Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (43)

Психологическата война преди сражението

Хатите са още далече, но вече се чува металическият шум на оръжията и доспехите им. Те са хиляди въоръжени до зъби варвари, които се приближават с намерението да направят римляните на парчета. Нормално е за римския войник да изпитва малко страх…

Командващите легионите знаят, че това е много деликатен момент — психологическият аспект е изключително важен. Затова, докато центурионите продължават да дават нареждания на легионерите и помощните войници с пресипналите си гласове, пред войската внезапно се появява легатът на кон, без придружители (умишлена маневра) и произнася кратка реч. Подбира думите си и ги изрича бавно и отчетливо, така че да го чуят до върха на хълма. След като е наблегнал на големите способности на войниците пред него, той иска от тях да победят… Това е прочутото adlocutio. Всеки главнокомандващ трябва да произнесе реч преди битка, за да вдъхне кураж на войниците си и да ги увери, че е до тях и заедно с тях.

Магн, свикнал с речите на своите главнокомандващи, дори не слуша думите, а гледа „маршалите“ на легата, застанали встрани. Така наречените трибуни. Които изобщо не му харесват. Всъщност те не са военни, а… политици, изпратени от сената или от коннишкото съсловие. Не произлизат от войската и имат малки познания за нея. Той знае много повече как да се държи в битка, отколкото всички тези мъже взети заедно. Но те са му началници и трябва да им се подчинява.

След речта на легата войниците надават силни викове и започват да удрят с копията по щитовете.

Врагът е вече все по-близо и това, което вижда, не е голям хълм, а безкрайна стълба от шарени щитове, от която идва равномерен и вледеняващ шум от копия, които сякаш искат да кажат: „Ние сме тук, чакаме ви, за да ви направим на пух и прах…“.

Започнала е психологическата война, която предхожда всяка битка. Хатите се разполагат срещу легиона и отговарят с хорова песен, която разказва за подвизите на най-храбрия техен герой. Тя е неразбираема, защото е „деформирана“ от гласовете на хиляди хора — напомня много на хоровете, които се чуват на стадиона. Целта е да ги сплоти и да им даде кураж.

После преминават към по-мрачна песен, предназначена този път да всее по-голям страх в противника. Общо взето, използват я като оръжие, като снаряд, който поразява врага в дълбочина. Тацит нарича тази песен barditus^[1] (от нея по-късно произлиза думата barrito — рев на слон) и обяснява: „По особен начин съчетават контрастиращи помежду си и синкопирани ноти… Вдигат всички щитове пред устата си, за да кънти звукът и да става по-силен и по-дълбок“.

Освен театралния ефект, резултатът според някои експерти е много по-сложен. Създава се звукова вълна от ниски тонове, които въздействат върху симпатиковата нервна система на противника. Тя командва инстинктивните реакции при критични обстоятелства като страха или бягството, предизвиквайки ускоряване на пулса, разширяване на зениците, намаляване на слюноотделянето и т.н.

Естествено, германите не познават всички тези физиологични детайли. Знаят само, че действайки така, плашат врага и увеличават безпокойството му.

Разбрали са, както казва Тацит, че според това дали barditus звучи добре, или зле, могат да предвидят изхода от битката.

Към този звук, предвещаващ смърт, се прибавя и друго. И то с психологически ефект. Много от знамената на хатите и на немалко други варвари представляват глави на вълк или дракон със зейнала паст. Те са от извит метал (наподобяващ „цев“) и завършват с дълга опашка от много лека развяваща се тъкан, подобна на вентилационна тръба. Тези глави се поставят на върха на дълги пръти. Като се насочи прътът и се „улови“ вятърът, те започват да издават звука, който се получава при духане в бутилка. Резултатът е дълго виене като на глутница вълци. Когато срещу вас има стотици или хиляди такива инструменти, ефектът е наистина впечатляващ.

Дълго време трае този психологически сблъсък, който предхожда сражението.