Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (39)

Умелата стратегия по границите на Римската империя

Как най-добре би могла да се опази граница в римската империя? Ще се помъчим да разберем, защото и това е римско „изобретение“.

Очевидно решенията са се променяли според вида на терена и през различните епохи. Общо взето, бихме могли да кажем, че границата не е както в модерната епоха, очертана линия върху карта, така че „от едната страна си в една държава, от другата — в друга“…

В действителност тя представлява обширна териториална ивица с пътища и крепости, вътре в която се движи войската.

Би било подходящо да я сравним с нашата кожа — тя не е просто ципа, а е изградена от слоеве, които взаимно си помагат. В най-външната част (епидермиса) има клетки, които могат да бъдат пожертвани и които понасят първия сблъсък с неприятелите ни (бактерии, одрасквания и т.н.). Следва жива, много плътна структура с кръвоносни съдове и лимфи, които пренасят навсякъде по малко „войски“ (противотела, бели кръвни телца и др.) и „хранителни припаси“ (мазнини, захари, кислород…).

Същото се случва в известен смисъл с римската граница. Тази ивица територия, както и кожата, се състои от вътрешни елементи, разположени на различни разстояния. Носещата колона е път, по който, като по кръвоносните съдове и лимфите, се придвижват войските и военната техника, преди да поемат по второстепенните артерии и да достигат до стратегически разположените фортове, крепости и кули.

Римляните винаги избират някаква физическа бариера, покрай която да минава пътят — планина или река (в нашия случай Рейн). Ако такава липсва, построяват я, като изкуствената стена на Адриановия вал.

Замисълът е прост. Отвъд физическата бариера (например Рейн), във вражеската територия има предни постове, наблюдателни кули и малки укрепления, заети не от римски, а от съюзнически войски (така наречените „помощни“). Те са „мъртвата кожа“ на империята, защото лесно могат да бъдат пожертвани, доколкото не са римски. Те ще понесат първия сблъсък с врага, като дадат сигнал за опасността и започнат да се сражават.

Отсам бариерата, в приятелската територия, се намират други укрепления с по-многобройни и организирани войски, а на още по-изтеглена навътре позиция са разположени укрепленията с легионите. Общо взето, легионерите винаги са на известна дистанция от истинската граница, никога не са на най-предната линия. Логиката е неприятелят да се сблъска най-напред с неелитни войски и после, ако се налага, с най-добрите войници на Рим, каймака на римската армия.

Все едно във футболен мач най-добрият играч да не е в центъра, а в отбрана. По този начин атакуващият противник трябва да преодолее всички други и чак тогава, ако успее, да се озове пред най-добрия…

Очевидно подобна структура на границата невинаги е възможна. В пустините на Азия и Африка например се предпочита укрепленията да се разположат само в оазисите и в градовете, тоест там, където има вода, или по местата с развит търговски обмен.

Отвъд тази военна граница има друга, която бихме могли да определим като „дипломатическа“. Римската империя никога не свършва съвсем рязко (от сорта на „добрите са отсам ивицата на крепостите и пътищата, лошите са от другата страна“). Всъщност зад границите се намират страните буфери, „клиенти“ на Рим. Често те са такива въпреки волята си, просто защото се намират съвсем близо до легиона и съгласието им е изтръгнато чрез дипломатически и военен натиск.

Отвъд тези страни има и друг пояс на сигурност, съставен от народи и племена, върху които се оказва не толкова директно, но винаги ефикасно влияние. По този повод трябва да се каже, че много пъти Рим си е купувал подчинението на външните народи и племена със злато. И винаги е съумявал да поражда раздори и завист между тях. Давал е привилегии на едни за сметка на други, така че да не могат да се обединят и да се превърнат в сила, на която да е невъзможно да се противостои или която да е в състояние да нападне империята („Divide et impera“)^[1].