Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (25)

25.

С наведена глава Били крачеше бързо към станцията на метрото в Бронкс, откъдето щеше да стигне в Южен Манхатън, в ателието си, при терариумите си, на безопасно и спокойно място.

Още мислеше за случилото се в болничния коридор, представяше си Амелия Сакс… Възприемаше я като познат човек — след като бе прочел всичко за нея. А също за Линкълн Райм.

Как го бе открила? Всъщност това не беше правилният въпрос. Как Райм го бе открил? Тя беше добра в професията си, нямаше спор. Но Райм беше по-добър.

И така, как? Как точно?

Да, той бе ходил в болницата по-рано. Може би някакви частици бяха полепнали по дрехите му и въпреки старанието си ги бе изръсил около тялото на Клоуи Мур.

Дали полицията се надяваше да осуети нова атака, като изпрати Амелия Сакс да го спре?

Не, реши Били, нямаше как да предвидят, че ще се върне на това място. Полицайката бе отишла в болницата само за да провери дали служителите не са забелязали човек, който прилича на него.

Непрекъснато мислеше за Амелия Сакс… Тя му напомняше по някакъв начин на Хубавото момиче, на красивото й лице, на косата й, на решителните й очи. Били знаеше, че някои жени можеш да контролираш с думи; други трябва да подчиниш. Има и такива, които не можеш да усмириш и това е проблем.

Представи си бледата й кожа.

Олеандровата стая…

Представи си Амелия там, легнала на дивана, в любовното ложе.

Дишането му се учести, представи си кръв върху кожата й, усети вкуса на кръвта. Подуши я.

Но стига толкова!

Друга дума изникна в съзнанието му: „предугаждам“.

Ако се беше сетил за болницата, Райм може би щеше да предвиди, че Били ще избере този маршрут за бягството си. Затова той ускори ход. Улицата беше оживена. Магазини за дрехи втора употреба, за мобилни телефони, за визитни картички; закусвални. Ориентирани към работническата класа. „Изхарчи аванса при нас. Най-добрите цени в града.“

Имаше хора навсякъде: родители с малки деца, увити като вързопи, за да не настинат в пронизващия студ и мокрия сняг. Тийнейджъри, които не обръщаха внимание на студа и действително не го чувстваха. Тънки якета, дънки, къси поли и натруфени яки от изкуствени кожи. Високи токчета, без чорапи. Постоянно движение. Били се дръпна миг преди в него да се блъсне един скейтбордист.

Идеше му да сграбчи хлапето и да го метне от дъската. Но този импулс премина за части от секундата. Освен това не би направил сцена на улицата. Би било глупаво при създалите се обстоятелства.

Отново се замисли за водещия на изток път за бягство. Забеляза, че тук има много кожна живопис — предпочитаният му термин за татуировки. Тук, в този беден, расово смесен квартал, видя много надписи по кожа. С декоративни шрифтове. Цитати от Библията може би, или поеми и манифести. Мартин Лутър Кинг, предположи Били. Но можеше да има цитати от Шак или Корана. Някои надписи изпъкваха — с кегел седемдесет и две. Повечето обаче бяха толкова дребни, че трябваше да ги четеш с лупа.

Кръстове от всякакъв вид — татуирани на мъже с вид на улични бандити или наркопласьори и на момичета с вид на проститутки.

Един младеж вървеше срещу него. Беше с много тъмна кожа, широкоплещест и малко по-нисък от Били. Той имаше келоиди на бузите и слепоочията си — сложен десен от кръстосани линии.

Младежът забеляза, че Били го гледа, и забави крачка, после спря и кимна.

— Здрасти.

Просто ей така застана усмихнат пред него. Може би усети, че Били се възхищава на скарификацията. И с право.

Били също спря.

— Готини белези.

— Ей, благодаря.

В Африка, южно от Сахара, тази модификация традиционно се прави, като се нанасят разрези върху кожата и в тях се втриват дразнещи растителни сокове, които предизвикват отоци и те се втвърдяват, образувайки трайни фигури. Келоидите изпълняват няколко функции: показват принадлежността на този, който ги носи, към определен род или племе; служат като индикатор за определена социална или политическа позиция; маркират важни етапи в развитието, като влизане в пубертета или готовност за женитба. В някои африкански култури скарификацията означава сексуална мощ и апетит — а самите белези могат да станат ерогенни зони. Колкото повече са белезите на една жена, толкова по-привлекателна е за мъжете, защото това подсказва по-голяма издръжливост на родилните болки и способност да ражда повече деца.

Били винаги бе харесвал келоидите, макар че никога не беше правил. Тези на лицето на младежа бяха впечатляващи — преплетени вериги и вени. Африканската кожна живопис използва предимно геометрични фигури; рядко се изобразяват животни, растения и хора. И никога думи. Били изпита непреодолимо желание да докосне тези белези. Положи голямо усилие да устои.

На свой ред младежът погледна лицето на Били, на което бе изписано странно изражение на любопитство и приятелство. Най-сетне се огледа и се престраши да прошепне:

— Ей, кафяво ли искаш? Лунен камък? Захарче? Какво искаш?

— А…

— Колко имаш да дадеш? Аз ще те уредя, брат.

Наркотици.

Отвратително.

В един миг възхищението от белезите се превърна в омраза. Били се почувства, сякаш младежът го е предал. Кожната живопис бе покварена. Прииска му се да забие игла във врата му, да го завлече в някоя тъмна уличка и да татуира послание на корема му със змийски корен или бучиниш.

Осъзна обаче, че това е просто поредната случайност, която доказва Закона на кожата. Не трябваше да се учудва. Все едно да се сърди на физичните закони.

Той се усмихна разочаровано, заобиколи младежа и продължи по пътя си.

— Ей, ще те уредя бе, брат!

След една пресечка на изток Били се огледа — не видя никого, който може да е заплаха — и влезе в един магазин за дрехи. Взе спортна шапка с емблемата на „Янките“ и евтини маратонки, за които плати в брой. Сложи шапката и се преобу. Не хвърли старите обувки, защото се опасяваше, че полицията ще претърсва боклука и може да намери износените „Бас“ с неговите отпечатъци по тях, а когато продавачката не гледаше, остави едната в един панер с преоценени обувки, а другата — на един рафт с подобни модели. После излезе и закрачи бързо към целта си — метрото, което щеше да го закара до Канал стрийт и безопасността. С наведена глава, отново вперил поглед в мръсните тротоари, осеяни с овални петна от засъхнала кучешка пикня и сивкави размазани дъвки, покрити с киша.

Никой не обръщаше внимание на гащеризона му и чантата за инструменти, никой не го гледаше, питайки се: „Това ли е мъжът, който уби онова момиче в Сохо? Това ли е мъжът, когото за малко не заловиха и застреляха в Марбъл Хил?“.

Отново вървеше бодро и вдишваше студения въздух, наситен със смрадливи бензинови изпарения. Разбира се, че нямаше да вземе Линия едно, която имаше спирка в Марбъл Хил, защото беше твърде близо до болницата. Няколко дни бе разучавал транспортната система на Ню Йорк. Сега отиваше към една станция по̀ на изток, въпреки че се налагаше да върви пеша в гадното време и тълпата от неприятни хора.

Ей, ще те уредя бе, брат…

А те бяха много. Тълпата се сгъстяваше, имаше повече пазаруващи — възползващи се от предколедния сезон, за да купят подаръци. Облечени с тъмни, износени и опърпани дрехи.

Свинечовеци, кучечовеци… от острова на доктор Моро.

Няколко полицейски коли минаха, бързаха към Марбъл Хил. Никоя не намали.

Задъхан, отново с болка в гърдите, той наближи входа на метрото. Тук линията минаваше не под земята, а над нивото на улицата. Прокара картата си през бариерата и небрежно се заизкачва по стръмните стълби към перона, където се сви в един ъгъл, за да се скрие от мокрия вятър.

Нахлупи шапката, смени очилата си с други, с различни рамки, и уви сивия си шал пред устата; беше достатъчно студено, за да не изглежда странно.

Огледа се за полиция. На улицата долу не се виждаха сигнални лампи, сред тълпата на перона нямаше униформени. Може би…

Но чакай…

Забеляза двама мъже с шлифери на десетина метра от него. Единият го погледна, после се обърна към спътника си. Двамата се открояваха в тълпата — бели и спретнато облечени, с бели ризи, вратовръзки и дебели връхни дрехи (повечето други пътници на перона бяха черни, латиноси или мелези и много по-небрежно облечени).

Ченгета под прикритие? Имаше предчувствие, че са такива. Може да не участваха директно в издирването му — може би работеха по разследване на наркотици — но сигурно бяха чули сигнала и сега се досещаха, че са видели Убиеца от подземията.

Единият проведе кратък телефонен разговор и Били остана с усещането, че се обажда на самия Линкълн Райм. Нямаше основания да смята това, но интуицията му подсказваше, че полицаят е приятел и колега на Райм.

Влакът приближаваше, но беше все още на стотина метра от перона. Мъжете си прошепнаха нещо и тръгнаха към Били, като се загърнаха срещу вятъра.

Той толкова внимаваше, толкова хитро се измъкна от поликлиниката. А сега да го хванат заради една нелепа случайност? Да налети на двама полицаи.

Нямаше къде да избяга. Ако побегнеше, щяха да го настигнат. Можеше ли да скочи?

Не, шест-седем метра до пълната с коли улица долу — щеше да се изпотроши.

Реши да блъфира. Носеше карта за самоличност от градската служба за поддръжка и можеше да ги заблуди при проверка, но беше достатъчно да се обадят в общината, за да разберат, че е фалшива. Носеше също истинския си документ за самоличност, което на практика беше нарушение на Заповедите.

Не издавай самоличността си!

Разбира се, нямаше как да го спази. Едно обаждане по радиостанцията или телефона, и щяха да разберат истинската му самоличност.

Реши да използва нападателна тактика. Щеше да се престори, че не вижда мъжете, докато не се приближат до него. После да се обърне, да им се усмихне — и да блъсне единия или и двамата на релсите. След това щеше да избяга в суматохата.

Кървав план. Опасен. Но нямаше друг избор.

Двамата мъже се приближиха. Усмихваха се, но Били не вярваше нито за миг на изражението им.

Влакът бавно навлизаше в станцията. Трийсет метра, двайсет, десет…

Били погледна към хълбоците на мъжете за оръжие, но те не бяха разкопчали шлиферите си. Хвърли поглед към изхода, прецени времето и разстоянието.

„Приготви се. Едрия. Бутни първо него. Приятеля на Линкълн Райм.“

Влакът почти стигна до перона.

По-високият от двамата мъже — онзи, който щеше да умре първи — кимна, когато видя, че Били го гледа.

„Чакай, чакай. Още десет секунди. Осем, седем, шест…“

Били напрегна всички мускули.

„Четири, три…“

Мъжът се усмихна:

— Ерик?

— Аз, ъъъ… моля?

— Не сте ли Ерик Уилсън?

Влакът навлезе в станцията и спря със свирене на спирачки.

— Аз ли? Не.

— О, помислих ви за сина на един колега. Извинете за безпокойството.

— Няма проблем.

Ръцете на Били трепереха, брадичката му — също, и само отчасти от студа.

Мъжете се обърнаха и се отдалечиха към влака, от който сега слизаха пътници.

Били се качи във вагона. Застана на такова място, че да чува разговора на двамата мъже. Да, даде си сметка, те бяха точно такива, каквито изглеждаха — бизнесмени, които се връщаха от делова среща в офиса си на Медисън авеню, за да подготвят доклад как е протекла.

Спирачките се освободиха и влакът потегли на юг, преминавайки със свистене през стрелките.

Скоро стигнаха Манхатън, спуснаха се под повърхността. Убиеца от подземията отново бе в своя свят.

Пътуването с метрото криеше риск, но поне бе свел опасността до минимум. И спечели. Вместо да вземе Линия едно или четири — следващата на изток — или дори Б и Д, беше отишъл пеша до станцията на Алъртън авеню, за да вземе Линия две. Беше предположил, че някой — Линкълн Райм, разбира се — ще изпрати ченгетата да наблюдават най-близките станции. Но дори нюйоркската полиция нямаше достатъчно служители, за да претърсва навсякъде. Надяваше се, че ще успее да се отдалечи достатъчно от района, където го търсеха.

И явно успя.

Докато пътуваше на юг, Били си помисли: „Ти не си единственият, който умее да предугажда, капитан Райм“.