Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (25)

„Изпрати ми два чифта гащи“… Писма от границата на империята

Обектът във Виндоланда е влязъл в историята на археологията заради почти двете хиляди писма и документи, намерени от изследователите.

Те описват много живо и картинно живота по границите на империята, като ни дават сведения за военната римска машина от снабдяването на войските до списъците и цените на палатките, колите, облеклото. Разкрива се дори едно престъпление, може би случай на корупция вътре в крепостта, при което виновникът е бил депортиран, окован във вериги… Наказание за много тежко провинение.

Що се отнася до командващия, писмата и различните документи, изпратени или получени от него, е трябвало да бъдат унищожени. Неговите помощници запалили огън, за да ги изгорят, но изпратена от провидението буря изгасила пламъците и позволила писмените свидетелства да се запазят.

Преди всичко на какво са пишели римляните? Върху дървени таблички с издигнати краища и покрити с восък в средата, за да се „дълбае“ по него с дълго метално писало. Или върху тънки „картончета“, дебели само милиметър и половина, издялани от стеблата на елши или брези. За тези картончета, дълги 18 и широки 9 сантиметра, използвали мастило. Писалките представлявали цилиндърчета от дърво с размери на цигара, на върха на които имало навит метален пръстен с острие, издадено напред като заострен нокът. Това била много ефикасна система. Съвременни модерни експерименти са доказали, че потапяйки само веднъж писалката, можели да се напишат спокойно три или четири думи.

Още по-впечатляващ е фактът, че дървените цилиндърчета често са пробити по дължина, и това навява на мисълта, че е можело теоретически да бъдат използвани като нашите автоматични писалки с малко мастило във вътрешността (по този въпрос няма сигурност). Общо са били намерени повече от двеста писалки.

Интересна е системата на „сгъване“ на римско писмо. Не съществували пликове. Табличките и „картончета“ били поставяни в редица като плочките на домино и свързвани една с друга посредством връвчица и дупки. В повечето случаи били две и се прихлупвали една върху друга като менюто в ресторант. Можели обаче да бъдат и повече и тогава били нагъвани, както се прави с картите на пътищата.

Върху първата страница се пишело името на получателя, както правим ние върху плика на писмото.

Тези изключително крехки писма са се запазили по някакво чудо през вековете благодарение на влажния и лишен от кислород терен, както и на това, че в момента на откриването били на шест до осем метра дълбочина. Отначало археолозите не разбирали какво представляват. Написаното в някои случаи изглеждало прекалено избеляло. Като използвали инфрачервени лъчи, успели да разчетат напълно всички текстове. Често писмата съдържали няколко реда, но е невъзможно да се предаде всичко, което е написано.

Ето обаче какво си споделяли на границата на империята:

Отчет за 15 април на IX кохорта на батавите: всички са присъстващи, екипировката им е изрядна!

Изпращам ти няколко чифта чорапи, два чифта сандали и два чифта гащи.

Британците нямат въоръжение, имат добра конница, която обаче не си служи със сабята. Тези нещастни „британчета“ не умеят дори да мятат копие от коня.

Мъжете нямат вече бира. Моля те да наредиш някой да отиде да вземе от другата.

Благодаря за чудесната отпуска, която ми даде възможност да прекарам.

Споделям с теб, че се радвам на прекрасно здраве и се надявам, че същото се отнася и до теб, мързеливецо. Не си ми пратил и едно писмо!

(Писмо, изпратено от войника Солемн до негов приятел войник на име Парис.)

Но най-вълнуваща е може би поканата за рождения ден на Сулпиция, жена на командващ крепост, до Лепидина, съпругата на Цериал. Това е най-древното познато писмо, написано от една жена до друга.

Сулпиция Севера изпраща поздрави на своята Лепидина! Третия ден преди септемврийските Иди (11 септември), сестро, за деня на моя празник, рождения ми ден, те каня сърдечно при нас, за да направиш с твоето присъствие моя ден още по-щастлив, ако дойдеш (?).

Поздрави твоя Цериал. Моят Елий и синчето ни го поздравяват. Чакам те, сестрице! Бъди ми добре, сестрице, скъпа моя душице, така както аз се надявам да съм добре, сбогом.

За Сулпиция Лепидина, (съпруга) на Цериал, от страна на Севера.

За да завършим, на гърба на едно писмо са намерени и домашните на сина на командващия Цериал! Разчита се едно изречение от „Енеида“ на Вергилий (IX, 473), което неговият учител, „учен“ роб в къщата (вероятно на име Примигений), му е диктувал. И се откриват грешки на ученика. Лесно е да си представим гласа на роба, който произнася бавно:

Interea pavidam volitans pennata per urbem nuntia Fama ruit matrisque adlabitur auris Euryali.

(Тоест, преведено: „Междувременно Мълвата, перната вестителка, летейки из града, всява страх, стига до ушите на майката на Евриал“.) Днес, от дистанцията на почти две хиляди години, можем да открием какво е написал ученикът:

„Interea pavidam volitans pennata p’ubem…“.

Момчето е написало „p’“, вместо „per“ и „ubem“, вместо „urbem“…

Не можем да не изпитаме симпатия към това дете, което е трябвало да учи „Енеида“ на толкова отдалечено и загубено място. Но не можем и да не оценим усилията, които родителят е полагал, за да му даде въпреки всичко добро образование, макар и да се е намирал на края на познатия тогава свят!

Всичко това е все още под пода на преториума, къщата на командващия, която нашият декурион току-що е напуснал. Сега, по-измръзнал, ще поиска може би да се изкъпе в термите, които се намират извън крепостта. От друга страна, заслужава малко отпускане след всички тези дни на напрежение. И освен това, хайде да се обзаложим! Това са термите, които се намират в най-северната част на цялата империя. Нещо, което има да разказва при завръщането си в Рим.

За да разбере на какво разстояние се намира постройката, началникът на декурионите се качва на защитната стена на крепостта. Но когато се изкачва по стълбите и стига на върха, леден вятър смразява лицето му и го принуждава да се прикрие зад бойница. Двама младежи на стража го наблюдават вкочанени, като очите им сълзят от студа. Той хвърля поглед навън. На няколко десетки метра от стените на крепостта група войници се обучават да си служат със scorpio^[1], нещо като огромен арбалет с триножник. Мишената е череп на крава. Намира се на около седемдесет метра.

Стрелата полита, свистейки във въздуха, и улучва черепа, вече пробит от много удари. Точността на тези оръжия е впечатляваща, както ще открием в следващите глави. Докато, подканени от центуриона, заетите с оръжието го зареждат отново, декурионът забелязва нещо в далечния ров. Това е тяло на човек. Разбира, че трябва да е един от каледоните, които са атакували мястото за пренощуване (mansio). Чул е, че войниците заловили воин, успял да избяга от мястото на нападението. Били го разпитвали, измъчвали и убили. Сега тялото му лежи в онзи далечен ров…

Началникът на декурионите не знае, но след много векове, при археологическите разкопки ще бъдат намерени два черепа — на крава, надупчена от удари, и на младеж на двайсет-трийсет години с явни следи от… различен вид удари.

Декурионът поглежда на север, към територията на каледоните. Ниските хълмове се нижат един след друг, докато изчезнат зад хоризонта сред петна от сняг и гори. Там долу вече не е Римската империя. Тук свършва познатият свят. Той е пристигнал наистина до най-отдалечените предели.

Внезапно от света на варварите нахлува леден вятър. Връхлетява като плесница върху лицето му. Декурионът инстинктивно прави крачка назад. После присвива очи и отправя предизвикателна гримаса към онзи хоризонт.

Това наистина е проклето място, мисли си той — далеч от топлината на Рим и Средиземно море, далеч от градовете, от жителите на империята, които дори не знаят, че тук има крепости и войници. Това е място, на което съществува само омразното население отвъд границата и… омразният климат.

Обръща се и слиза бързо по стълбите, за да отиде в термите. Последният белег на римската цивилизация по тези места. Отвъд е само нищото.