Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (57)

Преодоляването на римската митница — трикове и контрол

Римските митници са разположени на стратегически места в цялата империя, не само по границите, както е логично да се предположи, но и между провинциите. Всяка стока, която влиза в тях, трябва да бъде таксувана, въпреки че идва от римска територия.

Представете си дългите разправии с митничарите, които търсят всякакъв претекст, за да изтръгнат пари… И сега се случва същото. Конвоят стои с часове.

Законът е много прост — онова, което е необходимо за пътуването, не се облага с мито. Следователно коли, волове, мулета, коне, „куфари“ с дрехи и това, което е за usum proprium^[1] — пръстени, лични бижута, документи, джобен слънчев часовник… е освободено от мито.

За всичко останало се заплаща. Наистина за всичко — двама братя в малка кола спорят с митничаря, който иска да таксува урната, съдържаща праха на баща им, която връщат вкъщи, за да я погребат във фамилната гробница. Дори мъртвецът трябва да бъде обложен с мито. Остава да се установи колко струва един човек… И точно за това е разправията.

Първото, което ви искат митничарите, наречени portitores, е списък с имуществото, което пренасяте, така нареченото professio. Все пак митата, които налагат, са разумни, движат се около 2 процента от стойността на предмета, като стигат максимум 5.

Нещо съвсем различно са луксозните стоки. Коприна, скъпоценни камъни, ценни тъкани се таксуват до 25 на сто. Става ясно, че нашият търговец на кехлибар ще трябва да извади голяма сума. Но той, както се казва, предварително е пресметнал разхода, защото е „опитен човек“… Дал е да се разбере, че иска да говори на четири очи с началника на митницата. Щом се е качил в малката покрита кола, последният е получил хубава сума златни монети за проверения до момента кехлибар, както и красиво голямо парче, за да се прекрати проверката… „За да направиш прекрасен накит на жена ти“, му е казал търговецът. Очевидно най-ценните и големи екземпляри са добре скрити отдолу и са убягнали от вниманието на митничарите, които са проверили само тези от средното качество, поставени от търговеца на видимо място.

В действителност това е игра и от двете страни. Митничарите знаят прекрасно, че ако продължат контрола, ще изскочат по-скъпите парчета, но си затварят очите. Официално началникът е накарал търговеца да плати голяма гранична такса, предостатъчна и за бакшиш за колегите. Търговецът знае, че е платил само част от митото, като е спестил останалото. И най-сетне, младата съпруга на митничаря ще има прекрасен накит. Така всички са доволни.

В интерес на истината това не е първият път, в който двамата се срещат, и винаги е съществувало мълчаливото съгласие контролът да не се извършва докрай.

Изглежда, че нищо не се е променило за две хиляди години…

Началникът на митницата слиза от колата и дава нареждане на подчинените си да поставят печат върху professio-то, с което се разрешава преминаването на търговеца на кехлибар. Малката кола излиза от конвоя и продължава пътя си.

Веднага след това се чуват ликуващите викове на един митничар. На дъното на торбите на някакъв мулетар, спрян на границата, е открил прекрасни сребърни чинии… Ясно е, че разчитайки на своя скромен и безличен вид, човекът се е опитвал да пренесе луксозни предмети. Откраднал ли ги е? Или го прави за своя господар, който иска да избегне контрола? Не знаем. Знаем само, че в този случай нюхът на митничарите е възнаграден. Годините опит им позволяват да разберат, че някои пътници, привидно бедни и невзрачни, крият много изненади. И са се научили да ги разпознават…

Сега какво ще се случи? Законът е прост — всичко ще бъде отнето. Но и ще може да бъде откупено… естествено, на цена, определена от митничарите! Което ще рече — най-малко двойно на стойността на предметите.