Сбогуване и заминаване
С утрото небето постепенно е изсветляло, но плътната покривка от сиви облаци придава на всичко студен металически цвят. Включително и на една малка дървена колиба с покрити с мускус стени.
После на хоризонта се появява слънцето. Отначало то е като цепнатина в стена, лъчите му прекосяват студения въздух, разсичат ледения вятър и кацат върху покрива на колибата като уморени птици. След това полека-лека се плъзгат върху вратата й, милват я, като че ли искат да почукат.
Невероятно е как окраската на вратата се променя на слънчевата светлина. Сякаш се съживява. От черна тя става по-светла, докато накрая приема цвета на дървото.
Сега слънцето е огнена сияйна топка, „подпряна“ на хоризонта. След малко ще изчезне, погълнато от плътните сиви облаци, които като че ли вечно присъстват по тези места.
В този момент вратата се отваря широко. Излиза началникът на декурионите. Той държи голям кожен колан и готов да бъде употребен меч. Оглежда се, после успокоен обръща лицето си към слънцето и примижава, наслаждавайки се на този магически момент, който скоро ще отмине.
Той не е сам. От вратата излиза жена, увита в топла завивка на големи цветни карета. Пристъпва с белите си крака и се приближава към декуриона. Мъжът се обръща и с ръката си притиска нежно момичето към себе си. Тя го гледа, усмихвайки се, с лице, опряно на гърдите му. Това е девойката от предишната нощ, онази, която искаше да „ухапе“ римляните… Явно декурионът е останал дълго време на онова място и двамата са се възползвали от бъркотията на празника…
Сега обаче е време да отиде на сбора на турмата извън укреплението на Катарактониум. Страстна прегръдка предшества раздялата на двамата. Знаят, че е трудно да се видят отново. Декурионът тръгва към мястото на сбора. Спира се, обръща се назад, очите му се впиват втренчено в очите на жената за последен път и лицето му се озарява от усмивка. По бузите на младата жена се стичат сълзи и тя притиска силно завивката около себе си.
Това, което двамата не знаят, е, че част от декуриона ще остане там… След девет месеца тя ще роди син, който след време ще заприлича на баща си по двете лукави гънки отстрани на устата. Същите, които сега обрамчват усмивката му. Декурионът примигва и отново поема към мястото на сбора.
Докато върви, усеща в малката кесийка, която е закачена на колана му, нещо, което го удря по хълбока. Смятал е, че тя е празна. Пъха ръката си вътре и напипва подарената му от управителя сестерция. Поглежда я, усмихва се и я стиска, преди да продължи.
Когато пристига на площада, огромният му рус помощник вече е оседлал коня и го чака, застанал мирно. Потвърждава му, че другите двама декуриони са взели вече последния товар от сестерции, оставен за по-сигурно в укреплението.
За няколко минути турмата се събира напълно. Някои войници кашлят. Друг си издухва носа с ръка. Студът и дъждът през тези дни не са останали без последствия. Но не само климатът е виновен. Лицето на един е подуто вследствие на някакво сбиване. Друг мрачно изтрезнява от паметно напиване. Мнозина ще си спомнят за този престой в Катарактониум.
Декурионът се усмихва, но знае, че сега ще трябва да държи очите си широко отворени заради опасността от нападения. Поглежда своите хора, после поема дълбоко въздух и издава заповед за потегляне. Турмата се придвижва бавно по главния път, като военните знаци и знамена се виждат добре и привличат любопитни погледи.
После за няколко минути излиза от градчето и следвайки пътя, достига до върха на хълм. Едни замъглени от сълзи очи, очите на момичето, следят турмата, докато и последната пурпурна мантия не изчезва отвъд възвишението.
