Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (191)

По улиците на Александрия

Влизането в пристанището не е лесно. Има само един тесен подход близо до внушителния фар. Нека видим с нашите очи онова, което разказва Флавий Йосиф, за да предупреди моряците — наблизо има скали и морето е винаги бурно заради вълните, които се разбиват върху острова на фара, от една страна, и върху вълнолома, от друга. Нашият кораб се клати много, но хората на борда са свикнали, знаят, че за да влязат, трябва да извършат специална маневра. Така и правят. Веднага след това водите са съвсем спокойни.

На рейд има много закотвени кораби. Минаваме между два от тях и забелязваме във водата мъже, които се гмуркат на равни интервали. Всеки е увил въже около кръста си. Краят му е в ръцете на други, които им помагат от корабите. Това не са ловци на морски гъби, наричат ги с любопитното име urinatores (от латинския глагол urinor, който означава „гмуркам се под водата“)…

Това са предшественици на нашите водолази. Тоест хора, способни дълго да издържат без въздух, които са използвани за много различни, но винаги опасни задачи — за военни операции срещу неприятелски кораби (като нападатели) или за изваждане на потънала стока. Какъвто явно е сегашният случай. Един кораб е потънал на няколко метра от брега и urinatores вадят товара му от амфори. В тази епоха няма не само кислородни бутилки, но и шнорхели и плавници. Всичко е много по-трудно.

Когато минаваме, един от гмурците изплува до нашия кораб. Той е мъж с яко телосложение и с решително изражение на лицето. Вижда ни и ни поздравява с ослепителна усмивка. После поема дълбоко въздух и отново се потапя.

Да се премине през митницата винаги е проблем. Включително защото неизбежно трябва да се подари нещо. Накрая младият египетски търговец все пак се освобождава от митничарите и успява да прекара цялата си стока, най-вече амфори със зехтин от Лептис Магна.

След като е прибрал стоката в складовете си, най-сетне е свободен и тръгва по оживените улици на Александрия.

За няколко минути се озоваваме отново сред тълпата на голям град. Но не на какъвто и да е град. Всъщност след Рим този е вторият най-важен в Римската империя (третият е Антиохия на бреговете на река Оронт, столицата на провинция Сирия). Основан от Александър Велики, Александрия се е превърнал в голям град на Античността. И атмосферата, хаосът по улиците му са като тези в Рим.

Все пак има нещо, което отличава тези улици от римските — хората. Тук наистина се среща всичко. Не само жители от всяко кътче на Средиземноморието, но и „чужденци“ — моряци и търговци етиопци, араби, индуси, персийци. Съществуват дори квартали за чужденците, като във Византион или във Венеция през Средновековието, а и по-късно.

Всъщност заради своите връзки по море с Индия и Африка Александрия е в някакъв смисъл „врата“ на империята. Впечатлението, което оставя, е, че се намираш на междупланетна станция от филма „Междузвездни войни“… Ето например един търговец от Индия с тъмна кожа и с много елегантни черти. Веднага след това минава етиопец, висок и гъвкав, с много бели зъби. Следващият персонаж е наистина смешен. Той е търговец от Близкия изток, дребен и дебел, с много пръстени на ръцете си и с екзотична туника. Жестикулира оживено, докато разговаря с някакъв продавач. При всяко движение късите му ръце изчезват между гънките на дрехата му и правят сцената още по-комична.

Минават двама нубийци. Мълчаливи, високи като статуи, те носят бели огърлици, които изпъкват на тъмните им кожи. Нямат никаква тлъстина по тялото си и при всяка стъпка се вижда как мускулите им пулсират. Облъхнати сме от силна миризма на подправки. Спираме. В магазина от дясната ни страна са изложени множество малки купчинки с най-различни цветове. Собственикът е наблизо, клекнал е и развява парче рогозка като ветрило, за да пъди мухите от стоката.

Дюкяните около нас са многобройни и продават какво ли не. Поразени сме преди всичко от багрите — платовете са много пъстри. Протягаме ръка и се опитваме да ги докоснем. Някои са груби, но един е изключително мек. Той е копринен. Както вече имахме възможност да кажем, точно по тези улици е най-изгодно да се купува коприната, която идва от Китай. Има много голям избор и качеството е най-доброто.

Спираме на един ъгъл под колонадата и наблюдаваме любопитна сцена — изправен мъж диктува писмо на писар, седнал на земята. Правият се казва Хиларион, той е скромен работник, емигрант от близкия град Оксиринх, много по-малък от Александрия, изключително беден и известен с ширещата се неграмотност, наследство от миналото. Приближаваме се и се опитваме да надникнем през рамото на пишещия. Писмото е известие до сестрата на Хиларион, която се казва Алис и очевидно чака дете. Пише й, ако се роди момче, да го задържи. Ако обаче се роди момиче, да се отърве от него, тоест да го остави някъде, откъдето да го вземат… Типично за нравите в египетските села. Всичко това потвърждава още веднъж колко различни са традициите и народите в Римската империя. Писмото ще бъде намерено от археолозите (но не знаем дали се е родило момче или момиче…).

Малко след това вниманието ни е привлечено от груби викове. Те са на жена, която продава риба. Думите й — непристойни и с ясни сексуални намеци, произнесени със силен испански акцент, предизвикват интерес и мнозина се спират да я слушат. Тя е част от „представленията“ на уличната сцена в тези градове.