Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (34)

34.

— Не ги наричаме „пушки“.

— Да, да, знам. Забравих. Исках да кажа „машинка“. Татуировъчна машинка — оправда се Лон Селито.

— И предпочитаме „кожна живопис“ или „изкуство“. „Татуировка“ носи културна натовареност, която не ми харесва.

Миньонката, чиято кожа бе покрита с татуировки (или кожна живопис), се втренчи в Селито над изрядния стъклен щанд, в който бяха грижливо подредени различни пакети с игли, части за татуировъчни машинки (не „пушки“), книги, комплекти с шаблони, водоразтворими маркери с всякакви цветове. „Първо рисувай, после татуирай“ — предупреждаваше един надпис.

Студиото беше безупречно чисто като това на Ти-Ти Гордън. Явно лицензираните татуировчици много сериозно държаха на стерилността. Човек дори оставаше с впечатлението, че жената излизаше от помещението, ако се наложеше да кихне.

Името й беше Ан Томсън и беше собственичка на Студио за модификации „Фам Фатал“. Около трийсетте, с къса тъмна коса и само една стилна обеца на носа, тя дори можеше да се нарече красива. Отчасти това се дължеше на четирицветните татуировки, добре де — кожна живопис — на гърдите, врата и ръцете й. Едната — на гърдите — бе комбинация от змия и птица. Смътно напомняше на Селито за една рисунка, която бе видял няколко пъти по време на почивката си в Мексико — някакъв религиозен символ. На врата й бяха изобразени някои от съзвездията — не само звездите, а и животните, които са дали имената им. Рак, Скорпион, Телец. И когато тя се обърна за момент, Селито видя две ярки червени обувки на рамото й. Изглеждаха като истински. Дороти, моето хубаво момиченце…

„Майната му на изкуството, Линк. Ето това мисля за изкуството.“

Но не и за това. Селито харесваше тези рисунки. Много му харесваха. Те сякаш се движеха, увеличаваха се, свиваха се. Бяха като триизмерни. Как, по дяволите, ставаше така? Имаше чувството, че гледа живи рисунки. Или някакво съвсем различно същество — нещо, което не беше човек, а нещо повече от човек. Това му напомни за компютърните игри, които синът му играеше преди няколко години като тийнейджър. Веднъж Селито погледна над рамото на детето и попита:

— Какво е това? — като посочи едно от съществата в играта. Приличаше на змия с крака, рибешка опашка и човешка глава.

— Това е нирада — отвърна момчето, сякаш беше очевидно.

Аха, разбира се. Нирада.

Сега детективът осъзна, че твърде втренчено гледа гърдите на жената.

— Аз само…

— Няма проблем. Направени са, за да се гледат. Татуировките имам предвид. Не циците ми.

— Аз само…

— Това вече го казахте. Не ви мисля за дърт перверзник. Щяхте да попитате дали боли, докато ти ги правят, нали?

— Не, знам, че боли.

— Така е. Но кое важно нещо в живота не боли?

Секс, вечеря и слагане на белезници на престъпник — мислено й отговори Селито. Тези неща не боляха. Но той само сви рамене.

— Щях да попитам дали сама сте ги рисували?

— Не. Отидох при една татуировчица в Бостън. Най-добрата на Източното крайбрежие. Исках само Кецалкуатъл. Мексиканския бог. — Тя докосна с пръст змията на гърдите си. — Поприказвахме няколко дни и тя ме опозна. Направи ми пернатата змия и ми препоръча съзвездията. Направих си и обувките на Дороти. — Усмихна се. Селито също. — Не искам да се задълбочавам в политиката, но го правя. Така се отнасят жените към татуирането. Мъжът просто отива при някой татуировчик и му казва: „Искам верига, череп, знаме“. И излиза с верига, череп или знаме. Жените имат друг подход. Не толкова импулсивен, не толкова за мига, по-обмислен.

— Както по принцип в живота — измърмори Селито. — Мъжете и жените имам предвид. — Все още имаше нужда от отговори за Извършител 5–11, но попита: — Любопитно ми е. Как се захванахте с този занаят?

— Искате да кажете, че ако не се броят татуировките, приличам на детска учителка, така ли?

— Да.

— Бях детска учителка. — Томсън замълча за по-голям ефект. — В гимназията. В демилитаризираната зона. Нали знаете, ничията земя между хормоните на юга и дръзкото поведение на севера.

— Имам дете. Момче. Сега завършва колеж. Но съм преживял всичко, докато порасне.

Тя кимна:

— Не беше за мен. Започнах работа в едно студио в града и — трудно ми е да обясня — почувствах се освободена. Напуснах училището и отворих собствено студио. Сега татуирам самостоятелно и освен това рисувам. Правя изложби в Сохо, в Горен Манхатън. Нямаше да го направя обаче, ако не се бях татуирала.

— Впечатлен съм.

— Благодаря. Така, питахте за машинката „Американ Ийгъл“.

Томсън държеше единствения магазин в района, където се продаваха части и игли за този модел. Освен това имаше една бройка за продажба на старо. За Селито тази машинка изглеждаше груба, опасна. Като лазерна пушка от някой смахнат научнофантастичен филм.

— Мога ли да попитам защо ви интересува?

Детективът се подвоуми. Реши, че е длъжен да й каже всичко. Може би защото бе толкова отдадена на изкуството. Или защото имаше невероятни гърди. Както и да е, разказа й за деянията на Извършител 5–11.

— О, не. Боже мой, не! — Очите й се разшириха от ужас в контраст с присвитите очи на мексиканската перната змия. — Някой прави това? Убива хора с машинка за татуиране?

Потрепери за момент. Томсън, въпреки всички зловещи създания по тялото й и обувките от „Магьосникът от Оз“, изобщо не изглеждаше тайнствено или като някакво свръхчовешко същество. Изглеждаше крехка и уязвима. Ти-Ти Гордън бе реагирал по същия начин — с възмущение срещу предателството, което някой е извършил към тяхната затворена гилдия; да използва таланта си, за да убива, и то по този особено жесток начин.

— Съжалявам, да.

— „Американ Ийгъл“ — измърмори тя. — Моделът е доста стар, не е толкова надежден, колкото новите. Един от първите преносими.

— Така каза и Ти-Ти.

Тя кимна:

— Той е добър човек. Имате късмет, че ви помага. Мисля, че аз също мога да ви помогна. Никой не е купувал машинка от нас, но преди около седмица дойде един тип и купи игли за „Американ Ийгъл“.

Томсън се наведе напред и опря длани върху стъклото. Лъскавият черен пръстен на десния й показалец се оказа татуиран.

— Не го загледах особено. Беше около трийсетте. Бял. Носеше тъмно кепе и шал. Беше се омотал до брадичката. Имаше слънчеви очила, въпреки че нямаше нужда — времето беше лошо като сега. Тези очила ми подсказаха, че е някакъв скапаняк. Обаче тук идват доста позьори. Има много тънка граница между това да татуираш от душа и да симулираш.

Позьори. Добро попадение.

Селито й показа фоторобота.

Жената сви рамене:

— Възможно е. Както казах, не го загледах. Обаче си спомням нещо. Нямаше татуировки, поне доколкото видях. Нямаше и пиърсинги. Повечето татуировчици имат.

— Убиецът има татуировка на ръката. Дракон или друго такова създание. В червено. Това говори ли ви нещо?

Жената с пернатата змия поклати глава:

— Не. След онази книга, след онова фентъзи, много хора искат дракони. Имитации. Без особен смисъл, доколкото мога да преценя.

— Знаете ли нещо съществено за татуировка на думата „втория“? И „четирийсет“? Означават ли нещо в света на кожната живопис?

— Не, доколкото ми е известно.

Той й показа снимки на татуировките.

— Хъм. Готически шрифт. Това е трудно за изпълнение. И раните, подутото — това заради отровата ли е?

— Да.

— Е, ако оставим другото настрана, той е добър. Много добър.

— И е работил бързо. Направил е тези за десет-петнайсет минути.

— Наистина ли? — изненада се тя. — И скарификацията ли? Лъкатушещата рамка?

— Всичко за десет-петнайсет минути. Това или стилът подсказват ли ви кой може да е бил?

— Не… Но не виждам очертания.

— Ти-Ти каза, че е използвал кръвна линия. Свободен рисунък.

— В такъв случай никой, когото познавам, не би могъл да го направи за петнайсет минути. Познавам всички талантливи татуировчици в града. Този е адски добър.

— Ти-Ти каза, че не е тукашен, но нямаше представа откъде може да е.

— В района този шрифт не се използва много. Но не мога да кажа дали не е на мода в Олбъни или Норуок, или Трентън. Моите клиенти са предимно от Долен Манхатън.

— Платил ви е в брой за иглите, нали?

Какъв смисъл имаше изобщо да пита?

— Да, в брой.

— Някакъв шанс все още да пазите банкнотите, които ви е дал? За отпечатъци.

— Не, но дори да ги пазех, нямаше да ви послужат. Носеше ръкавици.

Естествено…

— Стори ми се странно — добави Томсън. — Но не твърде странно, за да бъде подозрително.

Позьори.

— Каза ли нещо?

— На мен ли? Не. Само поиска игли.

Селито се хвана за първото изречение:

— Обаче?

— Когато си тръгваше, някой му се обади на мобилния. След като го обслужих, бях влязла в задната стаичка и докато отиваше към вратата, чух да казва: „Да, Белведере“. И после мисля, че каза: „адрес“. Така поне ми се стори. И добави нещо като „бела дона“ или подобно.

Селито започна всичко това. Накрая — стандартния въпрос:

— Сещате ли се още нещо?

— Не, съжалявам.

Стандартният отговор. Но преди да го даде, жената поне се замисли и наистина се опита да си спомни нещо.

Той й благодари и след като погледна за последен път Кецалкуатъл на гърдите й, излезе отново навън и се обади на Райм, за да му каже да не се радва предварително, но че може би имат следа.