Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (98)

Рим, град на изкуството още в римската епоха

Наложило се е Хилар да помирише изключително много керамични бурканчета, преди да намери подходящото за сестра си. Взел й е малък запас. Не прекалено много, защото в тази епоха парфюмите не траят дълго и се „променят“ бързо.

Вътре в магазина, както може да се предположи, е имало жени, а са влезли и няколко мъже. Ако мислите, че мъжката козметика е модерно откритие, грешите. Още в римската епоха много представители на силния пол са използвали парфюми, кремове и мазила. Понякога грижата за собствения външен вид траела дълго. Както подчертава професор Ромоло Аугусто Стачоли, много „контета се надпреварвали в употребата на най-екстравагантни ухания и с часове се парфюмирали при бръснарите…“. Освен това, продължава ученият, на пиршествата и на обществени места, като цирка и амфитеатъра, щедро разпръсквали парфюми. Понякога дори и върху седалките, за да премахнат миризмата на кръв и смърт, идваща от арената, където имало убити гладиатори, осъдени и животни.

Когато младежът плаща, нашата сестерция сменя собственика си. Но не остава дълго в магазина на Секст Апроний Юстин. Малко след това идва богат римлянин, много елегантен, целият му вид издава благосъстоянието му. Висок, мускулест, с бели коси, черни вежди, сини очи и откровен поглед. Орловият нос подчертава благородството на лицето му. Напомня ни много на актьора Адолфо Чели.

Със сигурност сме го виждали вече някъде… Той също ни гледа, вероятно мисли, че сме негови „клиенти“ в латинския смисъл на думата (clientes), тоест човек, който иска услуга. Приема много такива всеки ден, той е влиятелна личност. После се усмихва, притваря очи и кима… Разпознал ни е. Видели сме се в… предишната книга! Влязохме на пръсти в къщата му на разсъмване, за да опишем и открием типичното събуждане на един римлянин… Засмива се и ни пита дали всичко е наред и дали имаме нужда от нещо. Пожелава ни успех в пътуването и после, разглеждайки „нашата“ сестерция, която продавачът му е върнал като ресто, ни разкрива философията си за живота: „Homo sine pecunia est imago mortis“ („Човекът без пари е изображение на смъртта“).

Това е плашещо реална фраза в римското общество, където единствено от значение е социалният статус и хората са преценявани според положението, което благодарение на парите са успели да заемат.

После, със същата изисканост, с която е влязъл, взима парфюма в стъклено шишенце с форма на гълъб и си тръгва с опашката от роби и няколко „клиенти“. После се качва на носилката. Посока: Портикът на Октавия, където ще срещне съпругата си и ще й направи изненадващ подарък — парфюма. В кесийката му обаче е нашата сестерция.

Портикът на Октавия е отдалечено място, откъснато от глъчта на улиците, идеално за разходка на спокойствие. Украсен е с много бронзови гръцки статуи. Истински „музей“. Което ни подсказва, че Рим още тогава е град на изкуството — със своите музеи и с посетителите, които обичат да ги съзерцават.

Това е едно от многото лица на този град, който днес е смятан за Ню Йорк на Античността заради небостъргачите си, за Амстердам заради улиците с червени фенери, за Калкута заради обширните бедни квартали, за Рио де Жанейро заради празниците и огромните „стадиони“, съответстващи на Маракана (Колизеумът и Циркус Максимус), но и за Париж заради големите музеи и т.н. Никой днешен град не притежава всички тези характеристики.

Разбира се, да се мисли за Древен Рим като за център на изкуството, може да изглежда странно — какви шедьоври на античното изкуство може да изложи град, след като той самият се намира в Античността?

Преди всичко гръцките.

Първоначално Рим бил „студен“ град, каквито са някои модерни центрове на Северна Европа или Съединените щати. Не е имал значими шедьоври. Всичко се е променило с експанзията и войните. По-специално с Пуническите войни. Както подчертава Лайънъл Кесън след превземането на Сиракуза в Рим били донесени много гръцки статуи (също и картини), които военачалникът Марцел наредил да разположат на различни места в града.

Било като да се отвори дига. С експанзията на Рим в гръцките територии и тези на днешна Турция в продължение на сто и петдесет години пристигали големи количества всякакви шедьоври. Говорим за стотици бронзови статуи при всяко пътуване, произведения на най-големите творци от миналото.

След превземането само на един гръцки град — Амбрация например — били докарани двеста осемдесет и пет бронзови статуи и над двеста и трийсет мраморни. След победата над Персей Емилий Павел донесъл толкова такива творби, че триумфалното му шествие продължило цял ден… После дошъл Коринт…

Представете си само тези гръцки градове с ограбените светилища и храмове. В свидетелства оттогава се говори за празни постаменти с отворите, в които са били закрепени статуите…

Гавра, бихме казали ние днес… Подобна на онова, което Наполеон е направил с Италия, с Ватикана и с други места, пренасяйки огромен брой шедьоври в Париж, където повечето от тях се намират и сега, напук на договорите (и на моралния дълг), предвиждащи връщането им след поражението при Ватерло.

Правели са го и римляните, ще кажете… Може би, но през цялата Античност, Средновековие и Ренесанс това била цената, заплащана при поражение. Всички го знаели. Случаят с Наполеон е съвсем различен. Именно във Франция била обнародвана от няколко години, по време на революцията, удивителната Декларация за правата на човека и на гражданина (използвана отчасти дори от Обединените нации, които я вмъкват в Световната декларация за правата на човека). Един милиарен камък в историята на човечеството, с който се ражда зачитането на човешките права и впоследствие теоретически и на достойнството и на културния интегритет на народите. Следователно французите са знаели прекрасно какво правят. И въпреки това изобщо не се сетили за своята Декларация.

Декларацията за правата на човека от 1789 г. би могла да се смята за гранична линия, за да се отдели онова, което една държава трябва да върне, от онова, което вече е нейно наследство от миналото. Италия е еталон в този смисъл. Върнала е огромната стела от Аксум на Етиопия, фрагмент от фриза на Партенона на Гърция, дори една (римска!) статуя на Венера на Либия и това са само няколко примера, превърнали се в новина.

Тази философия си пожелаваме да се утвърждава все повече, за да се поправи злината, причинена от грабежите, плячкосването и „присвояването“ на произведения на изкуството.