Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (21)

21.

Докато се промъкваха покрай дългата стена, тя попита охранителя:

— Ти къде би се скрил?

— Няма как да е избягал натам — отговори Лерон, като кимна надясно по коридора. — Там няма врати, откъдето да се измъкне. Трябва да е някъде в този коридор.

Посочи напред. Сакс тръгна натам и двамата изминаха още няколко метра по тунела, свързващ болницата с поликлиниката.

Лерон прошепна:

— Там?

Мъжката и женската тоалетна бяха една срещу друга.

Сакс кимна.

Той продължи:

— Ти като дама дръж тия кабинки на мушка. Аз ще проверя първата. И…

— Аз ще проверя, а ти ще чакаш тук.

— Мога да те прикривам.

— Не. Ако ни види, че влизаме, и е другаде, ще избяга — прошепна Сакс на самото му ухо. Подуши приятен афтършейв. — Ако стреляш, не забравяй за плочките.

— Разбрах. Усилват звука. Един изстрел, и двамата ще оглушеем за пет минути. Случвало ми се е. Ако стане така, ще трябва да се ориентираме само със зрението. Няма да можем да го чуем… ако не съм го улучил. Между другото, Амелия, аз изобщо не съм лош стрелец.

Този тип й харесваше.

— Правил си го вече.

— Доста пъти.

— Вади!

Беретата се озова в ръката му, почти невидима в голямата му черна длан. Лерон носеше два пръстена: венчален и абсолвентски от полицейското училище.

— Пазя ти гърба. Действай.

Тя влезе в женската тоалетна.

Нямаше драма. Кабинките бяха само две и с отворени врати.

Излезе. Огледа се. Той й кимна, че всичко е чисто.

В мъжката тоалетна, състояща се само от една кабинка, мина още по-бързо.

Когато пак излезе, Сакс огледа десетината врати на складове по коридора. Забеляза, че Лерон е вдигнал глава, сякаш се ослушва. Той докосна ухото си и посочи една врата на шест-седем метра от тях. Беше чул нещо. Вратата бе маркирана с думата „Образци“.

Ледон прошепна:

— Нещо стържеше. Там вътре. Сигурен съм.

— Прозорци?

— Не. Под земята сме.

— Заключено?

— Да, но това не означава нищо. Всеки може да си отключи, ако има фиба. Жените още ли носят фиби в наши дни?

— Разбира се, за да отварят ключалки.

Двамата се приближиха. На вратата имаше прозорче от матово стъкло и охранителят се приведе, когато минаваше отпред, за да застане от другата страна.

Правил си го и преди…

Сакс се колебаеше.

От другата страна беше престъпникът, за когото трябваше да приемат, че е въоръжен — или че поне притежава смъртоносни токсини.

Да чака ли подкрепление от специалния отряд? С противогази и предпазно облекло?

Дилема…

Да или не?

Сакс взе решение. Щеше да влезе. Престъпникът можеше да се барикадира всеки момент и да постави клопки.

Но най-вече реши да влезе, защото искаше така.

Трябваше да влезе. „Не мога да го обясня, Райм — помисли си. — Просто ме влече.“

Когато се движиш…

— Прикривай ме — раздвижи устни. — От коридора.

— Не, аз… — започна Лерон, но замълча, когато видя очите й. Кимна.

Сакс завъртя топката на бравата. Отключено.

Бутна… Вратата се отвори и от другата страна се откри само тъмнина. Сакс се дръпна рязко наляво и приклекна, за да не се открои силуетът й на отворения вход.

Изведнъж отляво в дъното на стаята се чу страхотен трясък.

Лерон скочи напред и Сакс прошепна уплашено:

— Не!

Въпреки това охранителят се втурна през вратата, за да й окаже храбро помощ, от която тя не се нуждаеше, да я спаси от мнима опасност, симулирана само за отвличане на вниманието.

Тя знаеше какво ще последва.

— Внимавай! — изкрещя.

От тъмното към Лерон полетя някакъв предмет. Проблесна на светлината от коридора, докато описваше дъга във въздуха. Сакс знаеше, че бутилката е пълна с отрова — цикутоксин или може би онази гадост от рибата зомби.

Няма открита противоотрова…

— Това е отрова! — извика и инстинктивно се приведе.

Лерон скочи наляво, но се спъна и падна тежко по гръб.

Изохка от болка.

Престъпникът явно не се целеше директно нито в Сакс, нито в охранителя. Не, бутилката нямаше да се счупи от сблъсъка с плътта им; той я бе запратил високо, към тавана.

Лерон се оказа точно под бутилката, когато тя се удари в една тръба и се пръсна. Отровата се изсипа върху него. Той изпусна пистолета и запищя.

Когато Сакс скочи на крака, убиецът вече се бе измъкнал през втория вход на хранилището, на десетина метра по-натам по коридора. Тя чу шума от стъпките му, бързо заглъхващ по посока на поликлиниката.

Погледна Лерон, който стенеше и отчаяно бършеше лицето си.

— Вода, измий това нещо… не виждам.

Какво беше това, по дяволите? Сакс усети остра миризма.

Киселина! Стори й се, че части от плътта му се разяждат.

Ужас!

Амелия се подвоуми. Да гони убиеца… или да се опита да помогне на Лерон?

По дяволите. Грабна телефона си и отново се обади на 911, за да алармира, че престъпникът бяга по свързващия тунел към поликлиниката.

Изтича до най-близкия противопожарен кран, издърпа маркуча от стойката и започна да облива с вода лицето и гърдите на Лерон, макар че съдейки по писъците му, които бяха по-силни от яростното шуртене на водата, това явно не облекчаваше болката му.

— Не, не, не… — Мъжагата седна на земята и размаха енергично ръце. — Стига, стига, стига!

Започна да се дави и Сакс осъзна, че пръска водата директно в лицето му и ако продължава, ще го удави. Тя спря крана.

Лерон застана на колене, започна да плюе.

Очите му бяха зачервени, но иначе не изглеждаше да му има нещо — освен че се давеше.

— Как си? — попита тя. — Пари ли? Киселина ли беше това? Отрова?

— Добре… добре съм.

Сакс се вгледа в счупените стъкла на пода. Наведе се и взе един пожълтял етикет.

О…

Лерон измърмори:

— Замерил ме е със стъкленица с някой от тия образци, нали?

— Така изглежда. Вероятно формалдехид.

— Щипе, но не е много зле. Ти изми по-голямата част.

Сакс огледа пода и забеляза тъканния експонат близо до мястото, където седеше охранителят. Беше помислила, че престъпникът е хвърлил буркан с киселина, която разяжда кожата. Всъщност парченцата плът, които бе видяла, бяха от стъкленицата.

Лерон също погледна и подритна отпуснатия продълговат орган.

— Мамка му. Това ли е, за което си мисля?

— Бих казала, че да.

— Замерил ме е с кур и топки? Копеле. Когато го арестуваш, Амелия, искам да ми го дадеш за малко.