Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (28)

28.

Законът на кожата…

Докато работеше с машинката върху красивия корем на новата си жертва, Били размишляваше за пристрастеността си към тази субстанция, платното на Господ.

Кожата.

Това бе и платното, върху което рисуваше Били, и го привличаше толкова непреодолимо, колкото Колекционера на кости се възхищаваше от костната система — именно това бе заинтересувало Били да прочете „Серийни градове“. Оценяваше манията на Колекционера на кости, но не можеше да разбере това увлечение по кокалите. Кожата беше много по-значим елемент на човешкото тяло. Много по-централна. По-важна.

Какви прозрения даваха костите? Никакви. Не като кожата.

От всички покривни органи, защитаващи тялото, кожата е най-еволюиралият — много повече от всякакви копита, нокти, люспи, пера и хитро устроените, предизвикващи тръпки външни скелети на членестоногите. Тя е най-големият орган при бозайниците. Дори ако органите и кръвоносните съдове могат да се поддържат от някакво приспособление на доктор Сюс, кожата върши много повече работа. Тя спира инфекциите и служи като ранна предупредителна и защитна система срещу студ и горещина, от болести и наранявания, от кърлежи и зъби, от удари с палка и при някои обстоятелства, дори от копия и куршуми. Кожата задържа това скъпоценно, жизненоважно вещество — водата. Тя поема светлината, от която имаме нужда, и дори синтезира витамин D. Какво ще кажете за това, а?

Кожа.

Деликатна или груба като гьон. (Около очите е само половин милиметър дебела, а на петите — пет милиметра.)

Епидермисът е горният слой — бежовата, черна или кафява обвивка на тялото — а дермата, в която проникват иглите на татуировъчната машинка, е отдолу. Кожата е майстор на регенерацията, поради което дори най-красивата татуировка на света може да изчезне, ако иглите не проникнат достатъчно дълбоко — както шедьовър, нарисуван на пясъка.

Тези основни факти за кожата обаче, колкото и да бяха интересни за Били Хейвън, не отразяваха истинската й ценност. Кожата разкрива, кожата обяснява. Бръчките са признак за възрастта и дали една жена е раждала, мазолите издават професия и хоби, цветът показва дали човекът е здрав. А когато се стигне до пигментацията — това вече е съвсем друга история.

Били Хейвън се дръпна малко и огледа творбата си върху пергамента от кожата на жертвата си. Да, красота.

Тату „Били“…

Часовникът на дясната му китка избръмча. След пет секунди другият, в джоба му, също се включи. Един вид повтаряща се аларма, каквато повеляваха Заповедите на Модификацията.

Идеята не беше никак лоша. Както повечето хора на изкуството, Били често се захласваше в това, което правеше.

Той се изправи с халогенен челен фенер на главата и обиколи тъмното помещение под „Прованс“.

Намираше се в осмоъгълна подземна камера с диаметър десет метра. Три сводести прохода водеха към три тъмни тунела. Били бе проучил историята и знаеше, че в миналото тези коридори са се използвали за прекарване на добитък до две подземни кланици в Уестсайд.

Здравите крави били насочвани към единия вход, а болнавите — към другия. Всичките били колени, но месото от болните се продавало на местните бедняци в Хелс Кичън или пращани на мизерните пазари във Файв Пойнтс и Бруклин. Месото от здравите животни отивало в кухните на богаташките домове в Горен Ийст и Уест Сайд и по-добрите ресторанти в града.

Били не знаеше кой от изходите е бил за здравите говеда и кой — за болните. Беше ходил по двата тунела до мястото, където свършваха: единият — в тухлена стена, другият — в купчина отломки. Но кой за кои крави беше, не можеше да разгадае. Съжаляваше, че не знае, защото искаше да татуира младата госпожица в тунела за болните крави — така просто му изглеждаше най-уместно. Реши обаче да направи татуировката на мястото, където говедата са били разделяни — в самия осмоъгълник.

Огледа я внимателно. Татуировката беше хубава. Цикатризираната граница — също. Остана доволен. Когато работеше за клиенти в студиото си у дома, той никога не се интересуваше от реакцията им. Имаше си стандарти. Татуировка, към която те можеха да са безразлични, понякога го изпълваше с екстаз. Друг път някоя мацка можеше да се наслаждава на рисунка на сватбена торта (да, тези бяха много разпространени) и да се прехласне колко била красива, но той да види само едно недостатъче, миниатюрна чертичка, поставена не на място, и да се ядосва дни наред.

Тази татуировка обаче беше хубава. Той бе доволен.

Почуди се дали сега щяха да разберат посланието му. Но не, дори Линкълн Райм не беше толкова добър.

Спомни си скорошните си премеждия — в болницата и поликлиниката — и реши, че е време да започне да забавя онези, които го преследваха.

Една от Заповедите, изписани с красивия почерк на Били, гласеше: „Постоянно оценявай силата на детективите, които те търсят. Може да се наложи да поставиш препятствия пред разследването им. Набелязвай нисшите чинове — ако се целиш прекалено високо, властите ще полагат по-големи усилия за залавянето ти“.

Или преведено на прост език: „Поразявай всеки, който се опита да попречи на Модификацията“.

Идеята му да ги забави беше проста. Хората, които никога не са си правили татуировка, си мислят, че машинките използват кухи игли. Но това не е така. Татуировъчните игли са плътни, обикновено по няколко споени заедно, и мастилото се стича по повърхността им в кожата.

Били обаче използваше и игли за спринцовки, за да упоява жертвите. Той бръкна в чантата си и извади пластмасово аптекарско шишенце със заключваща се капачка. Отвори го внимателно и остави кафявия цилиндричен съд на пода. Избра от колекцията си крадени медицински инструменти дълги хирургически щипци за кръвоспиране и с тяхна помощ бръкна в пластмасовото шишенце и извади 1,8-сантиметрова игла за подкожни инжекции — един от най-малките диаметри. Внимателно я монтира на спринцовката и я напълни с отрова.

Вдигна чантичката на жената и пъхна тъпия край на иглата в кожата под закопчалката така, че когато криминалистът отвори аксесоара, острият край на микроскопичната игла да пробие ръкавицата и пръста му. Върхът бе толкова тънък, че човекът, който отвореше чантичката, едва ли щеше да усети нещо.

Щеше да разбере какво е станало чак след около час, когато симптомите го ударят като гръм от ясно небе. А тези симптоми бяха прекрасни — стрихнинът предизвиква някои от най-крайните и болезнени реакции от всички отрови. Други гарантирани ефекти са гадене, мускулни спазми, повишено налягане, грозни гърчове на тялото, повишена чувствителност и накрая — задушаване.

Накратко, стрихнинът те кара да се гърчиш до смърт.

В този случай обаче намалената доза нямаше да убие — щеше да причини само мозъчни увреждания.

Изсипвай зараза върху преследвачите си.

Зад него се чу стон.

Тя идваше в съзнание.

Били се обърна към нея и халогенният лъч бързо пресече помещението, следвайки движението на главата му.

Той внимателно остави чантичката на земята на място, където да изглежда, сякаш я е хвърлил случайно — за да си помислят, че по нея са останали частици и пръстови отпечатъци. Надяваше се този, който ще я вдигне, да е Амелия Сакс. Беше й ядосан, задето го откри в болницата, въпреки че Линкълн Райм беше главният виновник за това. Били искаше пак да се върне в хранилището на образци, а сега заради нея нямаше да може.

Разбира се, дори да не пострадаше тя, все някой от сътрудниците на Райм щеше да се убоде.

А самият Райм? Това също бе възможно; Били знаеше, че криминалистът вече е в състояние да използва частично едната си ръка. Може би самият той щеше да сложи ръкавица и да вдигне чантичката. Той определено нямаше да усети убождането.

— Ох…

Били се обърна към художествената галерия от красива кожа, опъната пред него. Бяла като слонова кост. Залепи с тиксо фенерчето, насочено към произведението си, и го включи. Погледна я в очите, които се присвиха първо от недоумение, после — от болка.

Часовникът на китката му избръмча.

После — другият.

Беше време да си тръгва.