Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (218)

Завръщане в Рим
Пътуване във времето

Хелиодор излиза от работилницата доволен. Не знае, че с новия император Адриан, вече на власт, всичко ще се промени. Не само подстригването на косата ще бъде различно, но и ще бъде въведена модата на брадата. Брада с точно определено значение — не тази на войника, а на философа. Общо взето, мраморният бюст на търговеца е престанал да бъде „модерен“ още преди да излезе от работилницата. Но той не се интересува от това, то е детайл. Важни са парите. А сключените от него сделки са прекрасни. Пласирал е цялата си стока с голяма печалба. Търговията му върви с издути платна.

В Пирея се спира пред магазина на много способен ювелир. Погледът му е попаднал на поставена на входа малка статуетка на Афродита в чувствена поза. Тя от години е символът на дюкянчето, тъй като с лекота привлича погледите на потенциалните клиенти. Въпросът на Хелиодор е прост — имат ли пръстени с печат, изобразяващ Афродита? В този момент той мисли за дъщеря си, за хубав подарък за рождения й ден.

Продавачът кимва, тършува из работното си място и намира дървена кутийка. Отваря я и му показва два еднакви пръстена. Преговорите между тези две егейски души, свикнали да се пазарят и за най-баналния предмет, продължават дълго. Накрая като символичен жест Хелиодор добавя една сестерция към сумата, която предлага. Занаятчията се усмихва. Сделката е сключена.

По някакъв начин сестерцията позволява на Афродита да прелети Егейско море, но в същото време богинята й дава възможност да замине на ново дълго пътешествие. Магазинерът веднага я връща като ресто на римлянин, който купува другия пръстен на Афродита. Новият клиент е изчакал да свърши пазарлъкът между двамата, чул е договорената цена и е платил и той толкова, без да се налага да се надприказва с търговеца. Много буден младеж е този римлянин! А пръстенът е подаръкът за жената, която обича.

Казва се Руф и сега нашата монета подновява пътешествието си с него. За къде? За Рим.

Завръщането с кораба трае няколко дни. Преминава се и през прочутия Коринтски провлак. Изключително тесният канал, който днес използват плавателните съдове, е изкопан едва през 1892 година. Преди това те са били теглени от едната до другата страна на провлака. На Руф се е наложило да мине пеш. После се е качил отново на кораба за Бриндизи.

В Бриндизи мъжът е поел по пътя Апия, в последния му вариант, осъществен от Траян, и бързо е прекосил южната част на полуострова. Накрая е стигнал до Рим.

Когато пред очите ни се появяват отново неговите покриви, храмове, колони със статуи, имаме усещането, че се е затворил един кръг. Оттук сме заминали рано една сутрин, тук се връщаме в началото на една вечер.

Улиците, сокаците, атмосферата са останали същите. Изглежда, че са изтекли само няколко часа, откакто сме потеглили, а всъщност са минали няколко години…

Руф е оставил коня в един обор при портите на Рим. Улиците в късната вечер са се обезлюдили и всички са се прибрали в insulae. Сега много прозорци са осветени от мъждивата светлина на лампите. Това е необичайна картина, на която ние, съвременниците на електрическата крушка, не сме свикнали. Огромните сгради напомнят на вертикална коледна ясла. И продължават да пулсират от живот. До нас достигат гласове, смехове, кавги, които по-късно постепенно затихват. Остава само врявата на отворените кръчми с техния свят от пияници, комарджии и проститутки.

Руф достига до широка улица, от двете страни на която има затворени дюкяни. Тишината е недействителна, чува се само шуртенето на квартална чешма с изваяно лице на Меркурий, от чиято уста излиза струйка вода и се стича във ваната. Отдалече долитат шумове и тропот, заглушавани от сградите. Те идват от колите на доставчиците, които работят нощем. Някъде лае куче. Пред нас мрежата от базалтови плочи, осветена от луната, прилича на черупката на костенурка.

Продължаваме. Стигаме до кръстопът и в центъра му виждаме фигура, която ни наблюдава с лека усмивка. Тя е със светла кожа, събрани коси, с панделка около челото. Немирен кичур пада на рамото й. Ръцете й са протегнати към нас. Очите й гледат в безкрайността, сякаш е обсебена от някаква мисъл… Един момент! Този поглед го познаваме. Тази статуя вече сме я виждали.

Срещнахме я по време на нашето пътешествие по улиците на Рим в другата книга. Това е Матер Матута, „милостивата майка“, божеството на доброто начало, на плодородието, на зората.

Руф поднася ръката си до устата, целува пръстите си и после ги докосва до крака на статуята, като я гледа в очите. Благодари й, че се е завърнал жив.

После чука с юмрук на някаква порта. Минават две-три секунди и един глас го подканя да се представи.

— Руф! — извиква той.

Чува се отчетливият шум на резето, после вратата се отваря със скърцане.

В тъмнината се появява осветеното от лампа лице на портиера на сградата. Доволен е да види Руф отново. Широката му усмивка се разтваря като завеса и открива малкото останали му зъби. Те сякаш са малцината зрители на представлението на неговия живот.

Кимва нагоре към апартамента му.

— Всичко е наред — казва и намига.

Руф изкачва стълбите и когато отваря вратата, усеща опияняващо ухание. Усмихва се. Оставя торбата си и навлиза в полумрака. В центъра на малкия хол вижда изправена жена. Силуетът й се откроява в рамката на отвора към терасата. Светлината на луната, която влиза от прозореца, извайва драпериите на туниката й.

Внезапно дрехата се плъзга на земята и открива тялото на жената. Лунните лъчи, които минават през рогозките на прозорците, милват бедрата и бюста й и рисуват по тялото й татуировки от светлина. Не е нужно много време, за да се впишат в тази симфония от лъчи и ръцете на Руф.

Очакването, дългите седмици, страхът, че няма да се видят повече, сега отстъпват място на чистата любовна енергия. На шахматната дъска, създадена от петната светлина и сянка, телата им се прегръщат, извиват се, сливат се.

Сега си почиват. Неговата глава лежи на рамото й. Нещо проблясва върху тялото на жената. Тя поднася ръка към гърдите си и, сякаш откъсва цвете, взима оставения от него един златен пръстен със символа на Афродита.

 

 

Отново е топла нощ. Двамата прекосяват стаята прегърнати. При всяка крачка светлината се плъзга по кожата им като завивка и ги придружава до терасата. Там остават дълго един до друг, загледани в грандиозната панорама на Рим.

Там някъде долу, в адската горещина на обширни зали силни роби нанасят удари с чук върху щемпелите, държани от техните колеги. Така се раждат сестерциите с лицето на новия император.

Утре сутринта те ще заминат с куриерите, кой знае, може би със същия преторианец. Дори бихме могли да се обзаложим, че той ще направи всичко възможно да е така. Има си причина да се завърне в Шотландия.

С тези сестерции ще се заплетат нови истории и нови маршрути ще прекосят империята в посоки, които можем само да си представяме, както направихме в тази книга. Трябва да се знае, че всички жители редовно използват сестерциите. Дори най-бедните, дори робите ще ги докоснат поне веднъж в живота си. И сестерциите ще следват своите траектории в продължение на месеци, години, поколения и векове. Както и много време след като Римската империя изчезне, ако е вярно, че са се употребявали до края на деветнайсети век.

Така че една сестерция повтаря до безкрайност своите обиколки, докато, по някаква причина, прекрати странстванията си. Например, ако бъде загубена, ако се озове под повърхността на земята или на дъното на морето.

 

 

А нашата сестерция? Тя е част от тези, които стигат до края на пътуването си.

След три дни Руф се озовава пред бездиханното тяло на своя учител, този, от когото е научил всички тайни на занаята на aquarius, тоест на хидроинженера. Въпреки младата си възраст, той вече е много уважаван в тази област заради способността си да открива скрити извори и да поддържа в изправност акведуктите.

Дължи всичко на този човек, който сега лежи в обикновен дървен саркофаг, увит в ленено платно. Преди да бъде затворен ковчегът, забелязват, че никой не е поставил в него монета — обол за Харон, превозвача на мъртъвците в отвъдния свят. Обзетите от скръб роднини са забравили.

Руф пъха ръката си в малката кожена кесия, закачена на колана му, и изважда… нашата сестерция!

Внимателно я поставя в устата на учителя си. После затварят капака на дървения саркофаг.

Церемонията е скромна, гробът се намира покрай един от консулските пътища, веднага след като се излезе от Рим. Когато всичко свършва и мъртвецът е поставен в земята, близките си тръгват.

Остава само Руф, който се взира в надгробния камък с отнесен поглед. Там долу лежи част от него. Прошепва последно сбогом на своя учител и си тръгва. След няколко крачки достига жена — красива, висока, изискана. Тя носи пръстена на Афродита. Сега могат да се показват на обществени места. Бившият съпруг вече не е проблем, вече го няма.