Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (31)

Виното на Севера

След няколко дни път и дъжд пристигаме в Августа Треверорум, съвременния Трир. Понастоящем приятен немски град на границата с Люксембург.

Той и до днес ни изненадва — никой не очаква да намери толкова много римски следи в Северна Европа. Целият е осеян с терми, мостове, амфитеатри, циркове за надбягване с колесници… Има и огромна базилика (където е седял император Константин). Трябва да е изненадвал и този, който пътувайки с дни през планини, гори и езера, изведнъж се е озовавал пред голям град, богат и „римски“, толкова на север, в територии с много студен климат.

Но има и друг „паметник“, който не сме срещнали още и който ще се запази дори по-дълго и по-добре от селището и неговите постройки, стигайки непокътнат до нас. Това е винарството.

Двамата пристигат в късния следобед, съсипани от пътуването. Оставят конете в обор, като плащат „пренощуването“ на животните с няколко монети, между които е и нашата сестерция. Така тя преминава в други ръце. Няма да видим повече двамата мъже, те ще се изгубят в ежедневната история на империята.

Сестерцията пък ще остане за кратко в новия собственик. В същия обор на следващия ден влиза много добре облечен млад човек. Оставил е за малко коня си, за да хапне набързо в града. Конят е прекрасен, мощен и бърз, еквивалентът на… спортна кола. Затова го е „паркирал“ в сигурен и охраняем „гараж“. Когато се е върнал, е платил с един денарий и е получил като ресто няколко сестерции, сред които и нашата.

Конят, прекрасната изработка на дрехите и денариите разкриват, че младежът е от висшите слоеве на обществото… Всъщност той е син на собственик на лозя. И се е отправил точно към семейното земеделско стопанство. За нас това е истински късмет — сега ни очаква виното на Мозел…

За час конят ни отвежда в лозарския център. Пътят върви покрай река Мозел. Тя тече величествено между хълмовете и гористите планини, извивайки се в широки меандри. Прилича на гигантска заспала змия. Гледката е красива, от тези, които отморяват духа. Но най-много впечатляват ширналите се лозя, които, докъдето стига погледът, покриват облите склонове и се спускат почти до самата река.

Днес все още е така. И ако сега ние можем да вкусим реномирани вина, идващи от тази област, дължим го именно на римляните, които са съумели да оценят потенциала на тези хълмове и са дали невероятен тласък на производството на вино.

Политиката им спрямо тази напитка е наистина любопитна. В продължение на няколко века те са имали абсолютен монопол. Виното се харесвало преди всичко на келтските народи от Севера (те вече го познавали благодарение на етруските), които навлизали в римската орбита след завоеванията, започнати от Юлий Цезар. Харесвало се дотолкова, че търговците на роби купували мъже и жени срещу амфори с вино. Самите варвари пленявали други варвари от близките области, за да ги продават на търговците. Напитката следвала легионите като вярно куче и пристигала навсякъде, където възниквали нови селища. Тя била едно от необходимите горива в ежедневието.

Виното тогава, както и днес, било много търсено. И колонистите, и покорените народи високо ценели „нектара на боговете“. Можете да си представите товарите от амфори, които тръгвали от Италия към Севера на борда на корабите. На кейовете на пристанищата се виждали колони от амфори, строени като войници, готови да поемат по пътя си. Най-хубавите от тях, тези, които са изложени в музеите, „моделите“ Дресел 1 и 2, съвършено изваяни и с удължено гърло, са точно от този период на завоевания и експанзия. Когато ги гледаш, все едно виждаш „фотография“ на епохата. Може да се твърди със сигурност, че са произведени няколко десетилетия преди раждането на Христос, че са били изработвани (единствено) в работилниците на Кампания и са били пълни с вино от лозята, които се простирали горе-долу от южната част на Лациум до Неапол. С тези амфори се изнасяло и прочутото вино фалернум, толкова възпявано от древните автори. Амфорите стигали навсякъде по Средиземноморието, преди всичко в областите на Галия. Не всички обаче пристигали където трябва. Голяма част от останките на претърпелите корабокрушение кораби на дъното на Средиземно море в северозападната му част са точно от този период на историята — колонизацията на Севера.

Римските администратори били наясно с печалбите от този „бизнес“. Затова забранили със закон отглеждането на грозде в новите територии, принуждавайки местното население да използва скъпия внос.

Впоследствие, с разрастването на империята, започнала политика на „отстъпки“, но за дълъг период от време единствените, на които било разрешено да отглеждат лозя, били войниците от легионите. Тяхното присъствие покрай границите (limites) довело до „делокализация“ на производството, още повече че самите те били големи консуматори. С лозарство нерядко се занимавали ветераните, които получавали в тези гранични области терени за обработка като награда за военната си служба.

Накрая производството било разрешено и на частни лица и се създали големи обработваеми площи като тези, които разглеждаме сега.

Лозята покриват всеки метър по склоновете на хълмовете върху двата бряга на реката. Но как успяват да правят вино толкова на север в империята и каква е производствената им технология?

Местността около град Трир е уникална и защото разкопките и археологическите находки са позволили да се възстановят етапите и процесите на производството, което крие много изненади.