Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (33)

Когато мъртвите ви говорят — Spoon River^[1] на империята

 

Младежът на кон се връща в Трир. И тук като навсякъде пътищата, които водят към подстъпите на града, в случая голям център на Севера, са превърнати в алеи между гробове. Това е истински град на мъртвите. Както отляво, така и отдясно от тревата изникват надгробни камъни, саркофази, паметници, мавзолеи… Навсякъде се четат имена, виждат се бюстове и статуи, които ви наблюдават строго. Сякаш присъствате на парад на войска от мъртъвци. И нашият поглед неизбежно пада върху надписите. Те са ценен източник на информация.

Така откриваме, че римляните не живеят дълго. Повечето паметници са на хора, които днес бихме определили като „млади“. Има много юноши, още повече деца. Много са и зрелите хора, починали още преди да побелеят. Статистиката е безмилостна — в Римската империя мъжете живеят средно четирийсет и една години, жените — двайсет и девет. Краткостта на живота е следствие преди всичко на високата детска смъртност. Голямата разлика в продължителността на живота на мъжете и жените се е дължала на факта, че жените започвали да раждат още в най-млада възраст (понякога преди да навършат четиринайсет години) и често умирали по време или веднага след раждането.

Все пак трябва да се уточни, че става въпрос за усреднени данни. То е както когато кажат, че всички изяждат по половин пиле в неделя, а после се разбира, че богатият изяжда едно цяло, а бедният нито едно. Но статистиката, както вече е отбелязал с чувство за хумор поетът Трилуса^[2], раздава и на двамата по половин пиле…

По същия начин не всеки римлянин пада бездиханен, когато навърши четирийсет и една. Това е „статистическа“ възраст. Някои живеят дълго. Но са малко. Тези данни ни говорят всъщност, че по улиците в Римската империя изобилстват децата, а старите хора се срещат рядко. Същото се случва днес в Близкия изток или в страните от Третия свят…

Съществуват обаче и изключения. В римско гробище на бедни хора, открито във Ватикана, ми се случи да видя надпис, изчукан върху камъка в чест на починалия на име Абаскант, умрял на… деветдесет години! Тоест той е живял двойно и повече от средния римлянин. В онази епоха трябва да са го смятали за безсмъртен…

Това, което поразява, е, че чрез надписите върху надгробните паметници римляните се стремят да осъществят „диалог“ с живите. Докато върху нашите гробове в съвременната епоха четем почти винаги обръщение към мъртвия, при римляните е обратното — погребаният е този, който споделя с нас нещо.

Самото разположение на гробищата поражда подобно желание за общуване. Некрополите, за разлика от днес, не са оградени и отделени от света на живите, а са част от него. Гробовете са струпани покрай най-използваните пътища за влизане в градовете. Следователно е естествено да се осъществи диалог между мъртвите и живите. И той няма да бъде между починалия и неговите роднини, а между починалия и хората, които минават покрай гроба му.

В някакъв смисъл мъртвите са като тези възрастни хора с благ нрав, които срещате по малките улички, седнали пред входовете на къщите си. Ако минете близо до тях, със сигурност ще ви кажат нещо.

Освен това римляните имат и друго основание да „хуманизират“ гробовете. Те вярват, че след смъртта душата на починалия броди около своя гроб, тъй като не съществува отвъден свят (рай, ад или чистилище). В краен случай има само сив свят (Ад), където душите, студени и бледи, блуждаят без памет в полумрак (както пише в VI книга на „Енеида“, която разказва за слизането на Еней в света на мъртвите). Елисейските полета били само за малцина заслужили, извършители на велики дела, които щели да имат щастието да срещнат достойните хора от миналото (герои и други подобни).

Следователно епитафиите често дават сведения и за характера на починалия. Понякога той е романтичен, понякога саркастичен, понякога надарен с чувство за хумор, който преодолява вековете и разсмива и нас.

Ето някои от епитафиите, които са открити от археолозите на различни места в империята, много от които са събрани от Лидия Сторони Мадзолани^[3].

 

 

Възхвала на живота

Бани, вино и Венера разрушават телата ни. Но баните, виното и Венера правят живота.

 

 

Гробът на човек, който е работил много…

Тук лежа аз, Лемиз. Само смъртта ме освободи от работата.

 

 

Тъй или иначе от нея не може да се избяга

Хей, ти, минувачо, ела. Почини си малко. Клатиш глава, не искаш? Но все някога ще трябва да се върнеш тук.

Ето тук твоето убежище. Дошъл съм в него без желание, но по необходимост.

Страннико, страннико — това, което си, бях и аз. Това, което съм сега, ще бъдеш и ти.

 

 

Вие, които сте още живи, възползвайте се от живота

Тук са костите на Прима Помпеа. Съдбата обещава много на мнозина, но никога не спазва обещанията си. Живей ден за ден, час за час. Тъй като нищо не ни принадлежи.

До осемнайсет години живях колкото можех по-добре, харесван от баща си и от всичките приятели. Шегувай се, забавлявай се, това те съветвам. Тук цари вечен мраз.

Ти, който ще прочетеш това, живей здрав и нека да обичаш и да е споделена любовта ти, докато дойде твоят час. Всичко най-добро на добрите хора.

 

 

Вън от играта съм

Избягах, вън съм. Надежда, Късмет, поздравявам ви. Нямам вече какво да деля с вас. Вземете на подбив някой друг.

 

 

Смъртта има своите предимства

Сега костите ми — това, което остава от един човек — почиват в мир. Не ме плаши мисълта, че няма да има какво да ям, и съм защитен от подагра. Нито ще ми се случи вече да съм гарант на заем. Ползвам се завинаги от безплатен подслон.

 

 

Опит да се разбере смисълът на живота и смъртта

Ние не бяхме нищо и бяхме смъртни. Ти, който четеш, размисли — от нищото се сгромолясваме отново в нищото.

Какво сме ние? За какво говорим? Какво в крайна сметка е нашето съществуване? Преди миг човекът живееше заедно с нас, сега вече го няма. Остава само един камък, едно име и никаква следа. Е, та какво е животът? Не си струва да се мъчиш да го разбереш.

Животът е хубаво нещо, животът е лошо нещо? Смъртта не е нито едното, нито другото. Размисли и кажи кое от двете ти е по-изгодно.

 

 

Да си отидеш с ведрост

След като прекарах достойна старост, натежал от годините, бях извикан при боговете. Деца, за какво плачете?

Отнесе ме Слънцето.

 

 

Изчезнали внезапно

На Гай Тадий Север на 35 години, грабнат от разбойници.

На Филомен и Евтихия, които заедно си легнаха да спят здрави и бяха намерени бездиханни, единият в прегръдките на другия.

 

 

Смърт при раждане

Причина за смъртта ми беше раждането и извършената жестокост. Но ти престани да плачеш, мой обичан съпруже, и запази любовта си за нашия син. Тъй като моят дух е вече сред звездите на небето.

(Рустецея Матрона, живя двайсет и пет години)

 

 

Лошото здравеопазване преди две хиляди години

Тук почива Ефезия, добра майка, добра съпруга. Умря от злокачествена треска, която й предизвикаха лекарите, и опроверга техните очаквания. За това престъпление… има само една утеха — фактът, че умря толкова мила жена, мисля, че се случи, защото изглежда по-подходяща за компания на боговете.

 

 

Смъртта на един „кентавър“

Аз, Флор, лежа тук, момче кочияш. Пожелах да карам бързо и бързо пропаднах в царството на сенките.

 

 

Стига вече…

Бях оплаквана достатъчно, хубаво е, че скръбта има край, след като веднъж умрем, риданията не помагат.

 

 

Необикновена с чувството си за хумор е епитафията на актьор, който бил играл много пъти тази роля (да умира)… Думите му го правят много симпатичен и изпитваме желание (неосъществимо) да се запознаем с него:

Тук е погребан Либурн, изкусен в рецитацията, който живя горе-долу сто години. Умирах много пъти! Но така, никога. На вас там горе ви пожелавам добро здраве.

 

 

Нещо, което изненадва върху надгробните камъни на римляните, е продължителността на живота на погребания. Уточнена е по почти кошмарен начин и в някои случаи, освен годините, месеците, дните, са написани дори часовете! Сякаш са искали да отброят всяка „капка“ изживян живот:

Калист живя шестнайсет години, три месеца, шест часа. Трябваше да се омъжи на 15 октомври. Умря на 11.

 

 

Откриват се и много любопитни неща. На някои гробове е добавено предупреждение към невъзпитания пътник да не ходи тук по нужда, като покойникът се обръща към него с думата cacator (дрисльо)…

Луций Цецилий, бивш роб на Гай Луций Флор, живя шестнайсет години и седем месеца… Който ака или пишка върху този гроб, да му се разгневят боговете, небесни и подземни.

 

 

Всъщност точно защото са малко посещавани места и с много паметници, зад които да се скрие човек, гробищата често служат на пътниците за тоалетни.

И не само за това. Лесно е да срещнат тук и проститутки, които упражняват занаята си. Причината е проста — точно както се случва и днес, това са пътища в покрайнините, посещавани преди всичко от тръгнали по работа мъже, които лесно могат да се усамотят между гробовете…