Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (48)

Какъв смисъл има всичко това

На бойното поле отвсякъде отекват виковете на ликуващите войници.

Но се чуват и стенанията на ранените. Центурионът Магн е още жив. От първата редица на неговата центурия са загинали двама легионери, петнайсет са ранени. Сега той е близо до своя optio, заместника си, седнал на земята с опънати крака и със страдалческо изражение на лицето. Има дълга рана от вътрешната страна на бедрото и един лекар попива кръвта.

С изненада забелязваме, че на бойното поле се движат лекари със своите помощници. Римската войска е единствената през Античността в Европа и Средиземноморието, която води постоянен лекарски екип със себе си. Още една прилика с модерните армии. Но не е била единствената. В древния индийски трактат Артхашастра^[1] (350–280 г. пр.Хр.) са описани медицински екипи, превозвани от коне или слонове, които следвали войските в битка.

Римските лекарски екипи са били активни през цялото сражение. Разбира се, нямат средствата и медикаментите, които съществуват днес. Но са им известни вече много техники. Спират кръвоизливи, знаят как да извадят върховете на стрелите, без да наранят артериите, умеят да ампутират крайници с учудваща бързина, като обгарят раната с нажежено желязо…

Тъкмо те карат центурионът да си свали шлема. Всъщност той е забравил, че е получил ужасен удар в главата, когато се е разсеял, давайки заповеди (опасностите на професията…). За щастие, раната не е дълбока и лекарят му поставя компрес от билки и масла. Магн разглежда шлема си. Сабленият удар е разкъсал ветрилото му от пера на две, но не е успял да проникне по-дълбоко благодарение на уплътненията, поставени на кръст. Оръжието се е плъзнало по шлема и се е спряло върху козирката от метал. Ако не е била тази козирка, острието на варварина е щяло да отреже изцяло носа на центуриона.

Ако разгледате някой шлем на римски легионер, ще забележите, че е снабден с предпазители във всички точки, до които може да стигне сабята на неприятеля. Широка пластина от метал покрива раменете, за да отблъсне преките удари върху тила. Освен това има предпазители за лицето, които оставят отвън само устата, носа и очите. И също плътна козирка на челото, която минава от едното до другото ухо, за да предпази войника от ударите със сабя, насочени директно в лицето, или нанесени отгоре. По същата причина отворите на шлема за ушите имат арковидни малки козирки… Приликата с тези, които използват днес полицаите от всички страни при потушаване на вълнения, е наистина впечатляваща. Така е и с щитовете и с другите техники срещу бунтуващите се. Но ситуацията всъщност е много подобна — от едната страна малобройни, но добре тренирани отделения, подредени в строй, а от другата, маса хора, които атакуват хаотично…

Започва плячкосването. Войниците оглеждат труповете и ранените, като доубиват все още живите. Женевското споразумение още не съществува.

Някои войници от помощните войски държат за косите отрязани глави. За тях и те са „плячка“… Центурионът вижда това, но не казва нищо. Обичаите да се взимат човешки трофеи няма скоро да отмрат. Дори през Втората световна война „колониалните“ френски войски (в Северна Африка) ще режат части от телата на убитите немски войници.

Няколко пленници са заведени с ритници до място, където други вече чакат, седнали със завързани зад гърба ръце. Има и жени. Всички гледат с празен поглед. Животът им ще се промени завинаги и те знаят това. Тук ще бъдат събрани всички пленени живи хати. Може би ще ги разпитат, но легионерите нямат интерес да им нанасят „щети“. Всъщност и те са част от плячката. Ще бъдат продадени на търговците на роби и изкараната печалба ще бъде разпределена между легионерите.

Бойното поле е необичайно тихо. Хиляди тела лежат неподвижни в мъглата, която започва да се вдига от земята и да придава сюрреалистичен вид на сцената. Навсякъде има забити стрели от лъкове и балисти, но и мечове и знамена.

Центурионът върви сред мъртъвците, наколенниците му са окървавени, щитът му е нарязан, издраскан и покрит с пръски кръв. Картината е достойна за произведение на Данте. Слънцето представлява червена топка, опряна на хоризонта, и лъчите му за последен път милват онези, които до преди няколко часа са били млади, изпълнени с живот и гордост. И в двете войски. Легионерът спира. Пред себе си вижда две прегърнати тела — това са телата на един легионер и на един младеж от хатите, с брада и дълга коса. Очевидно до този момент никога не е убивал…

Някой беше казал, че когато две войски се сблъскат, то е все едно че една голяма войска се самоубива. На тази сцена на смъртта, където всички загинали си приличат, разбираме, че това наистина е вярно. Но епохата не е подходяща за такива разсъждения. Тук важи само един принцип: „Mors tua vita mea“^[2]…

Докато върви, центурионът държи меча си насочен към телата на неприятелите. Острието му като че ли иска да ги „подуши“, за да се увери, че са наистина мъртви. После се навежда над тялото на един варварин — той е бил от водачите, видял го е да се сражава в центъра на хатската войска. Бил е истински звяр, храбър и силен враг. Центурионът сваля от ръцете му един пръстен и една гривна. После взима сабята му. Това ще е хубав спомен, който ще пази в укреплението в Могонциак.

Но нататък, отвъд линията на гората, споменът за тази битка ще бъде от съвсем друго естество и ще има напълно различни резултати… Както ще установим сега.