Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (1)

1.

Мазето.

Трябваше да слезе в мазето.

Клоуи мразеше да ходи там.

Обаче бяха свършили размери десет и дванайсет от „Рю дю Кан“ — натруфения модел на цветчета, с фестониран подгъв и силно изрязано деколте — и тя трябваше да попълни бройките, да зареди хранилките за добитъка. Клоуи беше актриса, не специалист по продажби на модни облекла, и отскоро работеше в магазина. Затова не можеше да проумее защо през ноември, който повече прилича на януари, точно тези рокли се купуват най-много. Накрая шефката й обясни, че макар магазинът да се намираше в алтернативния квартал Сохо в Манхатън, пощенските кодове на купувачите са в Джърси, Уестчестър и Лонг Айланд.

— Круизи, Клоуи. Круизи.

— Ааа…

Клоуи Мур отиде в задната част на магазина. Тук обзавеждането бе коренно противоположно на търговския салон — шикарно колкото всеки средностатистически склад. Намери правилния ключ във връзката, която висеше на китката й, и отключи вратата на мазето. Светна лампите и погледна неравното стълбище.

Въздъхна и започна да слиза. Вратата бе на пружина и се затвори зад гърба й. Клоуи не беше дребна жена и затова стъпваше внимателно. Освен това носеше фалшиви обувки „Вера Уонг“. Високите токчета и стогодишната архитектура бяха опасна комбинация.

Мазето.

Мразеше го.

Не че се притесняваше от неканени гости. Имаше само една врата — тази, през която току-що влезе. Но помещението беше плесенясало, влажно, студено… и пълно с паяжини.

Това означаваше коварни, хищни паяци.

После трябваше да използва ролка за премахване на косми, за да почисти прахта от тъмнозелената пола и черната блуза („Льо Бордо“ и „Ла Сен“).

Тя стъпи на неравния, напукан бетонен под, като мина наляво, за да избегне една голяма паяжина. Друга я закачи — провиснала нишка се лепна на лицето й, погъделичка я. След като изпълни няколко комични танцови стъпки, за да махне проклетото нещо, опитвайки се да не падне, Клоуи продължи да търси роклите. След пет минути намери бройките от „Рю дю Кан“, които може да приличаха на френски и имената им да звучаха на френски, но се получаваха в кашони, надписани с големи китайски йероглифи.

Докато сваляше кутиите от рафта, Клоуи чу чегъртане.

Вцепени се. Обърна глава.

Шумът не се повтори, но тя чу друг.

Кап, кап, кап.

Някъде имаше теч.

Тя често идваше тук, колкото и да не й харесваше, но никога не бе чувала капане на вода. Остави фалшивите френски рокли до стълбите и се обърна да провери какво става.

Стоката беше по рафтовете, но имаше и няколко кашона на пода. Евентуално наводнение би било катастрофа. И макар че се беше устремила към „Бродуей“, засега Клоуи трябваше да запази работата си в „Ше Нор“. Ако предотвратеше похабяването на дрехи с безумно надути цени на стойност десет хиляди долара, имаше голям шанс да запази постоянния приток на чекове в банката.

Тя се върна в задната част на мазето, решена на всяка цена да открие теча, като същевременно всичките й сетива бяха нащрек за атакуващи паяци.

В задната част на помещението капането се чуваше по-силно.

Тук бе още по-тъмно дори от предната част, при стълбите. Клоуи спря зад един рафт, съдържащ пратка от блузи, толкова грозни, че дори майка й не би ги облякла — голяма поръчка, която Клоуи си обясняваше единствено с това, че клиентът сигурно очакваше в скоро време да бъде обран.

Кап, кап…

Тя се вгледа в мрака с присвити очи.

Странно? Какво беше това? В дъното имаше отворена сервизна врата. Звукът от капане на вода идваше от там. Вратата, боядисана в същия цвят като стените, беше около деветдесет сантиметра на метър и двайсет.

Къде ли водеше? Дали имаше по-долен подземен етаж? Клоуи никога не беше виждала вратата, но пък и не се беше заглеждала в стената зад последния стелаж. Нямаше защо да го прави.

И защо беше отворена? В града постоянно се правеха ремонти, особено в по-старите части като тук в Сохо. Но никой не беше уведомил продавачите — поне не нея — за реконструкция под сградата.

Може би онзи смахнат портиер — поляк ли беше, румънец ли, руснак ли? — може би той поправяше нещо. Но не, нямаше как да е той. Управителят му нямаше доверие; не му даваха ключове от мазето.

Добре, ставаше все по-страшно.

„Не любопитствай повече — помисли си тя. — Кажи на Мардж за теча. Кажи й за отворената врата. Извикай Влад или Михаил, или както му е там името, и нека да направи нещо, за да си заслужи заплатата.“

Ново изскърцване. Този път звучеше като стъпки върху оронения бетон.

„Мамка му! Това е. Махай… се… от тук!“

Но преди да излезе, преди дори да успее да се обърне, той беше зад нея и блъсна главата й в стената. Набута парцал в устата й, за да не вика. Тя едва не припадна от шока. Силна болка скова врата й.

Обърна се с лице към него.

„Боже, боже…“

За малко не повърна, когато видя жълтеникавата гумена маска, покриваща цялото лице, с цепки за очите, устата и ушите, тясна и деформираща чертите, сякаш плътта му се разкапваше. Той носеше работен гащеризон с някакъв надпис отпред, който Клоуи не успя да разчете.

Разплакана, тя го умоляваше през парцала, пищеше през парцала, който нападателят притискаше силно към устата й с ръкавица, стегната и гнусно жълта като маската.

— Чуй ме, моля те! Не прави така! Ти не разбираш! Чуй, чуй…

Но думите звучаха като нечленоразделно мучене през плата.

„Защо не подпрях вратата да стои отворена? Мислех си да го направя…“ — помисли си тя; беше бясна на себе си.

Спокойните му очи я гледаха — но не гърдите й, устните й, бедрата или краката. Само кожата на ръцете й, гърлото, врата, където се фокусираха върху малката синя татуировка на лале.

— Средна работа — прошепна.

Тя хлипаше, трепереше, стенеше:

— Какво, какво, какво искаш?

Защо изобщо питаше? Тя знаеше. Разбира се, че знаеше.

С тази мисъл Клоуи овладя страха си. Успокои пулса си.

„Добре, мръснико, искаш да си играем? Тогава ще си платиш.“

Тя изведнъж замря. В очите му, заобиколени от жълтата гума като с болна кожа, пролича объркване. Нападателят очевидно не очакваше тя да припадне и я подхвана, за да не я изпусне на земята.

Щом усети, че хватката му се отпуска, Клоуи замахна и сграбчи яката на гащеризона му. Ципът се отвори и платът се разкъса — както на връхната дреха, така и на тази отдолу.

Тя стисна с все сила и заудря ожесточено гърдите и лицето му. Изрита го с коляно в слабините.

Но не улучи. Не успя да се прицели добре. Струваше й се толкова лесно, но изведнъж й се зави свят, изгуби координация. Заради парцала в устата не й достигаше въздух — сигурно това бе причината. Или беше заради шока.

„Продължавай — насърчи се мислено. — Не спирай. Той е уплашен. Виждаш. Проклет страхливец…“

Опита се пак да го удари, да забие нокти в плътта му, но силите бързо я напускаха. Ръцете й безпомощно удряха по тялото му. Главата й увисна и като погледна надолу, тя забеляза, че ръкавът му се е вдигнал. Видя странна червена татуировка — някакво насекомо с десетки крака на насекомо, челюсти на насекомо, но с човешки очи. После погледът й се спря върху нещо на пода. Спринцовка. Това беше причината за болката във врата й — и загубата на сили. Той й бе инжектирал нещо.

Какъвто и да беше медикаментът, действаше бързо. Умората я завладяваше. Тя се почувства замаяна, сякаш се унасяше в сън, и незнайно защо се замисли за евтиния парфюм, който се продаваше на касата в магазина.

„Кой ще си купи тази гадост? Защо не…“

„Какво правя? — помисли си, когато съзнанието й се проясни за момент. — Бори се! Бори се с този мръсник!“

Но ръцете й висяха безпомощно и главата й тежеше като камък.

Озова се седнала на пода, после помещението се наклони и се залюля. Той я повлече към задната врата.

„Не, не там! Само не там! Чуй ме! Мога да ти обясня защо не трябва да го правиш. Не ме завличай там! Чуй ме!“

Тук, в същинската част на мазето, все още имаше някаква надежда Мардж да надникне по стълбите, да види двамата и да запищи и нападателят да избяга с насекомските си крака. Но завлечеше ли я по-навътре, в бръмбарското си леговище, щеше да бъде твърде късно. В помещението се спускаше мрак — странен мрак, сякаш крушката на тавана, която все още светеше, не излъчваше светлина, а привличаше лъчите и ги поглъщаше.

„Бори се!“

Но не можеше.

Той я влачеше към черната бездна.

Кап, кап, кап…

„Пищи!“

Запищя.

Но от устата й излезе само тихо съскане, свирене на щурец, бръмчене на бръмбар.

Той я извлече през вратата към Страната на чудесата, от другата страна. Като в онзи филм, как му беше името?

Клоуи видя малко помощно помещение отдолу.

Имаше чувството, че пада надолу и надолу, и след миг се стовари на пода, на земята, на голата почва; въздухът й излезе от удара. Но не изпита болка, никаква болка. Шумът от капането се чуваше по-силно и тя видя струйка вода по старата каменна стена в дъното, премрежена с тръби и кабели, ръждясали, очукани и гнили.

Кап, кап…

Струйка насекомска отрова, лъскава кръв на буболечка.

„Алиса, аз съм Алиса. В заешката дупка. При гъсеницата, пушеща наргиле, при Мартенския заек, при Червената царица, при червеното насекомо на ръката му.“

Проклетата книга никога не й беше харесвала!

Клоуи се отказа да пищи. Искаше да изпълзи в някоя дупка, да заплаче и да се сгуши някъде, да я оставят на спокойствие. Но не можеше да помръдне. Лежеше по гръб, гледаше втренчено бледата светлина от мазето на магазина, в който мразеше да работи — магазина, в който сега с цялата си душа искаше да се върне, да стои на уморените си крака и да кима с престорена любезност.

„Не, не, с тази рокля изглеждате толкова стройна. Наистина…“

Светлината отслабна още, след като нападателят й, жълтоликото насекомо, се качи до дупката и затвори вратичката; после слезе по дървената стълба обратно при Клоуи. След миг тунелът се изпълни с ярко сияние — от миньорския фенер на челото му, който той включи. Белият лъч я заслепи и тя запищя — безгласно — срещу светлината… която внезапно изгасна.

И настъпи пълен мрак.

Клоуи се събуди след няколко секунди или минути, или след година.

Вече беше на друго място, не в помощното помещение, а в по-голямо — не, в тунел. Трудно й беше да вижда, защото единствената светлина бе от фенерчето на челото на маскирания мъж-насекомо. Заслепяваше я всеки път, когато той я погледнеше в лицето. Тя отново лежеше по гръб, а той бе коленичил над нея.

Но онова, което тя очакваше, от което се страхуваше, не се случваше. В известен смисъл това бе по-ужасно, защото онова — ако беше разкъсал дрехите й и продължил, както подсказваше логиката — би било разбираемо. Би попаднало в позната категория кошмар.

Това сега беше различно.

Да, блузата й бе повдигната, но само леко, при което коремът й оставаше разголен от пъпа до долната част на сутиена, който все още си беше на мястото. Полата й беше затъкната плътно около бедрата й, сякаш нападателят не искаше никаква непристойност.

Наведен напред, превит, съсредоточен, той гледаше втренчено със спокойните си очи, с тези очи на насекомо, гладката, бяла кожа на корема й, както ценител би гледал картина в Музея на съвременното изкуство — с наклонена настрани глава под подходящия ъгъл, за да оцени мацаниците на Джаксън Полък, зелената ябълка на Магрит.

Бавно посегна с показалец и погали плътта й. С жълтия си пръст. Разпери длан и я отърка наляво-надясно. Стисна малко кожа с палеца и показалеца си така, че да се образува подутинка. После я пусна и изчака да стане отново гладка.

Насекомската му уста се изкриви в лека усмивка.

Стори й се, че каза: „Много добре“. А може би го каза пушещата наргиле говореща гъсеница или каквато там беше буболечката на ръката му.

Клоуи чу тихо бръмчене и той погледна часовника си. Друг тих шум — от друго място. Той изведнъж погледна лицето й и видя очите й. Изглежда, че се изненада да я види в съзнание. Обърна се, придърпа раницата и извади нова спринцовка, пълна с течност. Отново й я инжектира — този път във вената на ръката.

Обля я топлина, страхът намаля. Спусна се мрак, шумовете глъхнеха и тя видя жълтите му пръсти, тези пръсти като гъсеници, тези нокти на насекомо, отново да се пъхат в раницата и да изваждат кутия. Той остави предмета до голата й кожа с благоговението, с което свещеникът поставяше сребърния купел с Христовата кръв на олтара по време на светото причастие.