Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (21)

Древният празник на очищението

Турмата отново е тръгнала по своя маршрут към най-северните предели на империята. Това означава още доста дни пътуване. Дестинацията — Виндоланда (днешният Честърхолм), е една от най-крайните крепости на защитната римска система, опора на онова, което ще се превърне в Адриановия вал. Ще навлезем във все още гореща гранична зона, където често има сблъсъци с племената отвъд границата, населяващи Каледония, днешната Шотландия, останала извън пределите на империята.

Конниците са превъзбудени от тази перспектива и държат очите си широко отворени. Но още няма нужда — въпреки че градовете, вилите на богатите и къщите на бедните са все по-нарядко, в тази област на Британия упражняваният от Рим контрол е много силен.

С минаването на дните времето е станало по-сурово и е започнало да застудява през нощта. Най-високите места са вече целите покрити със сняг. Плътни сиви облаци непрекъснато забулват небето като зимен кожух. Дъждът се изсипва всеки ден върху конниците и студеният вятър превръща капките в ледени игли, които карат ръцете и лицата да премръзват.

Турмата преминава през град Линдум (днешен Линкълн), после през Еборакум (сега Йорк), където е разположен цял легион, Legio VI Victrix^[1], като навсякъде оставя част от новите сестерции. След като преспят в града, войниците се качват на конете, за да продължат пътя си.

Остава им още една последна нощ, преди да достигнат до крайната цел. Решават да я прекарат в малкото градче Катарактониум (днешния Кетерик в Северен Йоркшър), което се издига до военно укрепление.

Войниците се разпръсват в уличките, таверните и публичните домове на градчето, а тримата декуриони са поканени от техен колега да присъстват на празника на приближаващото се лято, честван от местните племена. Това е времето между пролетното равноденствие и лятното слънцестоене, около първи май.

Слънцето е залязло и малката група войници върви в редица през още покритото със сняг поле. Лятото категорично закъснява по тези ширини. Дърветата в горите изглеждат още изпаднали в зимно вцепенение.

Спират се на върха на хълм, където се събират много хора, идващи от близките селища. С тях е и добитъкът им. Мнозина са голи до кръста въпреки студа. Декурионите стоят настрана, но наблюдават сцената с голямо любопитство.

В центъра има голям куп дърва и клони, към които се насочват всички, сякаш са привлечени от него. Лампите със зехтин и факлите изпълват тъмнината с множество малки проблясъци, които танцуват като светулки в мрака. Същото се случва по върховете на други хълмове. Сцената притежава неописуемо очарование. В свежия и кристален нощен въздух хълмовете сякаш са увенчани с корони от светлини, които се съревновават с обсипаното със звезди небе.

Внезапно всички замлъкват. Един мъж говори. Той е друидът^[2]. Говори на своя си език. В полумрака на нощта всички лица са обърнати към този възрастен мъж, който накъсва изреченията с много паузи.

Римляните не разбират нито дума, но осезаемо усещат тържествеността на момента. Техният придружител обяснява, че това е празникът на пречистването, честван, за да бъде добър идващият сезон. Обяснява и че жрецът ще запали голяма клада и ще накара символично добитъкът да мине през нея, за да го „пречисти“. После ще дойде ред и на другите участници.

Друидът наблюдава хълмовете наоколо. На един гори факла, която ритмично се движи. Това е сигналът. Той посочва с възлестия си пръст купчината дърва и произнася свещени думи. Голи до кръста млади хора се приближават до кладата и я запалват. На светлината на факлите римляните забелязват елегантните татуировки, които обвиват телата им като бръшлян.

Настъпва моментът — огънят се издига, обгръща купа дърва и придобива формата на пламтяща катедрала. Декурионите гледат тълпата, с разпалването на огъня лицата на хората се забелязват все по-ясно. Погледите на всички са напрегнати.

Започват да бутат животните пред себе си, за да ги накарат да минат покрай кладата. Не е лесно, разбираемо е, че са уплашени. Над гърбовете им символично прекарват факлите.

Началникът на декурионите наблюдава другите хълмове. Те горят като вулкани и снегът отразява блясъка на огньовете в нощта. Сякаш целият свят е в пламъци. От всички хълмове се разнасят викове и възгласи. Това е истински празник, който сега, след тържественото начало, се превръща в голяма колективна еуфория. Зимата е зад гърбовете им, пред тях е сезонът на реколтата.

„Ритуал за плодородие“, си мисли един от декурионите. Още не е изрекъл това наум, когато от основата на хълма изникват още факли, носени от голи млади хора. Мускулите им сякаш „кипят“ под кожата. Всички крещят. Между тях има и много момичета, и те без дрехи, които тичат, размахвайки факлите. Върху кожата им се забелязват ритуални рисунки. Носят само кожени обувки с връзки. Телата им, сияещи на светлината, приличат на живи пламъци и отправят предизвикателство към студа и снега.

Когато стигат на върха, те повличат със себе си хората, за да ги накарат да преминат с тичане, един след друг, през малки огньове, запалени в снега. Това е част от ритуала — трябва да прескочиш огъня, за да се пречистиш. Най-възрастните и децата символично минават под факлите им.

Малка група младежи се откъсва и се затичва към римляните. Води ги момиче с дълги коси, които галят раменете й… Зад нея има друга девойка, с широки бедра, която не е толкова пъргава. Гърдите им танцуват при всяка стъпка. Факлите осветяват телата им с червеникава светлина, която омекотява формите.

Когато достига на няколко метра от римляните, момичето изкрещява нещо, като отваря широко уста, сякаш иска да ги ухапе. Гледа ги втренчено един кратък миг, усмихва се и после замахва с факлата като със сабя в тяхна посока, преди да се обърне и да изчезне в тъмнината.

Пламъците на факлата минават пред очите им като огнено знаме. Когато отново свикват с тъмнината, групата на младежите е пак сред своите хора и побутва със смях тези, които се колебаят да прескочат огъня.

Чрез „захапката“ на момичето културата на подчинените от римляните племена сякаш е „изръмжала“ на декурионите. Империята е победила със силата на оръжието, но тук побеждават все още живите традиции.

Колко далеч изглежда Рим в тези части на империята…

 

 

Традицията да се палят огньове на хълмове и възвишения се е запазила и в модерната епоха. Още се срещат следи от този древен обичай в много местни празници. Включително и у нас, в някои долини в Северна Италия. Трудно е обаче да се установи доколко те пряко произлизат от древните обичаи за пречистване. Може би трябва да се свързват и с някои по-нови влияния и празници за благополучие през идващото годишно време (при които се „изгаря“ всичко старо или символично — настъпващият лош сезон). Като много от тях се честват в средата на лятото.