Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (190)

Седмото чудо на античния свят

Онова, което виждаме, отговаря точно на описанието на Позидип, гръцки поет, живял в Александрия през III в. пр.Хр.:

… извисява се в небето кула, която се вижда от безкрая. В тъмната нощ морякът ще съзре големия огън, който пламти на върха й.

Когато забелязват фара, моряците произнасят ритуални думи на благодарност. Всъщност фарът е посветен на божеството на светлината, както Диоскурите Кастор и Полидевк. Следователно да го видиш, е знак на доброжелателство от страна на боговете.

В действителност той е плод на гениална технология от александрийската епоха, изгубена през Средновековието.

Александрийският фар не е бил просто контейнер със запалено олио на върха на кула. По всяка вероятност направени от изключително лъскав бронз вдлъбнати плоскости са функционирали като параболични огледала и са насочвали към хоризонта снопа лъчи. Така са били видими на 48 километра разстояние! Така свидетелства историкът Флавий Йосиф. Знаем също от описанията, че върхът на фара е бил цилиндричен, и това позволява да се предположи, че плоскостите са се въртели около източника на светлина точно като лампите на полицейските коли и линейките. Така че лъчът „се е въртял“ и е осветявал целия хоризонт на почти 50 километра навътре в морето. Би ли могла светлината да стигне още по-нататък? Не, 50 километра е разстоянието, отвъд което извивката на земната повърхност пречи да се види високото около сто и двайсет метра чудо.

На следващия ден най-сетне влизаме в пристанището.

Фарът се издига на входа му. Той е снежнобял и внушителен. Днес ни е известно как е изглеждал благодарение на монетите, изсечени в Александрия при някои императори (между които и Траян), а също и от мозайки, лампи и дори стъклени предмети, намерени в Беграм в Афганистан.

Кулата е от три части. Долната представлява масивен 60-метров блок с квадратна основа. На четирите му ъгъла има позлатени статуи на тритони, които духат в големи раковини. Следва осмоъгълна кула малко по-тясна, и накрая цилиндрична кула с куполовиден покрив. Най-отгоре се издига златна статуя — Хелиос, богът на Слънцето (през гръцката епоха Зевс Сотер, тоест Юпитер Спасител или Посейдон).

Когато се приближаваме към него, забелязваме редица прозорци, разположени вертикално по стените. Във вътрешността му живее малка общност от хора, отговарящи за поддръжката, административен персонал, както и стражи, поради стратегическата му важност. Това ни кара да заключим, че фарът е най-големият „небостъргач“ на Античността, надминат само от пирамидите на Хеопс и Хефрен.

Както вече споменахме, според описанията на древните Александрийският фар би трябвало да достига 120 метра височина. Това означава, че е висок колкото сграда на четирийсет етажа.

Фарът е чудото на Античността, функционирало най-дълго. Построен към 208 г. пр.Хр., той е използван непрекъснато в продължение на повече от хиляда и триста години. После, през Средновековието, мюсюлманите трансформирали последния етаж в джамия. Впоследствие две земетресения, през 1303 г. и 1323 г., сложили край на неговата функция на отправна точка за плаващите. Най-накрая султанът на Египет Кайт Бей го разрушил, за да построи крепост.

Нещо любопитно — кулата била построена върху остров, наречен Фарос, намиращ се пред пристанището на Александрия, откъдето взела и името си. Име, използвано и до наши дни навсякъде в Средиземноморието за обозначаване на кули със същата функция. Така че когато използваме думата „фар“, без да си даваме сметка, споменаваме това чудо на древността.