Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (3)

„Магьосницата“ и магията

Видът й е на жена от народа, дебела, едра, със занемарена коса, осеяна от бели косми. Поразяват черните й проницателни очи и преди всичко погледът й — решителен и уверен. „Всичко ли е в теб?“ Новодошлата й подава навито на руло платно. Тя понечва да го вземе, после стиска ръцете й и я привлича към себе си. „Мъртъв ли го искаш?“ Очите й поглъщат тези на младата, която кима уплашено.

Магьосницата, вече осведомена, трябва да извърши ритуал, за да изчезне мъжът, за когото клиентката е омъжена по решение на родителите й. Той е насилник, редовно я бие. А тя отдавна е намерила утеха в друг. Между двамата е пламнала голяма любов. Сега прибягва до магията, за да потърси разрешение на проблема си.

Магьосницата разгъва платното — вътре има косми и нокти от мъжа, които младата жена е донесла от къщи. Започва да подготвя ритуала. Ще трябва да направи статуетка от брашнено тесто, като я напълни с „части“ от мъжа, който трябва да бъде поразен.

Естествено, най-напред иска да й бъде заплатено. Младата жена изважда кожена кесийка с пари и я подава. Тя я отваря и поразтърсва, за да види съдържанието. Усмихва се, парите са много. Обръща се и я скрива в малка люлка, закачена на тавана с ленти. В нея има момиченце, което спи. Магьосницата нежно го разлюлява. Сигурно е на трийсет и пет — четирийсет години, но повехналото й тяло и занемареният й вид я състаряват.

Мястото, където живее, е тъмно, мръсно. Светлината идва най-вече от запаленото огнище. Над него виси малка тенджера със странна смес, която ври. Тя издава острата миризма, която младата жена бе усетила на влизане. Вероятно е любовен еликсир или напитка, която магьосницата приготвя за някой клиент.

Такива тенджери, наречени caccabus, са типични инструменти на тези жени от простолюдието, които приготвят както лекове от растения, така и, при нужда, магически питиета (ако искате, наречете ги „вещици“), както разказва и Вергилий. Тенджерата caccabus ще остане през годините свързана с образа им. Стереотипният образ на вещицата е на застаряла жена, която е загубила всякакво очарование (дори е направо грозна), не е богата, облечена е с извехтели дрехи, живее в бедни квартали, със сигурност не в палати, и приготвя отрови. Ето откъде започва всичко — от определен вид жени от простолюдието, които във всички епохи (не само в римската) са се посвещавали на гадаене и врачуване, възползвайки се от доверчивостта на обикновените хора, от техните слабости и преди всичко от тяхното страдание.

Затова кесийките със сестерции, драхми, флоринти, шилинги или… евра, попаднали в техните ръце, в продължение на векове и хилядолетия са представлявали едни от най-противните и най-малко наказвани от властите обири. Така е и в Рим по времето на Траян.

Статуетката е готова. Прилича на мъж, виждат се дори гениталиите. Върху тялото жената издълбава в още мекото тесто магически думи, които вероятно само тя може да изтълкува. После, след цяла поредица от ритуали и заклинания, произнесени на глас, за да призове подземните божества, статуетката е поставена с главата надолу (в символична позиция) в оловен цилиндричен контейнер, който на свой ред е пъхнат в други два по-големи. Тази „матрьошка“ за проклятия бива запечатана с восък, а отгоре й магьосницата издълбава с нож формули и свещени фигури на злото. После със запотено лице вдига контейнера високо, като го „сграбчва“ с върха на ноктите си. Рецитира пак някакви заклинания и накрая го подава на клиентката. „Върви, казва й, знаеш къде да го сложиш.“ Младата жена поема контейнера. Размерите му са колкото на голям буркан, но тежи много заради оловото. Увива го в парче плат и излиза, без да поглежда повече магьосницата. На улицата светлината е различна. Въпреки че в сокаците на Рим лъчите не докосват земята, тя разбира, че слънцето е преминало от другата страна на покривите. Кой знае колко време се е забавила с магьосницата…

Сега трябва да бърза.