Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (207)

Личната война на центуриона

Центурионът отива в една кръчма, за да хапне нещо. Заведението е пълно с хора, преди всичко мъже. Влизането на въоръжен човек кара повече от един клиент да се обърне. Съществува някаква нетърпимост към всички военни, които обикалят из града след връщането на Траян от Месопотамия. Но е само въпрос на време населението да си възвърне старите навици.

Центурионът сяда встрани, на малка свободна маса, и си поръчва питка, маслини и дребни рибки в саламура. Това е самотен обяд, разбира се, но си струва да му се наслади докрай. Докато си посръбва от виното, той притваря очи и си мисли за своето пленничество в онзи далечен град на Месопотамия. За това как е нямало да бъде тук, ако не е била поредицата от особени събития — нападението на града от римската войска, моментът, в който неприятелите парти тичали във всички посоки по защитните стени, за да се подготвят за атаката. И после, когато и надзирателят избягал на стените, надявайки си много бързо шлема, като забравил ключовете на масата. А тя се намирала толкова близо до шпионката на килията… Счупването на голямата маса, служеща за легло, и „улавянето“ на ключовете от шпионката са били детска игра. После отварянето на вратата, освобождаването на другите войници и тичането надолу по стълбите, отнемането на оръжията на враговете… Центурионът изживява отново момента, в който е отворил широко вратата на стаята на командващия враговете точно докато той си е обличал ризницата. Отново усеща цялата енергия, която е имал в онези мигове. Превърнал се бил във фурия, в животно. Острието му е уцелвало вражеските тела със светкавична бързина. Накрая, когато го забил в хълбока на командващия, онзи дебел мъж с черна брада и плешива, вечно потна глава, се почувствал отмъстен за всички побои, нанесени му в затвора. С чашата вино, замръзнала във въздуха, пред очите му минават всички картини от онези моменти — тичането към портите на града, отварянето им и възбудените, почти освирепели лица на първите римски войници, които влезли… Някой любезно докосва ръката му. Това е келнерката. Погледът й е мил, но решителен… Центурионът трябва да плати и да освободи масата. Има други чакащи клиенти. На него му трябват още няколко секунди, за да излезе от бляна си. После изважда една монета и става. Усмихва се почти смутено и излиза от заведението. Усеща мускулите на краката си напълно сковани. Войната продължава да преминава през тялото му и внезапно изскача навън. Това е така нареченият посттравматичен стрес. Кой знае колко други легионери, връщащи се от кампанията в Месопотамия, трябва да са се сблъсквали със същите проблеми като войниците от Виетнам или Ирак. Никога няма да го разберем. Със сигурност духът, близостта, която ги свързва един с друг, помагат много, позволявайки на всеки да се разтовари, като говори с другарите си. Да се подлага, общо взето, на „групова терапия“…

Монетата е поета от момичето. Занесена е на собственика на касата. Там остава само няколко минути. Толкова, колкото са необходими на новите клиенти, седнали на масата, заета преди тях от центуриона, да се нахранят. Когато плащат, като ресто им дават точно нашата сестерция.