Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (41)

41.

Патрулната кола изпревари Амелия Сакс до апартамента на Пам.

Но не с много.

Сакс караше на ниска предавка и високи обороти и без да използва много спирачките, докато стигне с бясна скорост до Бруклин Хайтс. „Сидни Плейс“, тясна уличка, завършваща в щатското шосе, беше еднопосочна, но това не попречи на полицайката да влезе срещу движението, принуждавайки идващите насреща коли да се качват на тротоара между множеството улични дървета. Един пенсионер ожули калника си в стълбището на църквата „Сейнт Чарлз Боромео“, висока и червена като пожарна кола.

Свирепият поглед на Сакс по-ефикасно дори от святкащата синя лампа на таблото убеждаваше шофьорите да се разкарат от пътя й без много възражения.

Къщата на Пам изглеждаше по-мизерно от повечето тук — триетажна сграда без асансьор, една от малкото сиви постройки в квартал от яркочервени каменни фасади. Сакс се насочи към наредените в полукръг полицейски коли и линейка. Натисна силно клаксона (фордът нямаше сирена), за да разкара тълпата любопитни, спря и хукна към вратата. Вратата на линейката беше отворена и наблизо нямаше медици — лош знак.

Дали отчаяно се опитваха да спасят Сет?

Или вече беше мъртъв?

В коридора на апартамента един едър униформен погледна значката на колана й и й кимна да влезе.

— Как е той?

— Не знам. Вътре е лудница.

Телефонът й избръмча. Тя погледна дисплея. Беше Пам. Сакс се подвоуми, но го остави да звъни. Още нямаше какво да каже на момичето.

„След няколко минути ще имам“ — помисли си. Питаше се каква новина щеше да й съобщи.

Лудница…

Пам живееше на приземния етаж в тясна мрачна квартира от около петдесет квадратни метра, чиято прилика със затворническа килия се подчертаваше от голите тухлени стени и малките прозорчета. Такава беше цената да живееш в скъп квартал като „Хайтс“ в границите на Бруклин.

Сакс влезе и видя двама полицаи.

— Детектив Сакс — каза единият, макар че тя не го позна. — Вие ли водите огледа? Обезопасихме местопрестъплението. Трябваше да вземем мерки…

— Къде е той?

Тя погледна зад униформените, но после осъзна, че Убиеца от подземията би завлякъл Сет в мазето.

Полицаят потвърди, че е там:

— Заедно с медиците и двама детективи от Осемдесет и четвърти. — Поклати глава. — Полагат всички усилия, но…

Сакс отметна косата си назад. Трябваше да я върже, но нямаше време. Върна се в коридора, който миришеше на лук, мухъл и на силен почистващ препарат. При тази миризма стомахът й се обърна. Усети се, че несъзнателно е забавила крачка. Видът на трупове и кръв не я плашеше; човек не става криминалист, ако има проблем с това. Но мисълта как ще съобщи ужасната новина на Пам, я парализираше.

Освен това, имайки предвид предпочитаното оръжие на убиеца — токсините, дори несмъртоносно нараняване би могло да бъде катастрофално: слепота, мозъчно увреждане, бъбречна недостатъчност.

Тя намери вратата за мазето и заслиза по паянтовите стълби. Пътят й бе осветен от голи крушки. Мазето бе доста дълбоко, само с тесни като процепи зацапани прозорчета под самия таван. Голямото помещение, вонящо на нафта за парното и мухъл, бе отворено, но имаше и няколко странични стаички с входове без врати (бивши килери може би). Убиецът бе завлякъл Сет в една от тях. Сакс видя гърбовете на един детектив и един униформен. И двамата гледаха надолу.

Сърцето й се разтуптя по-тревожно, когато видя и един парамедик, застанал със скръстени ръце до тях, който също гледаше вътре. Лицето му беше като маска.

Погледна я безизразно и кимна, после насочи очи към килера.

Разтревожена, Сакс се приближи, надникна вътре и се вцепени.

Сет Макгуин, гол до кръста, лежеше на влажния под с ръце под гърба — вероятно стегнати с белезници като при другите жертви. Очите му бяха затворени, а лицето — сиво като старата боя на олющените стени на мазето.