Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (198)

Пътуване в Индия

Корабът тръгва на зазоряване. Морето е спокойно и пътуването преминава без проблеми. Търговецът от Поцуоли се нарича Юний Фауст Флор. Той не е единственият, има още осем и на долната палуба всеки от тях е разположил стоката си, готова за презокеански „скок“. Но екипажът не е римски. Всъщност в тази част на света се разчита на египетски моряци и навигатори, които на свой ред се опират на еритрейските навигатори. Трябва много добре да се познава Индийският океан, за да се пътува по тези курсове. Корабът ще излезе от Червено море, ще плава покрай бреговете на Арабския полуостров и после, като скачащ във водата от трамплин плувец, ще излети, насочвайки носа си директно към океана, където на хоризонта се вижда само вода… Но как се стига до Индия? Има един „трик“ — ветровете.

Дълго време арабите и индусите са пазили ревниво своята тайна, но в римската епоха тя е вече известна — това са мусоните. От май до септември те духат от югозапад, постоянно, тласкайки корабите отзад, откъм кърмата право към Индия. После от ноември до март духат в противоположната посока, от североизток. И връщат корабите обратно. Все едно да гледа човек някакво парченце дърво, подхвърляно напред и назад от крайбрежната вълна…

Само дето с корабите това трае дълго. Юний Фауст Флор знае, че е нужна една година, за да отиде и да се върне в Поцуоли.

Няма да разберем никога колко кораба са потънали и колко римляни са загинали при тези преходи. Това, което знаем, е, че плавателните съдове са големи, пригодени да пътуват в Индийския океан — 40 метра дължина с повече от 300 тона стоки на борда.

Пристигаме в Индия рано сутринта. Има лека мъгла, дължаща се на тропическата влага в тази част на света. На лицата на всички личи умората, очите са зачервени и с кръгове под тях, като на хора, които са станали твърде рано.

На брега виждаме бял плаж, заобиколен от гъста палмова гора. Има и тъмни пироги, издълбани само от едно парче дърво. Те са на рибарите, които излизат рано като във всички други части на света… Една от тях минава близо до кораба. Забелязваме много тъмните кожи и съвършените усмивки със снежнобели зъби на хората на борда. Те сочат към Юний Фауст Флор и неговите другари. Светлият цвят на кожата тук означава само едно нещо — пристигнал е римлянин.

Големият кораб хвърля котва в открито море, за да не затъне в пясъчното дъно. От пристанището пристигат лодки за прехвърляне на стоката и водата наоколо се оживява.

Когато Юний Фауст Флор слиза на брега, все още не му се вярва, че има земя под краката си. И продължава да му се вие свят, този път от „земната болест“^[1].

Не минава много време и друг човек от Запада идва насреща, проправяйки си път в тълпата индуси, които заобикалят него и останалите, току-що слезли от кораба римляни. Поздравява го с широка усмивка и двамата се прегръщат приятелски — и той е от Поцуоли.

Във всяко пристанище на Индия римляните образуват малки общности. Създали са няколко търговски центъра покрай брега. Сега се намираме в южния край на Индия, от западната й страна. Мястото се нарича Музирис. Нанесено е и на Tabula Peutingeriana^[2], единствената карта на Римската империя, стигнала до нас. Всъщност става въпрос за средновековно копие на загубения римски оригинал. Но е вярно „фотокопие“ (дело на монаси писари), което разкрива изключително много изненадващи неща. Да започнем с формата. Тя не се сгъва като класическите карти, които употребяваме в отпуската и които често ни подлудяват… Представлява дълъг седем метра лист, който се навива на руло и се поставя в кожен тубус. Тоест била е „пътна“ карта, която да се носи на коня и докато човек е на седлото, да се развива с две ръце (едната развива, другата навива, като касетите с филмова лента), за да се намери търсеното място. Това, което поразява, е, че е замислена по принципа на модерните навигатори за кола. Указани са преди всичко пътищата, реките, градовете, пощенските станции, странноприемниците, не и физическата география. Горите и планините са само загатнати или стилизирани. По концепцията си напомня чертеж, направен от ваш приятел, с който ви обяснява пътя, за да му отидете на гости във вилата. Пропорциите често са сбъркани, но информацията е ясна и подробна (етапи, брой на милите, завоите и т.н.).

Разглеждайки картата, с изненада установяваме, че римляните познават Шри Ланка и част от бреговете на Индия, отвъд най-южната й точка. През четирийсетте години, по време на разкопки, извършени от тази страна на брега (Арикамеду), английски археолози са открили аретинска керамика (така наречената „сигилатна“) с надписи на латински и други римски находки, като лампи и стъклени предмети. Това предполага, че един или повече търговски центрове са се намирали и на източния бряг на полуострова.

От Tabula Peutingeriana можем да разберем какви знания за Индия са имали римляните. Познавали са Ганг и са отбелязвали разстоянията по пътищата не в римски мили (1480 метра), а в индийски (3000 метра). Това означава, че не само са минавали оттам, но и са указвали на евентуалните пътници различните етапи според системата на „местните“, за да могат да се придвижват по-лесно.

На картата, близо до Маузирис, е изобразен римски храм с надпис TEMPLUM AUGUSTI — религиозна сграда, посветена на паметта на Август. Насред индийската територия! Наистина впечатляващо!

Не липсват надписи, като IN HIS LOCIS SCORPIONES NASCUNTUR („По тези места се раждат скорпионите“) и IN HIS LOCIS ELEPHANTI NASCUNTUR („По тези места се раждат слоновете“) и т.н. Или INSULA TAPROBANE, така наричали Шри Ланка.

Най-сетне има две думи, които те карат да се размечтаеш, защото са безспорно свързани с коприната: SETA MAIOR^[3]. По всяка вероятност са поставени, за да обозначат Китай или част от него.

Темата за появата на коприната на това място е много интересна. Коприната пристига в Европа по два маршрута — по суша, където е контролирана и „филтрирана“ от най-опасните неприятели на Рим, партите, разположени в настоящите Иран и Ирак; и по море, където влиянието на Рим е по-голямо. Морският път е доста по-изгоден, защото търговските кораби могат да транспортират много по-големи количества, отколкото по Пътя на коприната. Затова римляните се разпростират все по̀ на изток, стремейки се да достигнат до „извора“ на тази ценна тъкан, Китай. Според Лайънъл Кесън, в края на II век започват да търгуват с Молукските острови, Суматра и Ява. Така улесняват доставката на подправката карамфил, позната много векове преди римляните.

Китайците ще се отдадат на корабоплаване едва през следващите векове. Следователно римляните са били тези, които първи са „почукали“ на тяхната врата. Знаем „официалната“ дата на този начален контакт и тя е, както вече споменахме, 166 г. сл.Хр. През тази година римска делегация е била приета от императора Хуан Ти. Вероятно е ставало въпрос не за посланици, изпратени от император Марк Аврелий, а за обикновени търговци. Доказателството е, че сред подаръците, които донесли (слонова кост, рога на носорог и черупки от костенурки), стриктно описани в китайските архиви, няма нито скъпоценности, нито злато. Тоест това не са дарове, предложени от делегация, изпратена от императора. Според Лайънъл Кесън тези търговци се опитвали да се преборят с конкуренцията, купувайки плата директно от Китай, без посредници…