелия. Нищо не се е променило. Заминаваме след месец.

— Месец?

— След семестъра. — Пам не смяташе да спори повече. — Амелия, моля те. Което правим, е хубаво. Щастлива съм.

— И аз искам да съм сигурна, че ще останеш такава.

— Както и да е, всичко е решено. Заминаваме. Първо Индия, така решихме.

Сакс дори не знаеше дали Пам има задграничен паспорт.

— Чуй ме. — Тя вдигна ръце. Осъзна, че жестът изразява отчаяние, и затова отново ги свали. — Сигурна ли си, че искаш да… да объркаш живота си по този начин? Аз наистина не мисля, че трябва да го правиш.

— Не можеш да ми казваш какво да правя.

— Не ти казвам какво да правиш. Но ти давам съвет като на човек, когото обичам.

— А аз мога да не те послушам. — Пам въздъхна. — Мисля, че ще е по-добре да не си говорим известно време. Това е всичко… Ядосана съм. И е повече от ясно, че и аз страшно те дразня.

— Не. Няма такова нещо. — Сакс посегна към ръката на момичето, но то се дръпна. — Тревожа се за теб.

— Не е необходимо.

— Но аз се тревожа.

— Защото ме възприемаш като дете.

„Ами като се държиш като такова“ — помисли си Амалия.

Но се сдържа. После си каза: „Юмручно време“.

— Ти имаше трудно детство. Уязвима си. Не знам как иначе да го кажа.

— Ох, пак тази песен. Наивна? Глупачка?

— Разбира се, че не. Но наистина преживя тежък период.

След като избягаха от Ню Йорк след опита за терористичен акт, организиран от майката на Пам, двете се бяха скрили при малка група мъже от една нелегална милиция и техните „жени“ в Ларчууд, Мисури, северозападно от Сейнт Луис. Животът на момичето се бе превърнал в ад — промиване на мозъка с расистка идеология, публичен бой на голо за неуважително поведение. Възпитаните у дома момчета учеха земеделие, търговия с недвижими имоти и строителство; Пам като момиче можеше да разчита само че ще готви, ще шие и ще получи каквото може домашно образование.

Бе прекарала детските си години там нещастна, но твърдо решена да не се подчини на въоръжената крайнодясна фундаменталистка групировка. Когато станала по-голяма, се измъквала и си купувала „демоничните“ книги за Хари Потър, „Властелина на пръстените“ и „Ню Йорк Таймс“. И не се примирявала с онова, което се очаквало от повечето момичета. (Когато един от проповедниците се опитал да опипа гърдите й, за да види „дали сърцето й бие за Исус“, Пам му направила мълчаливо предупреждение „долу ръцете“, като му нанесла дълбока рана в ръката с макетен нож, какъвто все още често носеше.)

— Казах ти, това е минало. Свършено е. Няма значение.

— Има значение, Пам. Бяха тежки години за теб. Отразили са ти се — по начин, за който не подозираш. Ще ти трябва време, за да преодолееш всичко. И трябва да разкажеш на Сет всичко за живота си в нелегалност.

— Не, не трябва. Не е необходимо да правя нищо.

— Мисля, че се хващаш за първата възможност за стабилна връзка. Ти си зажадняла за това. Разбирам те.

— „Разбирала“. Това звучи снизходително. И го казваш, сякаш съм отчаяна. Казах ти, няма да се омъжвам. Няма да забременявам. Искам да пътувам с момчето, което обичам. Какво толкова?

Този разговор не вървеше на добре. „Как можах да изпусна нещата от контрол?“ — помисли си Сакс. Това беше същият разговор, който бяха водили онзи ден. Само дето тонът бе по-мрачен.

Пам си сложи шапката и понечи да стане.

— Моля те, изчакай само минутка. Остави ме да кажа още нещо. Моля те.

Нетърпелива, Пам отново седна. Дойде една сервитьорка. Тя й даде знак да си върви.

— Не можем ли… — започна Сакс.

Но не успя да довърши молбата си към тийнейджърката, защото в този момент телефонът й избръмча. Беше текстово съобщение от Мел Купър. Молеше я да отиде в дома на Райм колкото може по-скоро.

Всъщност, забеляза тя, съобщението изобщо не беше молба.

Няма как да е, когато в съобщението фигурира думата „спешно“.