Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (12)

12.

— Как върви работата, новобранец?

Рон Пуласки седеше приведен над компютърната клавиатура в дневната на Райм. Опитваше се да стесни обхвата на търсене за места в града, откъдето можеше да са дошли следите от инуудски мрамор.

— Бавно — отговори. — Не са само взривовете за копаене на основи. Има и много сгради, които се разрушават. Освен това е ноември. В това време. Кой би помислил? Аз…

Чу се звън на мобилен телефон. Младият полицай бръкна в джоба си и извади апарата. Беше предплатеният телефон.

Мисията под прикритие по случая „Часовникаря“ се задействаше. Обнадеждаващо беше, че някой се обажда толкова скоро.

За какво ли искаха да говорят?

Райм чу размяна на любезности. После Пуласки каза:

— Да, за тленните останки. Ричард Логан. Точно така.

Отдалечи се в ъгъла. Райм повече не го чуваше. Забеляза обаче траурното изражение на младежа — шега, която реши да не споделя предвид на това, че мисията явно му действаше потискащо.

След малко Пуласки затвори и си записа нещо.

— Е? — попита Райм.

— Преместили са тялото на Логан в погребално бюро „Берковиц“.

— Къде е това? — Името му прозвуча познато.

— Не е далеч от тук. На „Бродуей“.

— Ще има ли заупокойна служба?

— Не. Просто в четвъртък ще дойде някой да вземе пепелта му.

Без да отмести поглед от големия компютърен монитор, Райм измърмори:

— Все още нямаме информация от ФБР за възможния източник на отровата и нищо за проклетата дума „втория“. Макар че, предполагам, не трябва да храня прекалено големи надежди за това. Кой?

Нито Пуласки, нито Купър отговориха. Сакс също мълчеше.

— Е? — настоя Райм.

— Какво „е“? — попита Купър.

— Въпросът е към Пуласки. Кой ще отиде? За пепелта на Логан. Попита ли управителя на погребалната агенция?

— Не.

— Защо не го попита?

— Защото щеше да прозвучи подозрително, не мислиш ли, Линкълн? Как ще реагира неизвестният партньор на Часовникаря, когато дойде да му отдаде последна почит и погребалният агент му спомене, че някой се е интересувал кой ще бъде там — а това не е въпрос, който обикновено се задава, когато…

— Добре, добре. Разбрах аргумента ти.

— Добър аргумент — отбеляза Купър.

Райм се замисли за посланието на татуировката върху тялото на Клоуи Мур. Съмняваше се, че „втория“ е част от известен цитат. Може би беше нещо, което извършителят спонтанно е решил да напише и нямаше как да открият. А може би нямаше абсолютно никакво значение.

Може би бе за отвличане на вниманието, за заблуда.

Дим и огледала…

„Но ако искаш да ни кажеш нещо, какво е то? Защо ни подаваш мислите си като примамка на въдица?“

— Не знам — каза Купър.

Явно Райм бе изрекъл на глас въпроса си към неизвестния убиец.

— Проклета дума — измърмори.

Всички в стаята погледнаха посланието от татуировката.

— … втория, втория…

— Анаграма? — предположи лабораторният техник.

Райм се вгледа в буквите. Ако се преподредят, не се получаваше нищо смислено.

— Мисля, че посланието е достатъчно тайнствено и без да ни кара да играем на скрабъл. И така, новобранец, отиваш под прикритие в погребалното бюро. Нали нямаш проблем с това?

— Не, никакъв.

Твърде бърз отговор, помисли си Райм. Знаеше, че неохотата, с която Пуласки приемаше задачата, не е свързана с физическия риск. Дори в престъпния си занаят покойният Часовникар да беше наследен от някой негов съучастник и той да дойдеше да прибере праха му, престъпникът едва ли щеше да извади пистолет в погребалното бюро и да започне да стреля по полицай под прикритие. Не, това, което измъчваше младежа, бе страхът от провал — и всичко това заради черепната травма, която беше преживял преди няколко години. Пуласки се справяше отлично при огледи на местопрестъпления, но когато трябваше да работи с хора и да взема бързо решения, го обхващаше несигурност и започваше да се колебае.

— По-късно ще обсъдим как да се облечеш, как да действаш и като какъв да се представиш — успокои го Райм.

Младежът кимна. Прибра телефона, който досега нервно стискаше, и отново се зае с търсенето на инуудския мрамор.

Райм се приближи с инвалидната количка до работната маса, на която бяха поставени уликите от мястото на убийството на Клоуи Мур в Сохо. Погледна монитора над нея, на който се виждаха снимките, направени от Сакс при огледа, с цялата им жестока, показваща всички ужасяващи подробности прелест. Втренчи се в лицето на мъртвата жена, в капчиците слюнка и повръщано, зяпналата уста, изцъклените премрежени очи. Изражението й отразяваше последните й мигове на този свят. Смъртоносната отрова, извлечена от водния бучиниш, бе предизвикала страхотни гърчове и разкъсваща болка в корема.

„Защо отрова? — отново се запита Райм. — И защо татуировъчна машинка като инструмент за вкарването й в организма?“

— По дяволите — измърмори Сакс, като се отдръпна от работната маса. Тя помагаше на Пуласки при преглеждането на разрешителни за взривни дейности. — Интернетът пак се срина. Два пъти се случва през последните двайсет минути. Също като телефоните по-рано.

— И не е само тук — обясни Том. — В целия град има прекъсвания на връзката. Забавяния. Голяма тъпотия. Десетина квартала са засегнати.

— Чудесно — сопна се Райм. — Само това ни трябваше.

Не можеш да водиш криминално разследване без компютри, от регистъра на МПС и кодираните бази данни на полицията и Националната служба за сигурност до „Гугъл“. Ако връзката прекъсне, следствените действия замират. Човек не си дава сметка колко е зависим от тези невидими потоци информация, докато не спрат.

— А, ето, възстанови се — обяви Сакс.

Тревогите им за компютърната комуникация обаче останаха на заден план, когато Лон Селито нахълта, събличайки палтото си. Хвърли шапката си на един стол, ръкавиците — отгоре, и извади нещо от куфарчето си.

Райм го погледна и се намръщи. Селито се тросна:

— Ще избърша шибания под, Линк.

— Не ми дреме за пода. Какво ме интересува подът? Искам да знам какво държиш.

Детективът избърса потта си. Вътрешният му термометър явно не се влияеше дори от най-студения и гаден ноември за последните двайсет и пет години.

— Първо, намерих татуировчик, който ще ни помогне и всеки момент ще дойде. И по-добре за него да побърза. Ти-Ти Гордън. Да му видите само мустака…

— Лон.

— Добре. Другото е това. — Показа някаква книга. — Пичовете от лабораторията са открили откъде е откъснатата хартийка.

Сърцето на Райм заби по-силно — чувство, което повечето хора усещат в гърдите си, но той, разбира се, изпитваше просто като по-силно пулсиране на кръвоносните съдове във врата и главата, единствените части от тялото му с някаква сетивност.

ове

е способността да предугажда следващите ходове

— Как са го направили, Лон? — попита Сакс.

— Нали знаеш Марти Белсън от „Тежки престъпления“?

— О, Мозъка.

— Същият. Обича ребусите. Решава судоку насън. — Селито се обърна към Райм и обясни: — Работи предимно по финансови престъпления. Както и да е, досетил се е, че горните букви са част от заглавието. Нали знаеш как в книгите отпечатват името на автора на едната страница и заглавието на противоположната?

— Да, всички знаем. Продължавай.

— Пуснал е търсене с думи, завършващи на „ове“.

— На следващата страница има дума „тялото“. Предположихме, че е криминална книга. Предвид темата за телата може да е „Врагове“.

— Не. „Градове“. Пълното заглавие е „Серийни градове“. Това била една от шестте възможности, които Марти отделил. Обадил се на всички големи книгоиздатели в града — не са толкова много — и им прочел пасажите. Един редактор ги познал. Казал, че са я публикували преди години. „Серийни градове“. Тиражът е изчерпан, но той знаел дори главата, от която е пасажът. Глава седма. Изпрати ни една бройка.

Чудесно!

— И на какво е посветена тази толкова важна глава?

Селито отново обърса потта, преди да отговори:

— На теб, Линк. Посветена е на теб.