Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (27)

27.

В „Прованс“ гъмжеше от народ.

След като „Таймс“ й даде звезди, тази жалка дупка в Хелс Кичън се наводни с хора, отчаяно опитващи се да се натъпчат в шумните салони и да вкусят смесената американско-френска кухня.

Пържено пилешко с каперси и рататуй.

Охлюви авек царевична каша.

Неочаквано, но си отиват…

Притиснат между един склад от юг и луксозна офис сграда от стомана и стъкло от север, ресторантът се помещаваше в постройка, типична за западната част на Мидтаун — строена преди век, с дюшемета, поддаващи и скърцащи под краката, и тавани от кован калай. Ниски сводести входове водеха от един тесен салон за хранене в друг, а стените, оставени на гола тухла, по никакъв начин не допринасяха за намаляване на шума.

Осветлението беше приглушено благодарение на слаби жълти крушки в абажури, които изглеждаха стари колкото самата сграда (но бяха произведени не през викторианския период на брега на река Хъдсън, а в наши дни някъде в покрайнините на Сеул).

От една маса в дъното като рикошети от стрелба долитаха думи от разпален разговор:

— Няма шанс. Това е нелепо.

— Чу ли за приятелката му?

— Тя не му е приятелка.

— Приятелка му е. Писаха във „Фейсбук“.

— Дори не мисля, че е момиче.

— Ооо! Това беше гадно.

— Когато медиите научат, ще го разкостят. Хайде да вземем още една бутилка шабли.

Саманта Ливайн слушаше бърборенето на приятелите си, но не им обръщаше голямо внимание. Първо, изобщо не се интересуваше от местната политика. Кандидатът, за когото говореха, вероятно нямаше да спечели предстоящите избори, но не заради любовниците, красиви или не, а защото беше безличен и посредствен. Човек трябва да има качества, за да бъде кмет на Ню Йорк.

Има нужда от онова нещо, драги приятели.

Освен това не спираше да мисли за работата си. Напоследък имаше сериозни проблеми. Бе работила до късно — почти до осем, допреди половин час — след което бързо излезе от съседната лъскава сграда, за да се срещне с приятелите си. Опита се да пропъди грижите, които носеше със себе си, но в света на модерните технологии човек не може толкова лесно да избяга от батака и проблемите, с които се сблъсква всеки ден. Разбира се, имаше предимства: можеше да носиш (както бе облечена сега) дънки и пуловери (или фланелки без ръкави през лятото), да печелиш в шестцифрени числа, да се татуираш и да си направиш пиърсинги, да работиш, когато ти скимне, да си занесеш диванче в офиса и да го използваш вместо бюро.

Само трябва да произвеждаш.

И да си с едни гърди пред конкуренцията.

А мамка му, в това поле имаше адски силна конкуренция.

Негово Величество Интернет — с главно И. Какво място! Толкова много пари, толкова много възможности за смайващи успехи. И за грандиозни провали.

Трийсет и две годишна, със съблазнителна фигура, буйна кестенява коса с тъмнолилави кичури и големи влажни очи като на героиня от японска анимация, Саманта отпи глътка бяло вино и се опита да отклони мислите си от особено трудния разговор с шефа си, който бе водила допреди съвсем малко — разговора, за който не спираше да си спомня.

„Престани да мислиш за това!“

Най-сетне успя. Тя набоде с вилицата и лапна едно парче пържен зелен домат, покрит с паста от аншоа, и погледна приятелите си. Усмихна се на всичките (с изключение на Есемеската), докато Раул, съквартирантът й — да, само съквартирант — разказваше някаква случка с нея. Той работеше като помощник на един моден фотограф, който снимаше за няколко списания, опитващи се да конкурират „Вог“, все в Интернет. Един ден стройният, брадат шеф на Раул бе дошъл да го вземе от общия им апартамент в Челси. Изгледа Саманта — с тениска, долнище на пижама, буйна коса, усмирена с различни по цвят ластичета, и много строги очила — и измърмори:

— Хъммм. Може ли да те снимам?

— О, да не би да правиш календар „Секси задръстенячки“?

Раул произнесе тази реплика с малко повече патос и всички около масата прихнаха.

Бяха приятна компания. Раул и Джеймс — най-добрият му приятел — и Луиз от офиса на Саманта, а също онази жена, която дойде с Джеймс. Как се казваше, Катрина ли, Катарина ли, или Карина? Блондинката на Джейми за тази седмица. Саманта я кръсти „Есемеската“.

Мъжете продължиха да бистрят политиката, сякаш бяха заложили пари на резултата от изборите, Луиз се опитваше да обсъжда някакъв важен въпрос със Саманта, а момичето с „К“ не спираше да праща есемеси.

— Сега се връщам — каза Саманта и стана.

Тръгна по древния под, който — след три чаши антистресово вино — не беше толкова равен, колкото бе при идването им. „Внимателно, момиче — каза си. — Можеш да паднеш пияна в Хемптънс. Можеш да паднеш пияна в Кейп Мей. Но не може в Манхатън.“

Двама се опитаха да я закачат от малкия бар. Тя се престори, че не ги забелязва — макар че единия не толкова категорично, колкото другия. Беше строен младеж, с бледа кожа — от типа „аз излизам само нощем“. Художник, скулптор или занимаващ се с друго изкуство. Красавец, макар и с малко къса брадичка, когато погледнеше надолу. Пронизващи очи. Гледаха те по онзи начин. Саманта ги наричаше „кутрешки“ — като на кутре, което проси за храна.

Побиха я тръпки. Защото той я загледа по-дълго от нормалното и тя се стресна.

Събличаше я, опипваше с поглед тялото й.

Саманта съжали, че го погледна в очите, и продължи бързо по най-трудния маршрут в ресторанта — по тясното стълбище до тоалетната в мазето.

Скръц, скръц…

Добра се.

Тук бе тъмно и тихо — и чисто, което я бе изненадало първия път, когато дойде. При ремонта майсторите бяха положили големи усилия да придадат на помещенията за хранене груб вид (да, ясно — френско-американски прованс) но тоалетните бяха типично „Сохо“. Плочки, лампи в хлътнали гнезда, орнаментирани стъкла за украса. Снимки на Мапълторп по стените, но нищо твърде скандално. Без камшици и задници.

Саманта отиде при вратата, означена с Ж, и пробва дръжката.

Заключено. Намръщи се. „Прованс“ не беше голям, но никой скапан ресторант на света не биваше да оставя само една кабинка в женската тоалетна. Тези тук луди ли бяха?

Отгоре се чу скърцане, стъпки по разсъхналите се дъски. Приглушени гласове.

Тя си спомни мъжа на бара.

„Как можах да го погледна така? Боже! Бъди разумна! Ясно? Стига свалки. Нали излизаш с Елиът от работата? Е, не е мъжът на мечтите ти, но е добро момче, надежден е и гледа Пи Би Ес. Следващия път като те покани на среща, приеми. Има толкова сладки очи и сигурно се справя добре в леглото. Хайде, пишка ми се. Една тоалетна, по дяволите!“

Изведнъж — друг вид скърцане. Стъпки по стълбите надолу.

Скръц, скръц…

Сърцето на Саманта се разтуптя. Сигурна беше, че е флиртаджията, опасният.

Видя боти на най-горните стъпала. Мъжки, до глезена. Като от седемдесетте. Странни.

Тя се огледа. Беше в края на коридора. Нямаше къде да избяга. Нямаше друг изход. „Какво да правя, ако ме нападне?“ — запита се. Шумът от ресторанта бе оглушителен — никой нямаше да я чуе. Бе оставила телефона си горе…

Но после си каза: „Спокойно. Не си сама. Има друга жена в тоалетната. Тя ще чуе, ако пищиш“.

Освен това никой, колкото и да беше възбуден, не би рискувал да изнасили жена в коридора на ресторант.

По-вероятно да се стигнеше просто до неловък инцидент. Стройният мъж да стане твърде настъпателен, да започне да й се натиска, да се ядоса, но в крайна сметка да се откаже. Колко пъти й се беше случвало! Най-лошото, което можеше да стане, бе да я нарекат „кучка“.

Това се случваше, когато някоя жена погледнеше мъж. Двоен стандарт. А когато мъжете гледаха — о, това беше в реда на нещата. Мъжете можеха, за тях беше нормално.

Щяха ли да се променят изобщо нещата?

Но изведнъж си помисли: „Ами ако е истински психопат? С нож? Убиец?“. Пронизващите му очи подсказваха, че може би е точно такъв. Пък и онзи ден беше станало убийство — онова момиче в Сохо, в подземията.

Точно като тук. По дяволите…

В следващия момент Саманта се изсмя.

Мъжът с ботите се появи. Беше някакъв възрастен дебеланко с костюм и тънка вратовръзка. Турист от Далас или Хюстън. Той я погледна, кимна като за поздрав и влезе в мъжката тоалетна.

Саманта отново се обърна към вратата с буквата Ж.

„Ох, хайде де, сладурано! По дяволите! Не нагласи ли вече този грим? Или повръщаш четвъртия си «Козмо»?“ Саманта отново натисна дръжката, за да напомни на несъобразителната жена, че има опашка.

Дръжката се завъртя.

„По дяволите — помисли си тя. — Било е отключено през цялото време.“ Преди малко сигурно бе завъртяла в грешната посока.

„Каква съм глупачка.“ Влезе, натисна ключа на лампата и остави вратата да се затвори.

В този момент видя мъжа, който стоеше скрит зад нея. Носеше гащеризон и плетена шапка. За миг заключи вратата.

„Олеле, боже…“

Лицето му беше обгоряло! Не, разкривено, смачкано под гумена маска, прозрачна, но жълтеникава. На ръцете си носеше гумени ръкавици със същия цвят. На лявата му ръка между ръкавицата и края на ръкава се виждаше част от червена татуировка. Насекомо с челюсти, бодливи крака и човешки очи.

— Ааааа, не, не, не…

Тя се извъртя бързо, посегна към вратата, но той бързо я хвана с ръка през гърдите и тя почувства силно убождане във врата.

Започна да рита, опита се да крещи, но той затисна устата й с дебел плат. Виковете й се изгубиха.

Тогава Саманта забеляза вратичката в другия край на тоалетната, около шейсет сантиметра на метър, водеща в мрака — тунел или вход към по-дълбоко подземие под ресторанта.

— Моля! — промълви тя, но думата бе заглушена от плата.

Започна да се схваща, почувства се изтощена. Вече почти не се страхуваше. И осъзна — убождането във врата. Беше й инжектирал нещо. Преди сънят да я надвие, Саманта усети, че мъжът я оставя внимателно на пода и после я повлича по-близо и по-близо към черната дупка.

Почувства топлина, гъделичкане по крака си — после страх и безсилие, когато упойката започна да действа.

— Не — прошепна.

И чу гласа му в ухото си:

— Да.

Думата се проточи дълго, сякаш не бе изречена от нападателя, а от насекомото на ръката му, съскащо, съскащо, съскащо.