Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (36)

36.

— Къде си, Сакс?

— Почти стигнах.

Гласът й проехтя от високоговорителите в салона на Райм. Криминалистът беше там с Пуласки и Купър, а Амелия Сакс караше с бясна скорост по алеите през Сентръл Парк на изток.

— Затварям. Трябва да шофирам.

Оказа се, че в Манхатън има четирийсет и осем места, свързани с името „Белведере“. До този извод достигна свиканият от Селито екип на „Полис Плаза“ 1. Имаше екип „Намери излязлата от тираж книга“, вече разпуснат. Имаше екип „Какво, по дяволите, значат думите «втория» и «четирийсет»“ и той още работеше.

Сега — екип „Къде е Белведере“, събран благодарение на късмета, че татуировчицата Ан Томсън бе подслушала разговора на извършителя.

Четири дузини „белведерета“ в Манхатън (което явно бе предпочитаната ловна територия на Извършител 5-11; освен това нямаше как да търсят навсякъде).

Закусвални, жилищни сгради, транспортни компании, бутици, фирма за таксиметрови услуги, ферибот.

Фирма за компаньонки.

Преди половин час в салона на Райм той, Сакс, Селито, Купър и Пуласки обсъдиха кое от белведеретата е най-вероятно да бъде свързано с убиеца. Разбира се, името можеше да няма нищо общо със следващата или някоя от бъдещите жертви. Можеше там да живее, да е близо до дома му или там да носи дрехите си на химическо или котката си на пансион. Или това да е фирма, от която се интересуваше. Но предпазливостта ги караше да приемат, че това е мястото, избрано за някое от следващите убийства, и незабавно да изпратят тактически отряди на най-вероятните локации.

Решиха, че три са подходящи за място на атаката. Едното беше изоставен склад в района Челси — северно от Гринич Вилидж. Имаше обширен лабиринт от подземни галерии и помещения. Идеално за целите на убиеца, макар че както изтъкна Купър, районът бе твърде пуст:

— Трябва да отвлече жертвата от някъде.

Райм се замисли над това, но изгледа няколко кадъра от охранителните камери на мястото и забеляза, че минават повече пешеходци, отколкото можеше да се очаква — включително няколко тичащи за здраве в това отвратително време.

— Достатъчно му е само една жертва — изтъкна.

Селито се обади и нареди да изпратят екип.

Второто „Белведере“ беше стар кинотеатър в Горен Уест Сайд — едно от онези величествени здания на „Бродуей“, натруфените локали, където са представяли премиерните си филми Кларк Гейбъл и Мерилин Монро. По това време беше затворено и според един от плановете на подземията от архива на Райм имаше няколко подземни помещения — точно мястото, където Извършител 5–11 би завел жертвите си. Там също изпратиха отряд.

Последната възможност беше жилищна сграда в района Ийст Сайд на Мидтаун, която се казваше „Белведере“. Мръсна стара сграда, като неоготическата архитектура в Дакота. Имаше както голямо мазе, така и подземен гараж. Детективът изпрати трети екип там.

— Мирише ми, че там е мястото — каза Сакс. — И аз отивам.

Райм забеляза очите й, онзи неумолимо съсредоточен поглед на ловец, който намираше едновременно страшно привлекателен и страшно смущаващ. Тя бе един от най-добрите криминалисти, които той познаваше. Но най-въодушевена изглеждаше, когато водеше щурмуване на сграда при тактическа операция.

Тя изтича навън през вратата, като обличаше якето си в движение. Селито я последва.

Сега се обади Селито, също на мобилния, за да докладва, че единият отряд е влязъл в склада „Белведере“ в Челси и не е открил нищо. Командирът на спецотряда Бо Хауман оставил няколко души за охрана и разделил другите: една група — към апартаменти „Белведере“, другата — към киното, което бе огромна сграда; претърсването щеше да отнеме доста време.

Тъкмо беше затворил и телефонът отново иззвъня.

— Райм? — чу се гласът на Сакс от високоговорителите.

— Току-що се чух с Лон. — Обясни й, че в склада няма нищо. — Но така пък вие ще получите подкрепления. Един отряд отива към жилищната сграда, където си ти.

— Не съм, Райм. Ще съм. Трафикът е ужасен. И никой не умее да шофира в такова време. Сега карам по тротоара. Чакай.

Райм чу трясък, вероятно от стоварването на форда отново на уличното платно. Представи си пагубния ефект от това сътресение върху карданния вал и осите.

— При тази скорост, десет минути — продължи тя. — А е на две крачки. Мамка му.

Райм забеляза, че има друго обаждане, поставено на изчакване.

— Ще ти се обадя по-късно, Сакс. На другата линия ме търсят от спецотряда.

— Линкълн, там ли си?

Беше Хауман.

— Да, Бо. Какво е положението?

— Тактически отряд две е почти при апартаменти „Белведере“. Ще влезем в мазето и подземния гараж. Има ли сведения да е въоръжен.

Хауман сигурно си спомняше по-ранната случка в болницата в Марбъл Хил, където Извършител 5–11 бе заплашил да застреля Хариет Стантън и Сакс.

— Засега няма, но действате така, сякаш е въоръжен.

— Ще предам. — Хауман отдалечи телефона от устата си и размени няколко изречения с някой друг в микробуса на спецотряда. Райм не чу добре какво си казват. — Добре, влизаме тихо.

— Ще предам на Амелия, че сте там. Сигурно ще иска да я включите в тактическата операция. Но на ваше място не бих се бавил. Няма време за губене. Щурмувайте незабавно.

— Прието, Линкълн. Действаме.

— Кажи на хората си да внимават за капани. Това е новата му игра. Ръкавици и газови маски.

— Прието. Момент… Ей, Линкълн?

— Да?

— Имаме хеликоптер на мястото. Искаш ли да се включиш и да гледаш?

— Разбира се.

Командирът на спецотряда му даде паролата и след малко Райм, Пуласки и Купър гледаха екрана, на който се виждаха два тактически микробуса на специалния отряд с отличителни номера, ясно видими на покрива. Двайсетина полицаи нахлуха през главния вход на жилищния блок и изтичаха по рампата за гаража. Един отведе пазача на безопасно място.

Имаше и звук. Райм чуваше докладите на спецполицаите, докато проникваха в различните помещения:

— … Югозападен коридор, ниво едно, чисто… Сервизна врата… не, заключена е…

Хауман затвори и Райм отново се обади на Сакс. Каза й за току-що проведения разговор.

Тя въздъхна:

— Пристигам след пет минути.

В гласа й звучеше разочарование, че е пропуснала да участва в щурма. Райм отново се заслуша в радиовръзката с тактическия отряд:

— Екип 2А влиза, насочваме се по стълбите към долното ниво. 2В слиза по рампата. Изчакване… Засега няма съпротива, няма цивилни. Зелена светлина. Край.

— Райм, почти стигнах. Сега съм…

Но той не чу по-нататъшните думи на Сакс. Гласът на един полицай изгърмя от високоговорителя:

— Екип 2В… имаме ситуация. Най-долното ниво в гаража… Боже… Извикайте помощ!… Пожарната… Бързо, бързо, бързо! Извикайте пожарната веднага! Край.

„Пожарна ли?“ — почуди се Райм.

Друг полицай изказа въпроса му:

— Какво гори? Не виждам огън. Край.

— Екип 2В. Нищо не гори. Извършителят е отвил един противопожарен кран, за да прикрие бягството си. Има наводнение. Не можем да минем. Дълбоко е вече петнайсет сантиметра и нивото се покачва. Трябва ни пожарникар с подходящ ключ, за да затвори скапания кран.

Райм чу леко подсмиване от ефира — явно на облекчение, че проблемът е само вода, а не пожар.

На него обаче не му беше забавно. Разбираше много добре целта на ловкия престъпник: бе предизвикал наводнението не само за да забави преследвачите, а и за да унищожи всякакви улики след себе си.