Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (82)

Шахматната дъска на цивилизацията

Скърцането на малката кола прилича на стара песен, която прави компания на пътниците. Никой не продумва. Разговорите са угаснали преди часове като изгорели свещи. В превозното средство с четири колела, теглено от две мулета, пътуват баща и майка с болния си син, който спокойно спи в ръцете на майката, нехаещ за силното друсане. Колата е карана от двама роби, единият от които е именно Лузий, със сигурност най-добрият роб на господаря, този, който го бива за всичко.

Става въпрос за „пътуване на надеждата“ — трябва да се спаси момчето, както ще разберем след малко. Преди това си струва да отворим една скоба. Гледката на местата, през които минаваме, е наистина необичайна.

От двете страни на пътя се простират редици полета, еднакви по размер и вид, наредени едно до друго с хирургическа точност. Ако можехме да полетим и да се възхитим на това място отвисоко, щяхме да видим нещо невероятно — вместо недокосната природа с гори, езера и реки долу се простира огромна шахматна дъска от ниви „близнаци“. Шахматна дъска със строго геометрични очертания, която напомня паркинга на голям търговски център. Това е пейзаж, който сме свикнали да виждаме и който наистина изглежда не на място в толкова отдалечена от нас епоха.

Всичко е плод на прецизното разделяне на завзетата от легионите територия, осъществено от римската администрация и предназначено за новите колонисти. Това е така наречената „центуриация“ на земята, направена в много области на империята.

Без да влизаме в подробности, ще кажем, че теренът е бил разделен на 100 големи квадрата от по 50 хектара всеки. Римлянинът обаче би използвал друг термин. Ще каже, че са съставени от двеста югера всеки. Неслучайно думата iugerum прилича толкова на iugum^[1], дървеното приспособление, което свързва два вола. Всъщност югерът е площта, която може да се изоре за един ден с двойка волове, тоест около 2500 квадратни метра. Както винаги, римляните са много практични. В планината, където терените са по-трудни за оране, югерът очевидно е по-малък — детайл, който трябва да помните, ако искате… да си купите земя по онези места! Защо го наричат „центуриация“? Какво общо има числото 100^[2]? Общото е, че всеки един от тези големи квадрати, наречени centuria, съдържа 100 парцела по два югера.

Другаде, на терени с по-малко правилни площи, вместо квадрати има правоъгълници (strigae или scamna според ориентацията им), но те са само варианти на една и съща система.

Тази шахматна дъска от ниви е пресечена от съвършена мрежа от пътища и пътечки (многобройни истински кардо и декуманус, аналогични на тези, които се виждат в римските градове). От това произтича изключително стройно разпределение на парцели, които римската държава дава на новите колонисти и които не могат да бъдат разделяни, освен след разрешение от сената.

Наблюдаваме нов, несъществуващ по-рано начин на използване на природата. В много области на Римската империя центуриацията прерисува пейзажа, както никога преди това. Тези полета на бъдещата област Емилия-Романя са пример за това — геометричните парцели, които се разпростират от двете страни на пътя Емилия символизират римската мисъл, разпростираща се навсякъде, както се просмуква вода и извайваща дори природата.

 

 

Сега колата минава близо до няколко мъже със странни дървени инструменти, които проверяват подреждането на каменни стълбове и колчета, вероятно заради спор за граници (а спорове има много, както ни показват някои документи — нерядко хора преместват граничните камъни, „открадвайки“ дълга ивица земя от полето на съседа).

В този случай работата им не е много трудна. Спорът скоро ще бъде разрешен. Наистина е впечатляващо да се види толкова точна мрежа от терени в толкова древни времена. Няма компютри, няма лазери, нито въздушни снимки. Как са успели? Всичко е било изчислено от хора като тези, които виждаме сега. Това са земемерите с прости, но ефикасни инструменти като groma, която често се вижда изобразена в много книги и музеи.

Напомня малко на скелета на малък чадър, само че вместо металните спици има хоризонтален дървен кръст. В края на всяко рамо на кръста виси връв с оловна тежест. Приспособлението функционира като визьор и позволява да се фиксират местата например на каменни стълбове, за да определят границите на терените по точен начин. Така както при пушката с погледа си поставяте в съвършено права линия мушката, и тук е достатъчно да се поставят в ос две върви с олово на groma-та и едно колче, забито в поле, макар и много отдалечено. Идеалната линия, която ще свърже тези три точки, ще бъде очертана върху терена. И ще бъде права като лазерен лъч.

По този начин се строят пътища, гранични линии, военни лагери или градски стени, съвършено прави, което кара потомците да се питат в продължение на векове как е било възможно…

Странното е, че това разчертаване на земята е все още видимо. Ако например летите над Емилия-Романя, на много места имате чувството, че под вас се простира огромна шахматна дъска с полета в различни цветове.

Самият Карло Леви в своя роман „Христос е спрял в Еболи“ говори за влакове, които пресичат „математическите полета на Романя“.

В много съвременни имена на градчета в Емилия-Романя (но и в Паданската долина) също може да се открие отново древната „центуриация“. Достатъчно е да си спомним Ченто, Нонантола (от nonaginta, „деветдесет“), Дучента и т.н.^[3]

Зад това хирургическо разделение на терена стои прецизната завоевателна стратегия на Рим. Например на ветераните от легионите било отпускано парче земя, където да живеят със семейството си. В продължение на поколения пенсионирани войници и граждани са се установявали в новите, завладени от легионите територии, разпространявайки римската цивилизация.

Те били предните постове на границата, съобщавали за опасност от нападения, но преди всичко изнасяли „римското“ във варварските територии, приобщавайки местното население към културата и икономиката на Рим.

Както необработените терени бивали превръщани в ниви, така и от варварските територии се раждала живата тъкан на империята.