Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (91)

Панорамата, която се разкрива пред очите ни, е пресечена от широка бледозелена река. Тя криволичи бавно в равнината, описвайки големи завои, сякаш е огромна змия на лов за плячка. По бреговете й се издигат редици високи дървета, авангардът на войска от гигантски растения. Те се изкачват по хълмовете и околните планини и ги покриват с плътната си зелена мантия. Продължават и нататък в долините и следващите височини, докато се изгубят от поглед.

Впечатляващо е да се види господството на природата в Римската империя и изобщо в Античността. Забелязвали сме го вече много пъти през нашето пътешествие, но то не спира да ни поразява. Човекът със своите пътища и мраморни градове, които знаем от историческите книги, представлява малко изключение в този зелен океан от див живот, доминиран от гори, планини, водопади, езера и, естествено, реки.

Но пред очите ни не е която и да било река, а воден път, изключително важен за историята на цивилизацията. Като Тигър и Ефрат за Месопотамия, Нил за Египет, Жълтата и Синята река за Китай.

Пред очите ни е Тибър.

Известно е, че той е тясно свързан със създаването на Рим. Било заради митовете, било заради историята си. Именно върху тази река, както разказва легендата, се е клатушкал кошът с току-що родените Ромул и Рем. После се е спрял в пясъка на брега, където една вълчица ще открие братята и ще ги откърми в пещера на хълма Палатин. Съвсем наскоро при подземен сондаж със специална машина свредел археолозите са открили прекрасно помещение с кръгъл свод. Пуснали са камера в кухината, която е показала тавани, покрити с гипсови орнаменти и цветни мозайки. Андреа Карандини от Университета в Рим, който от много години ръководи важни разкопки на Палатинския хълм, за да хвърли светлина върху произхода на града, смята, че става дума за Lupercal — място, дълго време почитано от римляните като митичната пещера на Ромул и Рем.

Като оставим легендата настрана, Тибър наистина е имал основна роля за възникването на Рим. Именно по неговите брегове се срещали племената, живеещи на север и на юг от Лациум, племена с много различни езици и култури — етруски, латини, сабини, а преди тях групи и общности от праисторическата епоха. Продавали добитък, разменяли земеделски продукти и стоки, купували инструменти от метал. Без да се броят търговците, които от Тиренско море се изкачвали по реката, за да въртят търговията си. Солта следвала именно този път. Всичко това се случвало не на самите брегове на Тибър, а на определено място, на голям остров, съществуващ още и днес, в центъра на реката — остров Тиберина. Той бил идеалната точка за нейното преминаване, като камък в центъра на поток, на който да можеш да стъпиш. Първоначално пресичали Тибър с обикновени лодки, после в долната част на острова изградили мост, моста Сублиций, който свързал трайно двата бряга. Това дало тласък на контактите и размените.

На левия източен бряг се издигали прочутите седем хълма, след това наречени Авентин, Капитолий, Целий, Есквилин, Палатин, Квиринал, Виминал. Представлявали прекрасно място за контрол (и за командване) над цялата зона. Някои от тях били дори стръмни, следователно лесни за защитаване. Няма защо да се чудим, че са били заети още отначало от малки селища, съставени от колиби (както показват дупките от колове, които ги поддържали, и многобройните предмети, намерени от археолозите).

В подножието на тези хълмове се простирали равнинни места, идеални за търговски обмен. Но тук се сключвали и договори, бракове. Било нещо като примитивен „форум“, който най-вероятно се е развил от най-древни времена. Начело на размените били солта, добитъкът и храните. Неслучайно по тези места векове по-късно, по време на империята, ще продължават да съществуват два пазара — форум Боариум (за продажба на месо и добитък) и форум Олиториум (за зърно и зеленчуци). Историята на Рим наистина не е прекъсвала никога.

Отново тръгваме на път. Като гледаме мързеливото течение на Тибър сред тихата и дива природа, Рим със своя френетичен живот, със своите шумни улици и пълни с народ пазари изглежда много далеч. И все пак столицата на империята е съвсем близо — само на няколко десетки километра от това място. И знак за присъствието й скоро се появява пред очите ни. Това е градче, най-значимото в тази зона — Окрикулум.

Тук са събрани грамадни състояния още от времето на републиката. Появили са се и цели съсловия търговци, истински делови династии, способни да трупат огромни богатства.

Но какво е направило Окрикулум толкова заможен? Търговията. Всъщност този град е процъфтявал, защото е възникнал на стратегическо място, там, където е протичал обменът между Рим и районите на Умбрия и Сабина. Там се срещат пътят Фламиния и Тибър, две важни артерии за транспорт на стоки. Затова градът се е превърнал в основа на икономиката, много повече отколкото Асизиум (днес Асизи), Игувиум (Губио) и Сполетум (Сполето), които са по̀ на север. В съвременната епоха нещата ще се преобърнат. След като изгуби стратегическото си значение за търговията, Окрикулум ще стане малък център, почти непознат (Отриколи), докато другите градчета ще придобият известност в световен мащаб.

Окрикулум възниква на завоя на Тибър и в неговото пристанище има интензивен трафик на товарни кораби и шлепове, които заминават и пристигат, натоварени със стоки. Много плавателни съдове са закотвени в индианска нишка покрай кея. Долавя се неясна глъч, в която се открояват викове и ругатни, на свой ред заглушавани от скрибуцането на скрипците. Въжетата на закотвените лодки се опъват от капризите на течението, издавайки продължително и тъжно ридание.

Вниманието ни е привлечено от куче, което лае и размахва опашка. Стои на върха на огромен куп дърва, натоварен на шлеп, който току-що се е отвързал от кея и бързо се понася по течението към Рим. Масата от стъбла и снопове дефилира внушително зад закотвените плавателни съдове, сякаш е планина, която се плъзга сред пейзажа. Товарът ще послужи не толкова за производството на маси, настилки или греди за сгради, колкото за отопление на жителите на столицата. Специален вид отопление — на термите. Само Термите на Каракала, а няма съмнение, че същото е било валидно и за тези на Траян, изразходвали не по-малко от десет тона дърва на ден. Изчислено е, че подземията на Термите на Каракала побирали до 2000 тона, тоест необходимото за около седем месеца количество. А те били само едни от единайсетте големи терми в столицата, без да броим поне осемстотин по-малки структури. Рим е поглъщал огромни количества дърва всеки ден за най-различни нужди. Търсенето им, за да се захранва както столицата, така и всички големи градове на империята, е довело до отсичането на цели гори в Европа и по-специално в Средиземноморието с последващото изчезване на животни, растителност и местни екосистеми. Общо взето, с интензивното изсичане на горите на обширни площи римляните са правели в тогава познатия свят това, което ние днес правим в тропическите зони и в други части на света. И в онази епоха, както и сега, дървеният материал тръгвал с кораби, порейки водите не само на Средиземно море, но и на реките на империята. Както тук, в Окрикулум, където е можело да се видят шлепове, натоварени с дървета, отрязани в горите около планината Фумайоло, където извира Тибър.

Една любопитна подробност — огромният шлеп, потеглил току-що, вероятно никога няма да се върне. Не е изгодно да бъде влачен срещу течението. Прекалено голям е. Разрешението е просто и гениално. Тъй като е от дърво, ще бъде разглобен и продаден като своя товар!

Лаят на кучето на върха на грамадата става все по-слабо, докато накрая изчезва, заглушено от шума на гласовете и дейностите на пристанището. Шлепът се е отдалечил.

 

 

Не всички плавателни съдове са разрушавани при пристигането си, само шлеповете. А другите, как се връщат дотук? Всъщност да се отиде до Рим е лесно — достатъчно е да се следва течението. Как се връщат обаче? Необходимо е теглене, тоест влачене на лодките от брега с дълги въжета. Тук, в Окрикулум, се използват волове, за да се изкачат плавателните съдове срещу течението, практика, използвана в Италия до началото на двайсети век, както свидетелстват фотографиите от тази епоха. Но другаде римляните прибягват до робите (нещо, което и до днес се случва в Китай покрай реката Шен Нонг, не с роби, а с отряди от „хамали“). Те влачат корабите със силата на краката си, с въжета, намотани около гърдите им. Напредват, превити като хора, които вървят срещу бурен вятър — обичайна гледка по всички плавателни реки на Римската империя. Това обаче означава, че където има теглене, покрай бреговете дърветата са били отсечени, за да се прокарат необходимите пътеки и пътища. Подробност, която обикновено пренебрегваме, когато си представяме пейзажите от римската епоха.

Сега виждаме младеж да се качва на плавателен съд с ловък подскок. Носи туника в жълто-оранжев цвят и кесийка, окачена на талията, която подскача при всяка крачка. Нашата сестерция се намира вътре.

Там е от предишната вечер, когато я е спечелил на зарове от военния, тръгнал на кон от Ариминум. Достатъчно е било да хвърли двойна шестица, за да промени съдбата на сестерцията ни.

Младежът сваля наметката си и се обръща към кормчията: „Давай, Фулвий! Можем да тръгваме“.

Двама роби развързват въжетата и тласкат съда, докато го отдалечат от кея. После скачат на борда. С известно усилие, защото корпусът вече е поет от течението и започва да се придвижва като паднало във водата листо. Кормчията управлява уверено, взрян в хоризонта — реката е свободна. Пътуването ще е спокойно. Посоката е Рим.