Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (173)

Бурята

Паднала е нощ. На борда пътниците се гласят да спят. Някои са се покрили със завивки, за да се предпазят от влагата. Други са се свили в ъглите и само са се наметнали с нещо. Морето е черно като катран. Кормчията или gubernator се ориентира единствено по звездите и непрекъснато се съобразява с тях, управлявайки с цялата си опитност. Нашият моряк не казва нищо, но е сънувал лош предупредителен сън. Другите му колеги са се досетили, защото са забелязали, че се е излегнал близо до единствената спасителна лодка на кораба… Всъщност това е обикновена лодчица, която се използва само за маневриране в пристанището и слизане на земята. Може да побере най-много десет-дванайсет души, и то наблъскани. Следователно не е достатъчна за всички. Оглеждаме се наоколо. Няма спасителни пояси и в римската епоха никой не умее да плува, освен тези, които живеят в тесен контакт с водата, тоест моряците. Така че разбираме страха, който изпитват дори те при прекосяването на море като Средиземно, в което за няколко минути може да се разрази убийствена буря. Данните показват, че един от пет кораба, които носят жито в Рим, потъва. Да претърпиш корабокрушение тук означава смърт — не съществува радио, следователно не можеш да изпратиш SOS и никой няма да дойде да те търси. Освен това корабният трафик е много слаб в сравнение с днешния. Ако не се удави, човек бързо умира от студ.

В 5 часа внезапно се събуждаме — морето се е надигнало. Вятърът е силен и вълните плющят по бордовете на кораба. Хората са нервни и притеснени, някои от пътниците се молят и призовават боговете, други отчаяно плачат. В тази ситуация всички трябва да съдействат, включително и пътниците. Маневрира се с ленените платна, за да се избегне разкъсването им. Морето се надига още повече и когато слънцето се показва на хоризонта (за миг, преди да бъде погълнато от черните облаци), вече вилнее буря. Бушуващата вода подхвърля кораба и образува грамадни хълмове, които обикалят като вълци около плячката си. Изведнъж голяма вълна нахлува в кораба, сграбчва няколко пътници и ги тегли към себе си. За щастие, те се вкопчват във въжетата и с помощта на другите пътници се задържат на борда.

Торби и багажи се търкалят по мостика, но никой не се опитва да ги спре. Всеки мисли само как да спаси живота си.

Корабът прилича на боксьор, удрян непрекъснато от противника си. Но устоява.

Борбата продължава с часове, докато към края на сутринта морето се успокоява като гигант, който отново заспива. На борда проверяват щетите. Пътниците са разтревожени, мокри, измръзнали. Гледат се един друг с тракащи зъби. Но са живи. Това е важното. Някои се кълнат, че обратния път ще го извървят пеша, минавайки през Близкия изток.

Всъщност главната цел в случай на буря е да се задържи корабът на повърхността. Това е и единственото спасение. Разказът за пътуването на свети Павел, сполетян от буря в Средиземно море, е красноречив. С нарастване на яростта на морето най-напред изхвърлили зад борда някакъв кран, после продължили да олекотяват плавателния съд, докато запратили в морето дори товара с жито — целта на курса, по време на който той бил обикновен пътник. Както космонавтите на космически кораб могат да оцелеят само ако летателното средство остане невредимо.