Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (45)

45.

— Какво, по дяволите, става? — изръмжа Райм.

С Мел Купър бяха в предното антре на къщата, при отворената врата. Рон Пуласки отиде при тях. Всички гледаха улицата, задръстена с полицейски коли, два микробуса на специалния отряд и две линейки.

Сини, бели и червени светлини мигаха тревожно.

Купър и Пуласки бяха сложили ръце върху пистолетите си.

Том беше на горния етаж и гледаше от прозореца на спалнята.

Преди пет минути Райм чу неистов вой на сирени и след миг цялата улица отпред се изпълни с коли. Очакваше да продължат по „Сентръл Парк Уест“, но не. Спряха точно пред съседната сграда на север. Пронизителният вой продължи няколко секунди, после една по една патрулките изключиха сирените.

Райм надникна навън и измърмори:

— Обади се в централата, Мел. Разбери какво става.

Отначало предположи, че тревогата е свързана по някакъв начин с него — може би убиецът се беше опитал да проникне в къщата му — но после забеляза, че вниманието на полицаите е насочено към самия парк и никой от тях не се интересува от дома му.

Купър говори с някого в диспечерската служба и след малко затвори.

— Нападение в парка. Мургав мъж, около трийсетте. Може би опит за изнасилване.

— Аха.

Продължиха да гледат още три-четири минути. Райм се взря в парка. Трудно можеше да видиш нещо във възобновилия се мокър снеговалеж. Изнасилване ли? Наистина, нагонът беше много по-импулсивен и силен от жаждата за пари, но при такова време?

Замисли се дали няма да се обърнат към него за огледа на това местопрестъпление — при този валеж откриването на веществени доказателства щеше да е голямо предизвикателство.

В този момент се сети за Лон Селито, който обикновено действаше като посредник на нюйоркската полиция, когато му възлагаха такива задачи. Детективът все още беше в най-спешното от спешните отделения и не се знаеше дали ще дойде в съзнание.

Райм забрави за изнасилването — или опита за изнасилване. С Пуласки и Купър се върнаха в трансформирания в лаборатория салон, където допреди малко бяха анализирали уликите, донесени от детектив Шайен Едуардс — открити на местопрестъплението в дома на Пам Уилоуби.

Нямаше много, въпреки че извършителят бе избягал толкова бързо, че беше оставил иглата, с която беше инжектирал Сет, и шишенцето с отрова, което вероятно е възнамерявал да убие младежа. Веществото беше екстракт от растението актея — известно още като кукленско око, защото плодовете му приличат на очни ябълки. Зловещо. Токсинът, както обясни Купър, беше кардиогенен — с две думи, спираше сърцето. От всички отрови този път убиецът бе решил да използва най-хуманната, убиваща без болките, характерни за токсините, поразяващи стомашно-чревния тракт и бъбреците.

Райм забеляза, че Рон Пуласки гледа телефона си. Лицето му бе осветено от бледосиньото сияние на дисплея.

Проверяваше за съобщения или гледаше часа? В наши дни мобилните телефони се използват все по-често като часовници.

Пуласки прибра телефона и каза:

— Трябва да тръгвам.

Значи — часа. Не съобщения.

Мисията под прикритие на Рон Пуласки в погребалното бюро съвсем скоро щеше да започне — да види кой ще дойде да прибере тленните останки на Часовникаря и може би с малко късмет да научи нещо повече за тайнствения злодей.

— Действай. Готов ли си да бъдеш Серпико? Готов ли си да бъдеш Гилгуд?

— Той полицай ли е? Я чакай, Серпико не го ли гръмнаха в лицето?

Райм и Пуласки бяха отделили време сутринта, за да измислят история, която да звучи правдоподобно на управителя на погребалното бюро и този, който щеше да дойде за останките на престъпника.

Линкълн никога не беше работил под прикритие, но знаеше правилата: по-малко е повече и повече е по-малко. Тоест да извлечеш максимума от ролята си, да разучиш всеки възможен факт, но когато се представяш на извършителя, да даваш само минимална информация. Най-сигурният начин да се издадеш, е, ако се опиташ да измислиш пред престъпника много подробности за себе си.

Затова двамата с Пуласки бяха измислили биография на Стан Валенса, която би представила връзката му с Часовникаря по най-правдоподобния начин. Младият полицай цял ден обикаляше лабораторията и декламираше фактите за фалшивата си самоличност:

— Роден в Бруклин, има фирма за внос и износ, разследван за търговски шпионаж, разпитван във връзка с банкови измами, разведен, оръжейни познания, нает от Часовникаря за превоз на няколко контейнера в чужбина, не, чакай, не мога да кажа името му, не, не знам какво е имало в контейнерите. Отново: роден в Бруклин, има фирма за внос и износ…

Сега, докато Пуласки обличаше якето си, Райм каза:

— Слушай, новобранец, недей да мислиш за факта, че това е последният ни шанс да попълним празнотите в биографията на Часовникаря.

— Мм… добре.

— И ако се провалиш, никога повече няма да имаме тази възможност. Не мисли за това. Прогони тези мисли.

— Аз… — Младежът видимо се отпусна. — Ти май се гъбаркаш с мен, а, Линкълн?

Райм се усмихна:

— Ще се справиш отлично.

Пуласки се изсмя и излезе в коридора. След малко воят на вятъра, проникнал през отворената входна врата, оповести излизането му. Езичето на бравата изщрака; после — тишина.

Райм се обърна и погледна пликчетата с веществени доказателства, които детектив Едуардс бе събрала в апартамента на Пам след нападението над Сет. Но погледът му спря зад лабораторната маса.

Виж ти, какво беше това?

Чудо ли бе станало?

Райм се загледа към етажерката с книгите му по криминалистика, купчина специализирани списания, апарата за измерване на плътностен градиент и… неговото малцово шотландско уиски. Бутилката „Гленморанги“ бе оставена на достъпно за него място. Том обикновено я слагаше на по-висока полица — извън обсега му, както родителите слагат бонбоните, за да не могат да ги стигнат децата, което адски дразнеше Райм.

Но явно грижовната му майка квачка се беше разсеяла и се бе прецакала.

Райм устоя на изкушението за момент и се върна при уликите от апартамента на Пам и складовото помещение в мазето. В продължение на половин час двамата с Купър анализираха откритото, което не беше много. Нямаше пръстови отпечатъци, разбира се. Имаше малко влакна и няколко косъма, които можеше да са от Пам или от нейна приятелка — или дори от Амелия Сакс, която често посещаваше момичето. Имаше частици, но повечето не се различаваха от намереното при другите огледи. Откриха само едно ново вещество — влакна от мястото, където убиецът бе сграбчил Сет за ризата. Оказа се, че са от архитектурен план. Най-вероятно бяха от извършителя, защото в работата си като рекламен агент на свободна практика младежът не използваше такива схеми. Пам също нямаше достъп до такива.

Мел Купър попълни таблицата на уликите с данни за микроследите, спринцовката, снимки на местопрестъплението, отпечатъци от калцуни.

Райм погледна недоволно оскъдната информация. Никаква идея не му хрумваше.

Завъртя се с количката и се насочи към етажерката, като си мислеше за аромата на торф на уискито, с остър, но не прекалено силен вкус на дим.

След като хвърли кратък поглед към кухнята, където Том работеше нещо, и към Купър, зает с подреждането на веществените доказателства, той лесно взе бутилката от рафта и я сложи между краката си. По-трудно се справи с кристалната чаша — вдигна я и внимателно я постави на полицата така, че да може да налее уиски.

Пак взе бутилката, внимателно отвори капачката и наля уиски в чашата.

Един пръст, два пръста… добре де, хайде три.

Беше труден ден.

Бутилката се озова пак там, откъдето я беше взел. Райм се обърна с количката и се върна в средата на лабораторията.

— Нищо не видях — каза Купър, застанал с гръб към него.

— И без това никой не вярва на очевидци, Мел.

Райм бавно се приближи до таблицата и спря, без да изплиска дори капка.