Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (37)

37.

Бягаше презглава.

Били Хейвън беше под земята, отново в стария железопътен тунел. Мина покрай мястото, на което Нейтън Мечока за малко да му направи модификация на гърлото с бръснача си.

Раницата беше лека като перце на рамото му — това прави адреналинът — и той тичаше бързо. Бе свалил гумената маска, но не и ръкавиците и гащеризона. Носеше обувките си в ръка. Тичаше по чорапи. Беше проучил и знаеше, че не съществува база данни за чорапи, по които да могат да го открият. А пък калцуните бяха прекалено хлъзгави, за да тича с тях.

Бързо, бързо, бързо…

Предупреждението, което ускори бягството му от гаража на „Белведере“, не беше свиренето на гумите на полицейските микробуси или тихите стъпки на ченгетата. Той научи, че е в опасност, няколко минути преди това. Полицейският диспечер каза адреса и спомена „Белведере“ — Били го чу от слушалките, свързани с радиочестотен скенер, нагласен на полицейския канал.

После взе някои мерки, за да направи така, че мястото и жертвата да бъдат безполезни за разследващите.

Почиствай местопрестъплението от всичко, което може да те уличи.

Избяга през обслужващата врата в стената на гаража.

Отново в тунелите.

Най-сетне беше безопасно да излезе на повърхността. Въпреки болката в гърдите и леката кашлица се качи бързо през друга обслужваща врата в мазето на една офис сграда в Мидтаун. Беше един от онези очукани варовикови архитектурни функционери на три четвърти века и повече. Десет-дванайсет етажни, със зле осветени раздрънкани асансьори, които те карат да се прекръстиш, преди да се качиш в тях.

Били обаче се качи по стълбите от мазето и след като надникна, предпазливо влезе в коридора на първия етаж, където се помещаваха адвокатска фирма, счетоводна кантора и експортно-импортна компания, чиито имена на английски бяха изписани под букви на кирилица и китайски йероглифи. Свали гащеризона, пъхна го в една кофа за боклук и си сложи друга плетена шапка — кафява за разнообразие. Отново си обу обувките.

Спря при зацапаната стъклена врата към улицата и се огледа за полиция. Нямаше. Нормално — намираше се доста далеч от мястото на нападението в „Белведере“. Ченгетата щяха да си имат доста работа там. Ставаше му смешно, като си помислеше какво се случва в гаража.

Излезе на улицата и тръгна бързо на изток.

Как великият предугаждач бе предугадил този негов ход? Да, Били беше ходил няколко пъти в „Белведере“, за да разучи терена. Може би криминалистът бе открил някакви частици, по които да го разкрие. Звучеше невероятно, но от Райм можеше да се очаква всичко.

Той закрачи по улицата с наведена глава под мокрия сняг и се замисли къде е сгрешил. Изведнъж: Да, да… спомни си. Преди около седмица се обади на „Справки“, за да попита за телефонния номер на „Белведере“, на който да се осведоми за работното време на подземния паркинг. Тогава тъкмо излизаше от магазина за татуировъчни материали, откъдето купи иглите за машинката „Американ Ийгъл“. Така го бяха открили.

Това повдигна един въпрос: Единствената причина, поради която собственичката би могла да спомене за „Белведере“, беше, ако полицията е питала кой е купувал машинка „Американ Ийгъл“ или игли за нея. Но как бяха научили, че това е оръжието на убийството?

Трябваше да помисли малко повече по този въпрос.

Стигна до една станция и слезе по мокрите стълби, после взе метрото на юг. След двайсет минути беше отново в студиото си, под душа. Горещата вода обливаше кожата му и той търкаше ли, търкаше.

Избърса се и се облече.

Включи радиото. След малко по новините съобщиха за поредното нападение на „Убиеца от подземията“ — което му се стори доста жалко. Не можаха ли да измислят нещо по-добро?

Все още не споменаваха дали Амелия Сакс или някой друг е станал жертва на стрихниновата клопка. Това означаваше, че или предпазливостта, или късметът са спасили криминалистите от иглата в чантичката на Саманта.

Били от самото начало знаеше, че Модификацията ще бъде като война — с победи и поражения и от двете страни. Той бе успял с две жертви. Полицията също имаше някои успехи. Това можеше да се очаква — всъщност той го беше очаквал. Сега, замисли се, трябваше да вземе по-сериозни мерки да се предпази.

Хрумна му една идея.

Удивително проста, удивително добра.

Заповедта, която можеше да се приложи в този случай, бе: Опознай врага си. Но разбери и кои са приятелите и близките му.