Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (63)

Разводи… и никакви деца

Двете римлянки продължават да вървят по улицата, докато не ги настига красив мъж. Облечен добре, с брилянтни обноски и подкупваща усмивка, той хваща подръка жената с черната коса и продължава да върви с тях. Това е нейният нов годеник… След години на брак тя е „наложила“ развод на по-възрастния от нея съпруг и сега си е намерила нов приятел, за когото иска да се омъжи.

По-млад е и по-здрав от бившия… но е човек, който в очите на мнозина изглежда като ловец на зестра. И той току-що се е развел и от известно време търси „добра партия“.

Ловците на зестра са много разпространени в римското общество и се въртят като акули в търсене на плячка. До такава степен, че дори Марциал (I, 10) говори за това. Чуйте го:

Гемел иска да се ожени за Маронила: желае я, настоява, заклева я, праща й дарове.

„Но толкова ли е хубава?“

Няма нищо по-грозно под слънцето.

„Е тогава, какво го привлича в нея?“

Кашлицата.

(Под кашлица очевидно се има предвид лошото здраве, някаква болест, която вероятно ще я закара в гроба, така че Гемел, ловецът на зестра, ще наследи цялото състояние на Маронила.)

Тримата изчезват надолу по улицата, като се смеят и говорят на висок глас, следвани неотлъчно от двамата мълчаливи роби сенки…

Както казахме, тази групичка изобщо не е рядкост в римското общество, както не е рядко и обстоятелството, че никой от тримата няма деца. Не иска да има деца.

Никой не създава деца, всички се развеждат… как така? Това е нещо, което се корени в миналото.

По времето на републиката римският брак винаги е облагодетелствал съпруга, а не съпругата. При брака cum manu^[1] закрилата (manus) на жената преминавала от бащата към съпруга, сякаш тя е предмет, домашно животно. Общо взето, жената сменяла бащиния контрол със съпружеския (до съвсем скоро имало традиция годеникът да отиде при бъдещия тъст и да поиска „ръката“ на дъщерята. Това не било всъщност ръката, а, образно казано, властта над дъщерята. Не решавала бъдещата младоженка, а баща й).

Ясно е, че при тези нрави римската жена не е могла да напусне мъжа си. Тя е била под неговата patria potestas^[2], точно както са били и децата й. Обратно, мъжът е можел да се отрече от нея във всеки момент, по най-различни причини, дори и най-баналните.

Постепенно, с края на републиката, тази форма на брак изчезнала, за да бъде заменена от формулата на брак sine manu^[3], при която властта над жената оставала в семейството, от което произхождала. Това вече означавало, че и съпругата можела да изостави съпруга си във всеки момент. И ако тя идвала от заможно семейство, а той — не, над него непрекъснато тегнела заплахата да се окаже без средства за издръжка.

Това давало на римлянката огромна власт и значителна независимост от съпруга.

Освен това римският сенат гласувал закон, който й позволявал да се разпорежда с всички пари и имоти, наследени от баща й (преди това съпругът или братът били тези, които управлявали наследеното от нея богатство).

С края на републиката жената станала, в общи линии, независима икономически и притежавала същите права в брака като тези на съпруга си. За да се разведат, било достатъчно един от тях да изрази това желание в присъствието на свидетели и двамата бивали разведени на мига. Значително по-експедитивно от днес.

Разводът станал толкова прост, че се разпространил като мазно петно. И се превърнал в „истинска епидемия от съпружески раздели“, както твърдял Жером Каркопино, един от най-големите изследователи на римската епоха.

Ако погледнем известните личности оттогава, ще се изправим пред хора, развеждали се много пъти, нещо, което историческите книги не споменават никога. Ето някои от тях.

Сула: на стари години, след като се бил развел четири пъти, се оженил за пети път за момиче, също разведено.

Цезар: развел се един път.

Катон Утически: развел се със съпругата си Марция и после пак се оженил за нея, главно заради парите. Междувременно тя се била омъжила отново и новият й съпруг починал, като я оставил още по-богата…

Цицерон: изоставил Теренция, с която живял трийсет години и от която имал деца, за да се ожени за момиче, много по-младо от него и много богато, Публилия. Отхвърлената съпруга обаче не паднала духом, а като еманципирана жена се омъжила още два пъти…

В основата на тези „сърдечни пориви“, както разбрахте, често стояли парите. Това било така и защото в случай на развод жената можела да си вземе обратно цялата зестра без евентуалните средства, които съдията сметнел за редно да остави на съпруга за грижа за децата или като обезщетение.