Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (197)

Към Червено море

Пътешествието по Нил продължава до най-южната точка, Асуан. Близо до първия водопад. Групичката на философите отива и малко по̀ на юг, за да се възхити на храма на Изида от Филае^[1], но не и по-нататък. Римското присъствие продължава с няколко гранични аванпоста, малки укрепления, където се живее и диша нереална атмосфера като в романа „Татарска пустиня“^[2]. Това са най-южните военни постове на империята. Притиснати от знойното слънце, засипвани от пясъчните бури, изолирани в края на цивилизацията. За живота в укрепленията в Египет свидетелстват някои писма, намерени непокътнати в пясъка. Те много напомнят писмата от друга граница, на север, тази при Виндоланда. Съдържанието им може да бъде обобщено по следния начин: една трета са военни вести, една трета са искания, свързани с бирата, друга трета се отнася до жените… Животът на легионерите по границите е един и същ, и в ледения Север, и в жежкия Юг…

Но това не е единствената прилика. Спомняте ли си домашните работи на сина на командващия укреплението на Виндоланда, намерени между писмата, запазени като по чудо? Трябвало да напише изречение на Вергилий от „Енеида“ (IX, 473), което неговият учител му диктувал.

Най-невероятното е, че горе-долу в същия период, на хиляди километри разстояние се е случвало същото. От пясъците на Фаюм, в Хавара, изниква папирус с фраза, написана седем пъти от някакъв ученик. И тази фраза е от „Енеида“ на Вергилий. Очевидно той е бил смятан за „класик“ от тогавашните учители. Но този път фразата е друга (II, 601): Non tibi Tyndaridis facies invisa Lacaenae (тоест „Не е омразното лице на Елена от Спарта“).

Дали сред ледовете на Шотландия, или в горещата Сахарска пустиня, Вергилий е трябвало да се познава.

 

 

Групата на философите се връща от дългото пътешествие и остава в Тива за още няколко дни, после, носена от течението, потегля бавно към Александрия. Един от етапите е градчето Коптос, малко след Тива, което възниква там, където Нил прави голям завой. В него спират за обяд.

Философите сядат на масите на малка гостилница под навеса. Гледката към Нил е великолепна с платната, които бавно се движат. Близо до тях двама войници играят на зарове. Заровете са наистина необичайни. Имат формата на жена, излегнала се върху земята, която се подпира на лактите и притиска колене към гърдите си, разтваряйки крака. Номерата са гравирани върху различни части на тялото й. Това е hard версия на заровете, които познаваме (днес могат да се видят сребърни и бронзови екземпляри в Британския музей).

Философът ги гледа и се усмихва, после става и отива да си купи манерка от малко магазинче. Тя е същата като тези в днешно време, само че е от теракота и е защитена от обвивка от растителни влакна. Заплаща я с нашата сестерция. Получава рестото от възрастен човек с хубава бяла брада, който му се усмихва и му пожелава добър път. Малко след това групата на философите става и се връща на кораба, обсъждайки теми, които, изглежда, че нямат разрешение. А сестерцията къде ли ще отиде сега?

Минават два дни и на същата маса сяда набит мъж с едро лице. На пръв поглед прилича на боксьор. Има къса коса, сресана напред, точно като на Траян. И когато слабата сервитьорка му донася сметката, се усмихва и се вижда, че предният му зъб е счупен. Кой знае, може би след някой удар при сбиване. После и този мъж отива да си купи манерка. И тогава му дават нашата сестерция.

Манерката му е необходима — трябва да прекоси пустинята. Това няма да е единствената му резерва вода очевидно, но ще му е подръка. Малко след това се качва на едногърба камила, носи на главата си сламена шапка, манерката е провесил през врата си. Той е част от конвой на едногърби камили, които в индианска нишка започват дълго пътешествие по пътя на керваните. Слънцето е високо в небето и нажежава нашата сестерция.

Пътят на керваните, по който се придвижваме, води извън Римската империя, в Индия… Но как се стига дотам и преди всичко защо трябва да се ходи там?

Този мъж е търговец от Поцуоли и носи в Ориента много търсена стока — червения корал. Но няма да му е лесно. Ще са необходими много дни, за да се стигне до пристанищата на Червено море, откъдето отплават корабите — седем до Миос Хормос (буквално „пристанището на плъховете“) и дори единайсет до мястото, към което сме се отправили, Береника Троглодитика.

За да се консумира по-малко вода, пътуването ще става през нощта и също както в морето, звездите ще водят хората от кервана. Маршрутът ще бъде осеян от кладенци и от… контроли. Покрай целия път ще срещаме кули и укрепления. По това трасе не се преминава свободно. Трябва да се получават пропуски, да се плащат такси. Равносилно е на преминаване на граница, така че стоките са обложени с мита, и то много солени. Целта на границата е двойна — тя дава възможност на държавата да получава приходи, но е и средство за закрила и ограничава изтичането на злато под формата на монети (ауреи), които излизат и не се връщат никога вече.

Една сутрин, след дълъг нощен преход, керванът достига до свещено място, наречено Панейон. Има естествен извор, посветен на бог Пан. Тук се спират всички кервани, като карат камилите да подгъват крака. Върху скалистите стени навсякъде наоколо много търговци са оставили своите писания, които се опитваме да разчетем. Един е на човек на име Лизий, вероятно освободен роб, който, финансиран от господаря си (Аний Плокам), успял през I век да стигне до Цейлон…

Друг един надпис ни поразява — името Гай Петиций (написано на гръцки). Днес Петиций е фамилно име, разпространено в областта Абруцо. Това означава, че оттук е минал римлянин, произхождащ от Абруцо! Доказателството се намира в археологическия музей в Киети^[3], в който е изложена надгробна плоча на член от това семейство, като върху нея е изобразен човек на камила, пренасящ амфори… Търгувал е с вино в Индия.

 

 

Пристанището Береника се намира на прелестно място. Брегът е пустинен, цветът на пясъка на плажовете е съвсем бял, а морето е в прекрасно турскосиньо. В съвременната епоха тук има туристически селища, чадъри и кайтсърфинг (прочутият курорт Хургада е на малко разстояние от Миос Хормос). В римската епоха тези места са все едно на Луната — който и да дойде дотук, има усещането, че е оставил огромна каменна пустиня зад гърба си и една още по-обширна от вода пред себе си. За римляните това са мъртви области. Не стават за развлечение.

Като гледаме кристалните води, рибите и коралите, осъзнаваме колко е обширна Римската империя — от едната й страна е Скандинавия, от другата има коралови рифове…

Керванът е разтоварил стоката. Береника Троглодитика е процъфтяващ град. Той е истинската врата към Ориента. Представете си всяка година оттук тръгват цели сто и двайсет римски кораба за Индия. Сто и двайсет! Доказателство за това, че връзките и търговските отношения между империята и Индия не са спорадични, както се мисли обикновено, а стабилни и непрекъснати. Общо взето, Индия е търговски партньор на римляните.

Но какво се продава на индусите и какво се купува от тях? Достатъчно е да се разходим по улиците на Береника, за да го разберем. В Индия римляните изнасят вино, дрехи, червен корал, стъклени предмети, предмети от обработен метал… А от Индия внасят коприна, скъпоценни камъни като лазурит, перли, слонова кост, есенции, подправки и преди всичко черен пипер. Изобщо луксозни стоки. Но ако поогледаме складовете, забелязваме и други стоки, които преминават през това пристанище — ценен дървен материал, кокосови орехи, тамян и дори цветя!

Слънцето е залязло зад гърба ни. Небето става все по-тъмносиньо и вече се виждат първите звезди. Наблюдаваме морето пред нас. То е тихо и спокойно, сякаш постепенно заспива. Дали и утре ще бъде така? Корабът е готов, стоката е на борда и ако предзнаменованията са добри, на другия ден ще се отплава.