Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (26)

26.

„Господин 5–11 знае какво прави“ — разсъждаваше отново Линкълн Райм, когато се приближи с количката до работната маса, на която Мел Купър и Сакс разглеждаха уликите от болницата.

Въпреки обстойния оглед на коридорите, поликлиниката и „музея на кожата“ веществените доказателства от осуетеното нападение над Хариет Стантън бяха минимални.

Нямаше пръстови отпечатъци — извършителят бе проявил достатъчно досетливост да не докосва Хариет с пръсти (отпечатъци могат да се снемат и от кожа). Беше я държал или само за дрехите, или притисната през ръкава му. Някъде по време на бягството от коридора и скриването в хранилището за образци беше сложил каучукови ръкавици (не винилови, които имат специфични гънки и могат да се използват като доказателство в съда).

За разлика от предишните местопрестъпления обаче сега го бяха изненадали, затова нямаше възможност да си сложи калцуни. Сакс бе снела няколко добри електростатични отпечатъка от обувките му.

Обувки „Бас“, номер 44, макар че това не означаваше, че това е неговият номер, а просто че е обул такива обувки.

Характерните следи от износване на подметката, които понякога могат да дадат информация за теглото и стойката, не показваха нищо, но пък кого го интересуваше, замисли се Райм? Вече знаеха теглото и стойката му.

Сакс бе взела проби от пода около отпечатъците — за всеки случай. Мел Купър обаче съобщи, че анализът показва:

— Много инуудски мрамор, а също почистващи препарати и медицински химикали, които по принцип ни насочиха към болницата. Нищо друго.

Сакс бе събрала уникални микроследи от хранилището за образци. На хроматографията излезе, че веществото е диметикон, който се използва в козметиката, индустриалните лубриканти и хранителната промишленост за предотвратяване на слепването. Интересно, че беше една от основните съставки на „интелигентния пластилин“. Райм не отхвърли тази вероятност за произхода му веднага, но после реши, че тази новоизобретена играчка едва ли влиза в плана на убиеца. Сакс извади мобилния си телефон и набра номера, който й беше дала Хариет. Жената се обади и след като я запозна с новостите по случая, полицайката попита за предпочитаната й марка козметика. От сайта на производителя научиха, че диметиконът е една от съставките на тоналния й крем.

Задънена улица.

Нямаше други частици или влакна.

Докато пишеше новите открития на бялата дъска, Сакс каза:

— Има още нещо. Видях, че има татуировка на… — Намръщи се. — Да, на лявата ръка. Някакво животно или приказно същество. Може би дракон. От онази книга. „Татуираният дракон“. В червено.

— Да — добави Селито, като вдигна очи от бележника си. — Хариет Стантън също каза, че имал татуировка. Но не успяла да я види добре.

— Някакви следи от отровата, която е смятал да използва върху жертвата? — попита Пуласки.

— Не — отговори Купър. — В пробите на Амелия няма.

— Сигурно държи любовната си отвара запечатана, докато дойде време да я използва — отбеляза Райм.

Отново се запита защо този метод на действие. Отровата бе рядко оръжие за убийство в наши дни. Методът за убиване с токсини, разпространен в миналото, беше излязъл от мода отдавна, още в средата на деветнайсети век, след като английският химик Джеймс Марш разработва тест за откриване на арсеник в тъканите след смъртта. Скоро се появяват тестове и за други отрови. Ревниви съпрузи и алчни наследници, очакващи лекарите да обявят като причина за смъртта инсулт, инфаркт или болест, все по-често свършвали зад решетките или на бесилото, след като първите криминалисти успешно започнали да представят доказателствата си в съда.

Някои вещества, като етиленгликолът — използван за антифриз — все още служеха на недоволни съпруги, за да се отървават от мъжете си, и Агенцията за вътрешна сигурност все още се опасяваше от използване на различни токсини при терористични актове — от рицин до циановодород и ботулиновия токсин, който е най-смъртоносната природна отрова (макар че в миниатюрни количества се използва в козметиката при инжекциите с ботокс) и само няколко килограма от него са достатъчно да убият всеки човек на планетата.

Въпреки това отровите бяха трудни за боравене и вкарване в жертвата, лесно се откриваха, а да не говорим, че можеха да убият самия отровител. „Защо толкова ги обичаш?“ — мълчаливо питаше Райм убиеца.

Мел Купър прекъсна разсъжденията му:

— В болницата за малко не го хванахме. Мислиш ли, че ще се откаже?

Линкълн изръмжа, без да каже нищо.

— Това „не“ ли означаваше?

Сакс преведе:

— Това означава „не“.

— Единственият въпрос — каза Райм — е къде ще нанесе следващия си удар. — Приближи се до дъската. Отговорът е тук. Може би.

 

 

5. Медицински център „Горен Манхатън“

• Жертва: Хариет Стантън, на 53 г.

— Туристка

— Не е пострадала

• Извършител 5–11

— Виж данните от предишното престъпление

— Червена татуировка на лявата ръка

— С руски или славянски черти

— Светлосини очи

— Няма акцент

— Обувки „Бас“, номер 44

— Няма пръстови отпечатъци

— Прекарал е известно време в хранилището за образци на болницата („музей на кожата“)

• Микроследи

— Не е намерена отрова

— Диметикон — вероятно от грима на Хариет Стантън